автор: LIANIK

***
Има си едно такова време, когато през лятото, точно преди да завали, въздухът се нажежава и в огледалната мараня пред погледа на човек затрептява хоризонтът.
И този ден беше душен. От заранта, хладът от нощните часове се беше мигновено изпарил. Прахолякът се стелеше, ниско над земята, защото нямаше живителен ветрец да го замете.
На чистото, ясносиньо небе, танцуваха бели кълбести облачетата, на места се разкъсваха, на места сливаха и образуваха нежна и прекрасно надиплена дантела. Между тях, тромав и бавен, като вол, се точеше замъглено сивеещ друг, по – голям техен брат – сив и мътен облак. Щеше да вали. Можеше и буря да се разрази, а можеше и само „Мечката да се зажени” – така казваха старите, когато слънцето печеше силно, а облак ръсеше бистри сълзи над земята.
Митьо седеше на един дънер в двора на Ханджийското. Привел гръб и подпрял лакти на бедрата, той мислеше. В главата му, в душата му, дори, в сърцето му го душиха всички чувства, които дълго време сдържаше. Тялото му потрепваше, сякаш нещо лазеше по кожата му, но това се забелязваше едва, едва,… и само, ако човек беше близо до него. Как едновременно се живееше всеки ден с мъката, с надеждата, и с онази любов, трептяща с години в едно сърце? Човек можеше ли да издържи дълго така - горящ и в огъня на ада и в светлината на рая? Трудно му беше, почти невъзможно, да е така близо до нея, а тя всъщност да е чужда, някак далечна. Сърцето му полудяваше само при мисълта, че е негова жена. Хващаше се за работа в работа, но пак нещо го влечеше да потърси с поглед, къде е тя, добре ли е. Ръцете му затреперваха, когато тя се зададеше насрещу му, когато седящ на масата, тя се наведеше да му разсипе храна. Това го влудяваше! И радост и мъка се бореха на няколко фронта в изстрадалата му душа.
- Ех, брате! – тихо простена Митко. А в очите му, сякаш не ириси, а едни дълбоки тъмни езера се люшкаха, и подводни течения - ту спокойни и безметежни, ту буйни и прикрити. Не, че не беше опитвал да я забрави! Стремеше се даже! Но всичко се разруши – и стени, и спокойствие! „ Сега какво да правя? Какво?!” – питаше се той. Знаеше, че няма да е лесно, ама…едвам се издържаше това! Как се не бърка в качето с мед, като постоянно ти го предлагат под носа? Имаше ли такъв издръжлив човек? Съществуваше ли такава сила, че да те спре, да не грабнеш, това за което цял живот си копнял? Митко беше уморен от борбата в себе си. Беше уморен от пристъпите на жажда, от стремежа горящ в гърдите му, подпалващ кръвта във вените му, каращ сърцето му да трепти бясно и да иска. А, тя беше негова! И не съвсем.
- Нещо става с него. – каза на себе си Стойка, загледана през прозорчето. В началото, като се венчаха, той бе все около нея, говореше, усмихваше се. Сега той странеше и си намираше работа, когато тя седнеше за отдих, дори за малко, близо до него.
- Като на всеки мъж, дето се дерзае за несподелена любов. – тихо и отвърна Добри, който се бе появил изотзад. Стойка се стресна. Притесни се тя и някак по нейната кожа се плъзна горещината на срама.
- Аз… - промълвиха устните ѝ.
- Няма какво да ми думаш, Хазайке! – засмяно и отвърна Добри.- Просто ти отговорих на това, що пита.
Тя посърна. Ръката ѝ стисна края на престилката, сякаш там беше нейното сърце и сега, да не изскочи, го притисна.
- Знам, аз…- думите ѝ се отрониха, - като воденичен камък му съм вързана за врата. Моря го!
Лицето на Добри стана сериозно и младият мъж като изправи глава и погледна Стойка в очите, отвърна:
- Не ми е дело, ама ме съмнява, че си това за него. Твърде кратко е времето ни по тази земя, Хазайке, и затова, човек, не трябва да изпуска, щастието дето при него е спряло!
Нещо погъделичка отвътре душата на Стойка. Гледаше тя Добри, но странно, като че виждаше очите на Митко.Топлият му поглед грееше. Силната му, красива, мъжка ръка, която я подкрепяше, закриляше и нито веднъж не се бе вдигнала срещу нея.А имаше право на това! И сърцето ѝ, отново, се намести удобно, в пазвата на топлата гръд. Колко любов имаше в този живот? Колко ли можеше да понесе човек и да изживее за един цял живот?
Изведнъж, на Стойка ѝ стана лошо. Пребледня тя и някак в корема ѝ за вибрираха хиляди иглички. Тя несъзнателно постави ръка, там, където трептенията и гърчовете, бяха най-силни. Добри се усмихна. Подпря се на ъгъла на една маса и заговори:
- А, кога ще му кажеш за това?
Стойка го изгледа стреснато.
- За кое…?
- За човека, който в тебе расте. – отвърна ѝ Добри.
Стойка застина. Нейното лице от сиво, в тебеширенобяло се обезцвети. И тя се свлече на земята. Добри се стресна, притече се към нея и я хвана,а тя, като примряла се люшна в ръцете му.
Нито Стойка, нито Добри, видяха, спрелият се на прага Митко. Навън се чу гръм, небето се освети от силата на електрическият заряд и закапаха капките по прашната и нажежена земя. Едни очи се осветиха от болката на едно разбито на късчета сърце. Нямаше щастие! Нямаше! Само мъка, горяща и раздираща света, мечтите, надеждите …Всичко! Всичко е ад! И лятната горещина, и зимният студ, и бурята, не го плашеха толкова, колкото като мокро листо в лицето го удари силата на осъзнаването, че за него нямаше никога да има щастие! Небето просветля за миг, после отново се спусна мракът. На прага на Ханджийското, вече нямаше никой.

***
Добри подпря главата на Стойка и се огледа. Чу шум изотзад и извика:
- Хей!
В общото помещение влезе Марга.Видя ги и се втурна към него:
- Какво и е?
- Припадна. – отвърна Добри.
- Дай да я преместим на одъра. Ще взема хладна вода и оцет, че да се съвземе. – каза Марга.
Добри вдигна на ръце Стойка и бавно я постави на близката дървена пейка. В това време Магда дойде с канче вода и кърпа:
- Къде ли е бате Митко?
- Беше навън преди да започне бурята.
- Може към селото да е тръгнал.
- Може.
- Ще трябва да му обадим и да викнем лекаря от града. Сигурно нещо се е разболяла.
- Не е. Жега ѝ е, пък е ѝ трудна.
- Трудна? – Марга го изгледа,- Ти откъде пък знаеш това?
- Личи ѝ . – спокойно и отвърна той.
- Личи?!Аз спя с нея, няма как… - Магда спря и изпитателно, отново впи поглед в Добри.
- Не съм аз. – категорично и отговори и тъжно добави,- Познавам, щото някога имах сестра и тя така трудно…После… не можа…
- И къде е сега сестра ти? – попита го предпазливо младата жена.
- Отиде на небесата. Всички са там. – отвърна твърдо Добри.
Магда замълча, някак усетила, че няма нужда от повече думи. Накисна кърпата и започна да трие лицето и шията на Стойка.
-Ако не от теб, от него също, то…- пак спря тя. Очите и се разшириха от почуда и без да осъзнава погледна нагоре, сякаш можеше с поглед да види, през покрива и буреносният облак.
- Боже, опази! Сега какво ще става? – изплашено тя се вгледа в очите на Добри.
- Каквото той каже, това ще е! – тихо и отвърна той.

***
Когато Стойка се свести, Марга седеше до нея и изстискваше влажната кърпа, с която до преди малко беше мокрила нейното лице. Вън дъждът плющеше силно. Миризмата на влажен задух и приятен хлад навлизаше на талази от отворената врата, до която прав стоеше Добри.
- Какво стана? –попита Стойка.
- Прилоша ти. Не ставай, полежи още малко! – отвърна Марга.
Но Стойка се поизправи, леко залитна и се подпря на стената.Замъглените ѝ очи обходиха стаята, но не видяха, онзи който диреха.
- Митко къде е?
- Сигурно в селото е отишъл преди бурята. Не се тревожи! – отвърна ѝ успокояващо Марга. В това време тя видя пълният с питане и страх поглед отправен към Добри.
- Не съм го виждал. – тихо на немият въпрос, отвърна той.

***
Митко дълго броди. Краката му сами избираха пътя си, сами се движеха. Той не можеше да ги командва. Беше и вън и вътре в тялото си, но още не можеше да се събере. Небето плющеше над него, вятърът шибаше лицето му, изпращайки проливният дъжд на талази, сякаш да измие болката и горчилката, обхванала сега, с такава сила, душата му. Неговото сърце беше замряло. Убито от раз, след първия гръм, светът му вече беше блато, дърпащо силата му, ищаха му за живот. Неусетно той се намери на брега на реката и не мисли дълго…просто прекрачи и навлезе в бучащата вода. Тук, малко след завоя преди селото, реката беше плитка и стигаше едва до кръста. Митко застана по средата на течението, вдигна лице и ръце нагоре, към страшното, бумтящо небе и се примоли:”Прати ги! Изгори ме! Боже, вземи ме от тази земя! Не мога да тлея, а…да не горя!” И колкото и да бяха силни думите му,страшните мълнии, заобикаляха далече и падаха там, където нямаше такъв скъп живот, създаден с безкрайната бащина обич към сина.
Дълго стоя Митко в реката. Облакът вече се беше излял и далеч заглъхваха звуковете на бурята. „ И на тебе не съм драг!Боже, само майка ли имам?И мен няма ли да ме обикнат, да ме приемат?” – мокър, с провисени панталони и полепнала риза се питаше Митко, докато вървеше бавно към селото. Само домът му остана. Само там пристан го чакаше и една топла ръка, която да го погали.Чужд сред чуждите, чужд сред своите – такъв се чувстваше той сега. Каква беше тази му орисия?!
Когато той отвори големите дървени порти и мина през двора, леля Ленка се показа от вратата и изпусна посудата, що държеше:
- Боже Мите, ма ти като дух!
Митко нищо не каза. Постави ръка на рамото ѝ, после сколениса пред нея, сякаш прошка търсеше, сякаш молеше.

***
Нощта беше топла и тиха. Пееха птици и гласовете им разтваряха цветовете на омайното биле, скрито някъде между тревите.Уханието на измита земя се носеше над полето.
Само един светлик трептеше тревожно и осветяваше прозорчето на голямата къща. Леля Ленка поставяше кърпа, след кърпа, потопена в хладна вода на челото на Митко. „Разболя се, ех, разболя се! Боже, опази го, че след него, аз няма къде да ида, освен да го последвам!” – въздишаше бавно старата жена, а очите и се пълнеха с жал.-” Защо сине, така? Защо? Какво не правиш както трябва, че така се мъчиш и сам не виждаш, че разранена душа и с думи се печели, не само с дела!”
Митко бълнуваше. Треската вилнееше с пълна сила. Ситните капчици пот избиваха по кожата му. Той отваряше от време на време очи, изправяше се, извикваше:
- Стойче! Без…мене…щастлива…- после се отпускаше отново на постелята. Някъде далече витаеха мислите му, омайни и скитащи в безвремието, на крачка от Рая, високо над Ада, и само милиметър над пустата човешка земя.
Леля Ленка едвам успяваше да смогне да го завива, да попива потта от челото му. Сама се ядосваше, но когато той се появи пред нея, бе забравила да изпрати до хана, че да обади, че Митко е вкъщи и не е добре. Но само още някое време...Ратаите рано щяха да дойдат и щеше да прати един от тях. Знаеше тя, че синът и не беше такъв. Да, несигурен беше в себе си, но постоянен в своите чувства. Той сам, понякога, не осъзнаваше, че се заключваше в своите си неща, а отвън хората не разбираха, че в него има борба. Ала тя беше майка. А майката винаги усещаше, какво се случваше с нейното чедо! И сега знаеше! Не можеше повече така да продължава! Време беше някой да пита Стойка, това, което синът и не успяваше. Майчиното и сърце разбираше, но не можеше да се примири. Страх го беше, чедото и! Страх от загубата, от отритването, имаше той в себе си, и сам не разбираше, че човек понякога сам се подлъгваше и сам страдаше дълго за едното нищо.
В далечината светликът обагряше небесата и сякаш се отваряха вратите за небесните стъпала. Две женски очи се вглеждаха в мрака. И трепереше женското тяло, сърцето премираше в тревога обвяно, душата се гърчеше, а навън мракът бавно се разтваряше полят от росата.
Човекът се раждаше и цял живот неосъзнато се стремеше към чудото. Само, където умът му нямаше рамки, как ще изглежда то. А чудесата на тази земя се случваха! Като тихи, нежни стъпки се раждаха и умираха световете на чувствата, и отново възкръсваха, отново копнееха душите да се слеят в една.

***
Заранта ратайчето първо влезе през портата, да обади за Митко. Стойка стисна ръце пред гърдите си, пребледня отново, хубавото и женско лице. Обърна се тя, погледна към Добри, после, към Марга.
- Ти върви! Не се тревожи, ние тук ще се справим!- отвърна ѝ Добри. Някъде дълбоко в очите му заигра веселото пламъче на надеждата. Младото му сърце, сякаш предчувстваше, че сега нещата ще се наредят между новите му обични хора, които се бяха превърнали за кратко време в негово ново семейство. Но Стойка притеснено се загледа към Марга. Младата жена, преметна плитката си през рамо и само отвърна:
- Аз и така съм чужда и опетнена, затова не се тревожи за мене. Иди при него!
След това се обърна, за да продължи работата си, която вършеше преди идването на ратая. Стойка още не беше сигурна, но направи стъпка –две към човека, който беше пратила леля Ленка, да я извика. Само Добри беше сигурен в нещо, което не беше мислил дълго, но твърдо знаеше в себе си, какво трябваше да се стори.
- Отивай! – каза той по-силно,- Че, като се оправи бати Митко, ще да ни станете калтати (кумове) на мен и на Маргето.
Стойка го изгледа, сякаш за пръв път го виждаше и на место глава, на раменете си беше сложил магарешки уши. Марга се обърна кръгом. Черните и мънистени очи се впиха в лъжеца, който току-що беше се с нея подиграл:
- За шегите ти, сега не му е времето! – скастри го тя.
Добри не бързаше да ѝ отговори. Сложи той ръце в джобовете си и приседна на миндера, близо до отворената врата. Усмивка озари лицето му, изпъна напред крака и се подпря о стената, доволен, па и рече:
- Върви како Стойке! Не ни мисли!
Тя повече не чака, разтуптяното ѝ сърце вече я теглеше там, където туптеше едно друго, мъжко и свидно, нейно.
- Да не ти изпи човка акъла! – ядоса се Марга на Добри.
- Нямам много пари, но гладни няма да останем. Една каруца и мене си, заедно с магарето ти предлагам!- отвърна ѝ топло Добри, и някак му се развесели сърцето от укора, който прочете в нейните очи, затова продължи,- И тези две ръце имам. Работливи са, пък и като ги сключа около нещо, не пускам – пазя го.
Марга пребледняла повече ѝ от Стойка седеше срещу него сега, и не дишаше. Някъде, между тях, из въздуха се разля мириса на разцъфтели цветя.
- Пък и два крака имам, и гръб – силен и здрав съм, повече и от вол. – продължи да изброява Добри, а сега още по светло ставаше мъжкото му лице, като сам виждаше как се обагряше в червенина кожата по шията и бузите на Марга.- Имам и две очи, ма не ме слушат много! Често без да ме питат, ходят да търсят снагата ти. Иска им се да те погалят, да те подслонят във взора си и запазят от всичко.
Марга стоеше като вдървена. По нейното тяло премина трепет, като повей на непознато досега чувство на отдаденост, на някаква принадлежност към това, що правеха очите на мъжа срещу нея. Чудна магия и сбъдната орисия е любовта за две млади сърца –опияняваща, разливаща се по вените, омагьосваща и даряваща сърцата с покой.
- Ти не знаеш…- започна Марга.
- Ти също. – прекъсна я Добри, а в очите му зари се разливаха, избуяваха чудни тревите, и дървета клоните сплитаха – свят се раждаше. Свят на възхита!

***
Митко се рееше. Гореше го вътре и вън. Тялото му се тресеше от спазмите на трескавостта и неудържимостта на жаждата, и стремежът, душата му да открие най-после мирен бряг, спокойствие. Хладни женски ръце обгръщаха лицето му, галеха челото му. Тези длани той не познаваше, но близки му бяха, някак познати и мили. Всеки път щом пръстите го докосваха, той някъде, отдалече усещаше радостното топуркане на сърцето си. Чудна магия! Дали Господ Бог, така го галеше или Богородица го подслоняваше в топлите недра на пазвата си? Не знаеше и не помнеше. Не му се летеше вече в простора! Искаше там долу да е, до ръцете които разтопяваха студа и жегата, и до гласа, който шептеше:” Моля те върни се! Не ме оставяй! Какво ще да правя без теб? И аз, и то – стига да ни приемеш - твои сме!” Какъв глас само беше това - лековита билка за изранената мъжка душа, омайно биле за сърцето, спокойствие без тъга!
Той бавно отвори очи. Разпилени коси се простираха върху него.Една женска глава беше положила буза, върху топлата му длан и дъхът от устните пареше по кожата. „Тя!” – просветна в ума му и хиляди избухващи звезди се посипаха, а после събраха отново.”Тя!” – мисълта му спираше дотук, а тялото му , уморено от борбата потрепваше окрилено, сякаш за пръв път усетило истинския кипеж на живота.” Тя!” – кънтеше, като ехо в главата му и като в дълбока пещера отекваше забило се надълбоко в същността му. После, дойде онова „То?”
Тя се стресна. Повдигна глава. Той затвори бързо очи. Топлите нежни длани преминаха, като облачета по челото му. Въздишка на облекчение се отрони от нейните устни. Треската си беше отишла и сега хладното чело беше почти с температурата на нейната кожа.
„То?” – мислите на Митко се зареяха отново. И сякаш сърцето му разбра и се оживи: ” Не ме оставяй!” - прошепна сърцето му отново, с гласа на нежната женственост,- „Моля те върни се!”
Сега в какво да вярваше? В силата на съдбата? В Божиите ръце? Или просто най-после му отговориха от небето?
Клепачите му бавно се вдигнаха. Стойка стана, заглади малко дрехите си, разплетените си коси оправи. По нейното лице личаха реките пролети бисерни сълзи. А той, се чувстваше окрилен!Ангел ли беше станал или сам, Ангелът беше при него дошъл! „То!” – отекна нежно в душата му, когато видя трепета на женското тяло и несъзнателният жест на ръката, която легна върху престилката.” Ти затова ли, Стойче? Затова? – и очите му се изпълниха с влага, - Не ми продума, ма и аз съм един! То си е наше! Наше си е, част от тебе, и от брата – мое дете!”
Силите, що придобива човек и от силните бури на болката, и от пясъчните вопли на страданието, и от измитите грехове, са сили чисти на възкресението. Изтерзан беше, изморен, но възкръснал от пепелта Митко, не можа да сдържи стонът и той се плъзна от устните му. Стойка подскочи, завтече се и приклекна до него. Обви тя с двете ръце лицето му. Той отвори очи и се разбиха вълните в отражение, вляха се, затанцуваха морски искри.
- Ти добре ли си? – жално, но с надежда пророни Стойка.
- Тихо! – само отвърна ѝ той, и се надигна да слее устни, че да обвърже нейната половина душа, с неговата.
- Чакай,… аз… трябва да…- опита се през дъх да каже нещо тя. Митко не изпускаше очите ѝ, беше ги пленил в своите, като в клетка.
- Замълчи! – тихо и страстно ѝ отвърна той. – Това що е твое, е вече мое, до гроб!

***
Да, животът на човека е безкрайна орисия! Като веещите чудни коси на самодивата Любов, се ветреят съдбите, плетат и разплитат хорските сърца, чудни възли от чувства. Китна надежда крепи света на слабите си плещи, но избуяват в гърдите и раждат се чудеса, подтикнати от копнежи.
Стойка тромаво изправи гръб. Снагата и натежаваше вече от плод, както огъват се клоните на ябълковото дърво от претрупаността на рода. Мама Ленка седеше наблизо и ту дремеше, ту се стряскаше над забодената игла.Нейните ръце шиеха мъничка ризка, която с обич щеше да обгърне неродено още телце. Две боси крачета шляпаха по калдъръма. Като патенце се клатушкаше мъничкото момче след мъжът, крачещ ситно пред него. Усмивка обагряше в светлина, красивото мъжко лице, усещаше се, че умишлено се бавят стъпките на човека, за да го стигнат малките стъпала.
- Та..те! – чу се звънко гласче. Мъжът спря и се обърна, загледан в малкото чудно човече с живи очи и мургаво личице:
-Кажи Коле? – нежно пророниха устните му.
- Дай! – протегна ръчичка Колето. Митко се върна, наведе се и вдигна сина си. Очите му срещнаха нейните, а там вече бяха родени хиляди светове.

Следва: 3. Омайно вино