автор: FluBalu

Денят догаря като клада,
враждебно сенките пълзят
и сякаш бликащата радост
изгубва ведрия си цвят.

И сякаш слънцето умира,
а всъщност в сенките лети
и овъглената му диря
прилича на оранжев дим.

Накрая дирята изчезва
из непрогледналия мрак,
сред който времето е бездна,
а пък животът е сирак...

Защото стана много страшно,
една светулка запламтя
в дланта ми толкова изящно,
че ме спаси. И отлетя.

Цвета Иванова