автор: yotovava

През мен проби въздушната трева.
Небето стиска тънкия ѝ корен.
И хоризонтът тъне в синева,
която птица с писък ще разпори.

Услажда ми се тази светлина,
когато сутрин с Бог допивам чая.
И не усещам никаква вина,
че този свят се е родил отчаян.

Че има нрав на гневен носорог,
и памет – от ръжда и пепелище.
А стига ми небесният чертог
с тревата си прозрачна да е пищен.

Омръзнал ми е този парадокс –
на мене всеки да ми се оплаква,
без поздрав да ме среща и с въпрос,
а отговора – никой да не чака.

Успееш ли да бъдеш бял и тих,
навярно ще дочуеш в в тишината
как ниже кротък и човешки стих
земята – майчица на твойте братя.

И всички ние – в хладната ѝ гръд,
един след друг ще хлътнем като в яма.
Сега поели сме на дълъг път...
Завръщане от който всъщност няма.