автор: LIANIK

***
Утрото настъпи и мътносиво се разстла небето над тихите улички. В този ден по пътищата не се мяркаха люде с каруци, като че ли отнякъде бяха разбрали, че Ханджийското скърца и жалее за изгубения си стопанин. Заваля ситен дъжд.
Земята се навлажни от небесните сълзи, наведоха глави ѝ цветята, окъпани от безцветните мъниста на природната тъга, а тревичките се прилепиха до земята, за да попие в земните недра поредната капка. Роден на земята и бродещ по нея, живеещ от това, което тя ражда, човекът отново накрая прилепва буза и заспива дълбоко. Земята го завива в своята пазва, запазвайки завинаги в недрата си, тленния спомен за него. Последната буца пръст се отрони и тупна върху дървото. Като последно сбогом, остана увехналото червено мушкато, смушило се между листата на чемшира.Така приключва животът. Раждаме се, учим, идва краят на дните, а след нас остават хиляди очи, в които някога се е оглеждала и нашата душа.
Ханджийското беше пълно. Цялото село бе насядало, къде по масите, къде под навеса, дори и на земята. Толкова народ и тишина.Тъжна и пречупваща се през призмата на стотици сърца, скръбта беше царицата на тази тишина. Мълчаливо хапваха хората, тропаха от време навреме чаши,отронваха се въздишки. Подпрян на вратата, стоеше Митко. Той обхождаше с поглед ту насядалите хора, ту виещия се в далечината път,самотен и обсипан от храсталаци, по които капеха дъждовните сълзи. Но небето беше спряло да тъжи, и на небосклона сивите кълба се разкъсаха, пропускайки да се просмуче светлината, напираща зад тях. Зашариха слънчевите лъчи, заиграха се със скалите, с навелите стъбла треви и осветиха човешките очи.
Сърцето на Митко трепна, като че ли брата му заговори, и се шмугна изведнъж в странноприемницата, а после, отново излезе. В ръцете си държеше малко дървено инструментче. Той пак се подпря и прилепи устните си до продълговатото кубче. Духна и във въздуха се разнесе хармоничният нежен звук на забравена стара песен.
- Брех, това и Дайрето го свиреше! – възкликна седнал наблизо селяк, а, после, очите му се просълзиха, като си спомни, колко вечери беше стоял и слушал тази музика, изпълнена с чувство, с жал, и с някакво вълшебство.
- Право казваш! – подкрепи го друг и се изправи да махне с ръка, - Ей, Митак, давай, все така с тази хармоника!
Наскачаха и други и изведнъж ханът се затресе от глъч и музика. Митко свиреше, издул бузите си, а музиката прескачаше ту бавна и тъжна, ту игрива и лека. Стойка се беше спряла в сянката на вратата и очите и грееха, живи, огнени, но пълни с радостна печал. Чувстваше се така, сякаш Кольо я подкача, щипва я тук и там, и ѝ говори нежно и ритмично.
До нея, Марга надничаше, и тя вперила поглед в подскачащите рамене на свирещия Митко.
„ Какъв е хубав и мил! Обикнах го с цялото си сърце, ама не е за мен, той.Сърцето му половин остана, а другата половина е на кака Стойка. Я работа нямам, че да се меся.” – мислеше си младото момиче и като отмести пълните си с очи обожание от Митко, погледна с уважение и почит към Стойка.” Дано, кака Стойка по-бързо усети и двете им половини да се съберат.”
До късно се чуваше музиката по пътя, огласяше затихналите селски улички, не оставяше да спят животните, а хората се прибираха с едни такива радостни души и тъжни сърца, окрилени от вярата на спомена.

***
Занизаха се дните. Кехлибар след кехлибар, издаваше звук броеницата на Бог. Неусетно и за хората минаха броени, дните. Животът си тръгна по старому, тих и тегнещ над съдбите, тлеещ като жарава в очите. Зората разтваряше прозорците на къщите, почукваше на вратите, за да се отворят и да се озарят лицата от усмихнатите лъчи на слънцето.
Четиридесет дни минаха неусетно и сякаш вчера е било, а е отминало нещо безвъзвратно. Ханджийското беше пълно с хора. Стойка направи, каквото беше нужно, че да почете мъжът си. Отново, бай Илия се заглеждаше с премрежени очи в мъжа, когото дъщеря му премени за Кольо.
- Като братя бяха! – беше казала тя, когато я питаха, кой ще премени. – Кольо него най-обичаше! Повече и от същ брат, повече и от баща, а може и …от мене повече да го тачеше.
Но и други очи следяха какво се случваше с двамата. И Стойка, и Митко бяха видимо отслабнали.Посърнали и бледи бяха лицата им и Марга се притесняваше, като кокошка за пиленцата си. Благодарното и сърце жалееше за стопанина, но и туптеше за тези, които и бяха дали нов живот.
Манол, по-големият брат на Стойка, който искрено обичаше единствената си сестрица,като се спря до нея, рече:
- Стойче, батьовото, ще да си дойдеш у дома. И място ще ти намерим, и като по-рано ще ти е.
- Така. Така и аз съм съгласен! – извика другият и брат. – Ханът и нивите сигурно близките му ще наследят, а за тебе, като жена, ще остане само да слугуваш на чуждите. По-добре у дома си ела.
Кметът на селото, приятен и чудноват човечец, с големи, засукани настрани мустачета, кръгло и умно лице,което красяха двете живи очи, като чу за какво стана въпрос взе, че се намеси:
- А-а-а, не. Ханджийката си остава, барабар с ханчето.Само малко, ханджията, може да подменим, ама и този си го бива.
- Ти какво? Нещо на шега го обръщаш! – развика се Манол, обиден от думите на човека.
- Спри се Маноле! – скастри го бай Илия и се обърна към кмета, - Я, кажи кмете, каква е работата.
Митко не издържа, стана избутвайки шумно стола и като бясно куче, изхвърча навън и се запиля по пътя. Лицето му червенееше от срам, сърцето му скърбеше, душата му – тя вече беше разкъсана на парчета.” Боже, какъв жалък човек съм аз! Негодник и грешник!” – въртеше се в мътната му от мисли глава.
Страшно и стана на Магда. От някое време младото момиче усещаше, че нещо не е наред. За Стойка, разбираше. Ама мълчаливият, добър и човечен Митко, изведнъж се бе превърнал в нервно подобие на себе си. Откак мина погребението, той не говореше вече много. Избягваше да гледа другите в очите, посърна лицето му, а погледа, като на луд му беше – един такъв бесен огън в него тлееше. И сега, като така излезе, стресна не само нея, но и на Стойка сърцето, сякаш нещо го бодна.
- Казвай. – спокойно върна вниманието бай Илия към неговият въпрос.
- То, няма за казване. – отвърна кметът и бавно извади от пазвата си,сгънат прилежно лист. – Ей, го де е документа. Всичко що е било на Кольо си остава на Стойка и...
- Що лъжеш! – извика братовчедът на Кольо.- Законът не дава такива неща, жена да взима имане по наследство.
Слаб и дългунест беше Диньо, ама не беше будала. Още от преди година, когато разбра, че Кольо Дайрето не е добре, си направи бързо сметката, колко щеше да придобие. Ходи и в Околийското да пита, кой има право да наследява и му разясниха, че по права линия било…А, той беше най-правата от всичките, демек, първи по ред. И вече, откак беше минало погребението, всеки ден, като навик му стана, да смята и пресмята. Всяка сутрин се въртеше около странноприемницата, да не би да изпусне клиент, че да му приберат паричките, Стойка и тази другата парясница, дето кой знае откъде се появи.” Много кани носеше тази чуждата. По-малко трябва да пълни и да вдигне цената.” Мислеше си той, като наблюдаваше как се вършеше работата:” Бре,бре, защо ще им слагаш на тези кокошки, толкоз кукуруз! Може да е и от предното лето, ама пари струва. Я, да вървят да си ровят червеи из брега.” Продължаваше, той да се ядосва: „ Само един път да дойде и минат трито месеца и всичко ще ви взема дето го разсипахте, барабар с лихвите сто на сто!”
И, сега, след думите на Кмета, а и, като излезе Митьо, взе, че се почувства вече сигурен в себе си и почна да държи сметка.
Кметът го изгледа, сякаш виждаше нахален комар да му бръмчи в ухото, но пак се обърна към бащата на Стойка:
- Ето Ви документа. Има и други и при мене, и в Околията, а и при министъра и царя. Архив му викат на новата държава. – и даде листа в ръцете на бай Илия, а после, като изчака онзи да прочете, продължи: - Ех, ще се справи момчето.Добро е, оправено.
- Стига си ги ломотил таквиз глупости! – избръмча отново Диньо. – Яз съм стопанин тука вече, ако ща, ще да те изгоня!
- Брех, чедо, що сторваш грех! – нестърпял се, скочи и се развика попът. – Що е на човек воля последна и по закон, и по Божиите правила, не се цепи на две, че всички, ще ни изгори чумата на адските мъки!
Бяха се изправили и други мъже присъстващи на сцената. Манол и Киро –двамата братя на Стойка се бяха наежили, като заплашени таралежи срещу кучето, дето лаеше по тяхната сестра. Един такъв, душен и пиперлив в гърлото, стана въздухът, натежа и запука звукът от лъжливото спокойствие и тишината, настъпили само за миг.
А, бай Илия все още четеше. По обветреното му прошарено с малки бразди лице, засвети една такава усмивка, че като се увеличи и забръмча, изригна смехът му, като бистър ручей от бащините му гърди. „Пусто да остане! Брех, Коле, ама какъв си бил!Сега и Светец ще станеш там горе. Да вземеш, да попееш и на баба си, така, както и сега ни курдиса - за едни свириш скръб, за други ръченица и сватбено хоро!”
А, Диньо, като не се стърпя се хвърли към него да грабне този лист, дето предизвикваше такъв смях. Не успя и крачка да направи и го хванаха братята на Стойка.
- Тате? – запита ,стискайки здраво в мазолестата си ръка, вратът на Диньо.
Бай Илия погледна към синовете си. И сърцето му се обагри от бащината гордост, че такива мъже бяха станали. Той махна с ръка и простичко рече:
- Парясайте го този, да си ходи, откъдето е пролазил. Работа тука вече няма!
- Нямате право, ще се оплача, ще… - заизвива се Диньо.
- Я, да мълчиш! – скастри го и кметът.
Останали, като попарени седяха жените, загледани в това, което беше сплотило неколцината мъже, присъстващи на помена.Изхвърлиха Диньо, а после бай Илия тихо зачете листа в треперещите си ръце.Когато и последната дума отекна, всички стояха мълчаливо. Една жена само, бе поставила ръка на сърцето си, а от очите и течаха сълзи.Леля Ленка слушаше думите и те като чук, избиваха пироните дето досега бяха забити в майчината и душа. „ Боже, детенцето ми, най-после и то…” – и мисълта и излетя към небето да търси подкрепа в една силна и справедлива ръка.
На Стойка и прилоша. Присви тя колене и се свлече на пода.”Какъв срам и какво чудо!” – повтаряше си тя. –„ А, той…Коле…Как можа, така да го почерниш? Жив да го закопаеш за мене!” Изстрадалата и душа, самотното и сърце и тихата горест се изляха в силни ридания.Тя плачеше за Кольо, плачеше и за Митко, а воплите ѝ бяха за нея.
Бай Илия,като видя, че всичко е както му си е редът се обърна и сръга Манол:
- Я, идете, че вижте, къде се скри зетя?- а в главата си рече:” Да не му стана и на него нещо? Туй, дето си наредил, ще го бъде Коле. Само се чудя, това дете дето изхвърча одеве, как ли го приема? Ех, не е лесно да си на този свят! Ама и с лошото, винаги върви и доброто, макар и понякога да позакъснява, и да крачи по-бавно от своя опак събрат.”

***
Мракът, като топла уютна завивка, се надипли на талази и пови очертанията на къщите в сенчеста забрава. Слегна се прахът и улиците опустяха. Дрямката надви и светът нежно приюти в нощната си пазва съдбите на хората. Само Ханджийското светеше, като самотен земен фар, поставен край пътя. Сигурно, и то търсеше, къде се бе запилял новият му стопанин.
Митко бавно крачеше.Увисналите му рамене, прибраните ръце и наведената ниско глава, издаваха тихото примирение на един човек с неговата съдба. Щеше да изпълни обещанието, а после, и той като Кольо, всичко щеше да и завещае. Писано му бе, да тлее в тази жарава и като нестинар с боси крака да се опиянява, и от болката, и от извисяването,че любовта крачи до него. Толкова земя пребродиха неговите нозе, толкова хора видяха очите му, традиции разни,други закони, а сърцето му винаги трептеше чудно, когато стъпките му отекваха по прашните пътища на дома – там, където топло пееше, приспивна песен майчината земя.
Леля Ленка го чакаше. Тревогата в майчиното ѝ сърце избуя, тогава, когато се върнаха Младен и Киро, без Митко. Не бяха го намерили те. Изпратиха я до дома хората и се бяха върнали в странноприемницата. Тя скочи, когато вратата се отвори и росната коса на нейното синче, заблестя под играещата светлина на лампата.
- Синко! – жално пророни тя.
- Защо не спиш, мале? – погледна я с влажни очи той.
- Че спи ли се, когато сърцето не ти дава мира?
- Не. Не може човек, без да е спокоен да спи. – въздъхна Митко. – А как се спи, като от срам изгаряш и такъв резил да си, че човек да бяга от тебе!А и ти сам от себе си да страниш.
Леля Ленка усетила болката и жалбата в думите на чадото си, просто се приближи към него и го прегърна:
- Ех, синко! И ти си ми един!Жалостив си и се сърдиш сам на себе си.
- Какво да правя майко? Клетва му дадох.
- Като си дал чедо, изпълни я. И тази, дето сърцето ти иска, и нея дай, че да мирняса малко човешката ти душа.
Утрото пристъпи, росно и хладно по живналата земя. Шумовете на ежедневието се разляха и затанцуваха с прашинките по въздуха.На сутринта, Митко се уми, преоблече се в нови дрехи и бавно закрачи към ханчето. Всяка крачка караше сърцето му да се гърчи, но душата му примирила се с тежката съдба за човека, го караше да продължава напред.Все напред…
Още не беше пристъпил в двора и от вратата се показа бай Илия. Старият човек цяла нощ беше будувал, молил се бе, Господ да опази човека, който беше късметът на неговото дете.
- Синко, Господ те опази!Добре си ми дошъл! – и старецът с топлина се вгледа в красивия мъж,чист и спретнат, стоящ изправен пред него.
Митко пое бавно дъх, изпусна го, затанцува в гърдите му сърцето и той сви бавно пръстите си в юмрук, но се приближи към бай Илия.
- Добре си заварил,… дядо.
Трудно излиза първата дума, дето ще изкажеш с уважение към човека, но излезе ли един път, то сърцето ти вече е приело, че истински се живее така – ако уважаваш, ще бъдеш уважаван. И както всяка майка говори на щерка си,че като иде в друга къща, да люби ръка и каже „Мале !” и „Тетьо”, че хората са и отгледали либе, така и за всеки любим син, тръгнал да се жени е задължително условие езикът му да пророни уважителното „Бабо!” и „Дядо!”.
Бай Илия само се усмихна, и като хвана нежно рамото на зетя си, ступа го по бащински, но достатъчно силно, че да се сети, друг път да не изчезва така, и го въведе в хана.
Едни пълни с болка очи се впиха в Митко, когато пристъпи прага. Стойка първо остана на место, но после като скочи се втурна към него:
- Къде ходи? Къде?И двамата сте лоши…Морите ме…Изчезвате…Оставяте ме сама- и тя пак се разрида, скривайки и така подпухналото си лице в престилката.
Митко стисна по здраво юмруците си, изправил се там, пред очите на семейството, на Марга. Срам изпълваше цялото му същество. Срам, че той получи на гърба на брата си. И срам, че пак забрави за чувствата на Стойка, отнесен сам в мъката си.Но преди още дори да каже нещо, зад гърба му се чу гласът на попа:
- Ех, женихът е вече тук! Иде след мене и кмета, че да почваме.Време е да завържем това, което е отвързал Бога.

***
Напъпиха лозиците и възелчетата по орязаните им тела се пукнаха и родиха нов живот. Запромъкваха се като пеперудени крилца лозовите листенца, едва прогледнали за светлината на деня. Слънцето искреше безпощадно над главите, а птичките чуруликаха под сенките. От време на време кукувицата се обаждаше, скрита от чуждите погледи в дълбоките храсти на брега. Реката,виеща се проблясваше, като сърмено сукно, ту следваше, ту се разделяше от отъпканите от човека пътеки. В далечината по блесналия под лъчите път се зададе малка каручка.Клепоухото магаре креташе и влачеше след себе си житейският товар на човека, подпрял се на капрата. Изпод ниско поставеният калпак стърчеше немирна къдрица в обагрена в житен цвят косица.Топли земни очи примижаваха срещу светлината, а младите скули по посипаното със загар лице, потрепваха нервно.
Добри беше умалял от пътя. Уморено беше и животното.Чудеше се дали да не спре в следващото село, да разпрегне и да остане. И да обикаляше повече, файда нямаше. Все някъде трябваше да се засели. След себе си нищо не остави- едни болка и мъка само, а те не му бяха нужни.Не се страхуваше от работа и от хората не бягаше. Веселяк беше и из отвътре му идеше да се смее на живота. Като вечнозелен бор, не го бутнаха нито бедите, нито лошотията на хората, остана си все така окрилен и помилван от Ангелите.Ушите му, доловиха чудна музика, като че ли хармоника свиреше ръченица. След малко се изви кавал и тъпана заби силно и ритмично.Сърцето му от бавен и дремещ ритъм, скочи ,преметна се, че като заигра…”Какво ли става?” – запита се Добри, ама си се и усмихна.
- Е,Петре, нали си ми хитро магаре, я кажи, тука ли ще е нашата спирка? – подхвърли момъкът към животното, дето спокойно си дърпаше каручката. При звукът от гласа на своя стопанин, клепоухото, наостри очи и съвсем си заприлича на магаре – инатливо , с умни и живи очи.
- Тука, май ще да е приятелю, щом и ти наостри слух. –сам си отвърна момъкът и подкара по-бързо по пътя.
Насреща му засвети реката, отстрани изплуваха първите къщи, а звукът на игривата музика се изливаше, извисяваше и объркваше прашният въздух от отворените порти на една странноприемница.
Още преди да е стигнал из хармана излязоха двама-трима селяни, подпирайки се един други, видимо пийнали, над мярката си.
- Пррр. Стой Петре! – спря каруцата Добри и се обърна към селяните. – Сполай Ви аратлици, ще да ми кажете ли кое е това място?
Един от пияните се поспря, засенчи с ръка челото си и като се подпря на дувара, че да не падне, смотолеви:
- Брей, закъснял гост. Влизай, пиене и след нази остана, че можеш се удави.
- Питах за името… - отново почна Добри.
Друг от добре почерпената група, видимо по стабилен,като се приближи и се хвана за каруцата проговори:
- Ханджийското бе, Ханджийското е тука…Влизай ако ти е тъжно на душата…Тука хлабаво нема…Лошо, добро, всичко се полива, а да се натъпчеш, до врата ще ти дойде! И, има тука две едни такива ми ти хубавици. Какви ханджийки са само, не ти требва вино, само онез ми ти да ги гледаш.
- Тихо бре, Тудоре, че ако те чуе Митака, умно ще те ошари, като фустата на жена ти. А и Пена, ушите ще ти изяде!- прекъсна го другият селянин, който все още се подпираше на стената.
- Ша ми ги изяде, ама нема. На жабите да иде да търси ушите!
- Какви са тези жени-ханджийки, дето са в този хан бе, чичо? – попита другоселецът.
- Ханджийките на Господа!- моташе език, пияният селянин.
- Че Господ Бог, ханджийки има ли?- учудено възкликна Добри.
- Де да знам. Ама ако има, тези ще да са, щото ръцете им, като дават, ей така са.- и пияният набута в лицето му двете си ръце с широко разтворени пръсти, - А сърцата им, ей такива са, – и разпери ,онзи, ръце встрани, че човек можеше да си помисли, че от напън ще се откачат, - Душите им – летят ли летят! – с пръст нагоре показа селянинът,-Като ги погледнеш - едни ти такива усмивки имат, като да те лекуват, и човек иска или не, възкръсва отново за доброто, що е в живота.
Слънцето продължаваше да пече над главите на людете, природата дирижираше изпълнението на ежедневният си концерт, а животът за хората още беше с вкус на Хляб и сол.

СЛЕДВА: 2. Хлябът и солта