Изплакала последните си звуци,
притихнала във ъгъла смирено
тя чака следващото вдъхновение...
Китаро, моя, спри да плачеш вече,
душата ми достатъчно е тъжна,
погълната от нямото безвремие...
Животът си отива като музика,
до капка изцедила свойте звуци,
а ти си все в минорно настроение...
На теб разчитах в делниците прашни,
обвили във мъгла душата ми!
Не ме предавай!
Само ти недей!
Не плача!
Очаквам майското ти Възкресение!