автор: Mariell_Desing

Вървим нагоре, достигаме дъното –
гибелта е навсякъде,
мракът е тук и сега.
Разбеснялата се пролет на тялото ми
не е достатъчна дори за утеха.
Катеричите ми стъпки още дълго
ще засядат във сърцето ти,
но, обещай, че няма да плачеш,
защото отвъд ще си ми сетното ридание
и ще сме винаги заедно –
любовта така или иначе е една самота в две души.

Спотаи риданието си, мой слънчев дъх,
защото, ако съумеем някой ден
да изпълзим със наранени колене
и протъркани до синьо умове
от гигантската оклузия
така небрежно наречена живот
и сведем същността на болката
до единствена набраздена сълза,
сгромолясала се от окото на мъртъв таралеж,
тогава отвъд досегашния сумрак
ще седнем на звездния хребет,
за да се взрем безмълвни
в разголените си очи.
Невидими. Томителни. Недостижими.