автор: rosi45

Дими пръв отвори очи. Ани се беше сгушила в него, а златистите й коси галеха приятно гърдите му.
Нощта беше от тези, които се памнят дълго- романтика и страст, чувството, че си срещнал точния човек...и то какъв човек! Съчетанието от красота и чар,от невинност и страст, беше убийствена. Кой може да устои? Тя развенча представата му за научен работник- неподдържана , отнесена жена, с очила в рогови рамки, в бяла престилка, жена, която до късно може да бъде намерена в лабораторията сред животни, епруветки, спринцовки, микроскоп и т.н.Отново погледна към нея- това си беше принцеса от приказките...Бурята беше утихнала, значи Ани щеше да си тръгне. Мислите се щукаха из главата му- не искаше да я пусне, но знаеше, че трябва, животът го налагаше, поне що се отнася за него.

В понеделник Дими не можеше да я изхвърли от мислите си и непрекъснато посягаше към телефона. На раздяла тя му го даде- разделиха се много приятелски. Една малка авантюра...дали за нея беше това? За него определено случилото се беше нещо специално и не знаеше как ще се справи- поне за сега. Залови се за работата си, като се надяваше тя да измести мислите за Ани. Потърси информация за нея в нета, намери имейла й. Ръцете му сами пробягнаха по клавиатурата- написа само простото "Как си, Ани". Той, умният, ерудиран човек не можа да измисли нищо друго. Апропо, не беше съвсем така- можеше да я засипе с романтични думи, цитати, комплименти и прочее, но знаеше...знаеше, че не трябва. По-добре да е дистанциран, но любезен- възпитанието му не позволяваше да нарани жена, не искаше това, особено с Ани...Бореше се със себе си, трудна битка!

Пишеха си. Чуха се и по телефона. От поведението й разбра, че и тя не е забравила онази нощ в бурята. Как искаше да я види! Желанието го разяждаше... защо беше толкова отговорен, да му се не види?! Да,беше женен ! Отдавна! Но последните 10 години бяха кошмар, въпреки че човек претръпва към всичко. Беше се отказал от красивите моменти в живота. До сега му стигаха книгите, музиката, социалните си контакти бе свел до минимум. Стараеше се пред дъщеря си да бъде весел и любящ, таеше тъгата си дълбоко в душата. Но Ани разчупи леда в сърцето му...Не, трябва да спре да мисли за нея! Това нямаше да доведе до нищо добро! Колкото повече се задълбочат отношенията им, толкова по-трудно ще бъде за него да обясни и най-вече- Ани щеше да страда. Не искаше това! Но всяка жена би се почувствала в такава ситуация зарязана, отблъсната, използавана...Трябва да намери деликатен начин, ще подбере внимателно думите!

Един ден се реши- покани Ани в едно много уютно, луксозно кафене. Вътрешно трепере- дали му личеше? Сигурно не- беше се научил да се владее до съвършенство през изминалите тежки години. Ето,задава се- видение чаровно...привлече погледите както на мъжете, така и на жените. Стана да я посрещне, помогна й да свали палтото, вдъхна аромата й. Взе алената роза, поставена на масата, купена специално за нея и я поднесе, искаше да докосне поне ръката й...Заговориха непринудено за обикновени неща. След една неловка пауза, Дими най-после се реши :
- Ани...скъпа /за пръв и последен път я наричаше така/ , трябва да ти разкажа нещо, трудно ми е, но трябва. Преди 10 години съспругата ми преживя ужасна катастрофа, животът ни се преобърна- болници, лекари, лекарства, малко подобрение и...пак болници, професори, консулти и... пак, и пак. Тя не е същият човек, но е майка на детето ми, животът ни преди катастрофата беше хубав, имаме чудесни спомени, макар че тя почти нищо не си спомня, дори мен понякога не познава...Чувството ми за отговорност е много силно- съжалявам,но е така- ще остана до края с нея. Моля те, мила, ти си умна жена и няма да си помислиш, че те пренебрегвам, защото не е така. Животът трябва да продължи колкото и трудно да е...а и не знаем всъщност какво ни готви... Протегна ръка през масата,взе нейната,повдигна я леко и бавно я целуна,приковал поглед в очите й . Прощален поглед.
(Следва)