автор: rosi45

Дими, съкратено от Димитър, седеше в удобното, меко кресло с висока облегалка. Беше облечен в протрити дънки и черно, дебело поло. Добре подстриган, добре избръснат. Хубав мъж, с издължени крайници, висок, с излъчване на интелектуалец.
Пред него на масичката , в кристален пепелник, димеше пура, чийто аромат се примесваше с този на ненатрапчив скъп афтършейф и този на марково уиски от чашата на масичката. Дими протегна дългите си, артистични пръсти, достойни за цигулар или пианист,в зе дебелостенната чаша и отпи с удоволствие. Цигулар той не беше, но в стаята звучеше именно цигулка- Вивалди... Това допълваше атмосферата на уют и спокойствие, създадена от дебелия персийски /но истински/ килим в пастелни тонове, мека мебел и плътни завеси в керемиденочервено и от топлината, излъчваща камината. За да бъде пълно удоволствието, Дими стана и тръгна към богатата библиотека- ще вземе любимото си малко томче на Шекспир, намерено в един антиквариат в Рим. Пътьом погледна през прозореца- снежната буря вилнееше, дали да не дръпне завесите. Намери томчето и нежно прекара пръсти по фината кожена подвързия. При това погледът му се спря върху пръстите. Тези ръце бе наследил от майка си- красива, изискана, елегантна италианка...и до сега, усмихна се той. От нея наследи и любовта към класическата музика. Дими живееше в София, където беше роден- баща му беше българин, но два-три пъти годишно ходеше в Рим- да види мама и дъщеря си, която следваше там. Самият Дими имаше две висши образования, в София- филология и в Рим- специалист по изкуствата. Беше ерудиран мъж. А също и джентълмен, отговорен, със силно развито чувство за дълг. Тези му качества му помагаха да живее през последните 10 години. Съпругата му преживя тежка катастрофа- оцеля физически, но не и ментално, беше черупка на предишната Рая, призрак из къщата, отнесен и неадекватен в повечето случаи. Затова идваше тук, на вилата, в уикендите- да се разтовари. Зачете се в монолога на Жулиета "Любими мой, Прекрасен мой Ромео"...и си представи великолепния избор на актриса във филма на Дзефирели.

===

Мими напрегнато, приведена над волана, пълзеше в снежната буря - видимостта беше много малка, пътят лош, вятърът ураганен...с кой акъл тръгна на път, синоптиците тръбяха за това, което се случваше. Тя се подсмихна- ами какво може да измисли една блондинка, ще трябва да се преобрази в брюнетка. Изведнъж, между поривите на вятъра, някъде савсем наблизо видя светлинка- слаба, но светлинка! Там имаше хора, имаше живот! Отби колата, екипира се добре, заключи я и нагази в преспите смело, водена от светлината.

==

На врата май се чукаше. В тази виелица? Пък и не беше канил никого- малко хора знаеха за тази вила, неговият начин да избяга от сивото ежедневие. Отвори вратата. Остана безмълвен, като вкаменен гледаше това видение..като от приказките. Изящна фигура на млада жена, с млечно-бяла кожа, с поруменели от студа бузи, алени пухкави устни, които му се усмихваха притеснено. Махна кожената шапка и се разпиля водопад от руси къдрици, а сега видя и най-забележителното- невероятни, сини като незабравка големи очи с дълги ресници, по които още имаше снежинки. Беши изминал само миг...как може за миг да видиш и почувстваш толкова много неща?! Мислеше, че вече се е простил с нежните, романтични чувства, че беше ги заровил дълбоко в сърцето си, че няма вече място за тях. Но беше ударен като от гръм! Най-после се съвзе и заговори:
- Попаднахте в снежния капан, нали? Заповядайте, влезте бързо - добре че не дръпна завесите, видяла е светлината. Няма нищо случайно на този свят! Знаеше го от опит!
- Благодаря- и тя пристъпи в уютния дневен тракт.
Сега нейните сетива поглъщаха невярващо този райски остров сред снежната буря. Каза си "Това е най-прекрасният капан,който може да ти предложи една буря"


Тя разкопча палтото си, бавно започна да го смъква- пръстите й бяха премръзнали. Бялата , голяма, пухкава кожена яка за миг остана като наметка около раменете й. В ума на Дими изникна асоциация...да,точно като Мерилин Монро в "Някои го предпочитат горещо". Дими посегна да поеме палтото. Кожената яка беше съвсем близо до лицето му, лъхна го свеж аромат- дали от косата й или от яката, има ли значение, обхвана го приятно чувство. Момичето остана по прилепнал бял пуловер и вълнен панталон. Боже, приликата с Монро го изуми! Съвършено тяло- мозъкът му отчете това...а и светна тревожна червена лампичка- как ще устои на това създание, излязло от филмите?!?! Не че не беше срещал красиви жени- напротив, лепяха му се, но той оставаше любезен, далечен, недостъпен. Беше стигнал възрастта, в която знаеше,ч е не всичко е секс и сексът не е всичко! Самата мисъл за секс го учуди и...малко разтревожи. Какво ставаше с него? Не му беше нито мястото, нито времето. А дали? Всъщност капанът на времето застрашаваше да се превърне в капан на страстите.
- Сигурно сте премръзнала. Вземете си горещ душ, в банята ще намерите чисти хавлии.
- Господине, много сте любезен- вие четете мислите ми, точно от това имах нужда, много благодаря.
Тя влезе в банята, а той се отпусна в креслото малко объркан, малко учуден от приятната вълна, която го обгръщаше- стената, която с години беше изграждал около себе си се, пропукваше. Само да не се появи по хавлия...нямаше слабост към случайни авантюри.
Но врата на банята се отвори и тя се появи точно така- прасковеният цвят на хавлията допълваше идеалната й, млечнобяла кожа. Какви са тези мисли- да не виждаше за пръв път жена по хавлия, боже мой! Тя непринудено седна в другото кресло и кръстоса крака, без явно да си дава сметка, че ги излага на показ . Беше виждал не веднъж жестовете на жени, които искаха да привлекат вниманието му- целенасочени, агресивни дори...тук нямаше такова нещо. Той й наля уиски, вдигна чаша, тя я докосна със своята.
- Съвсем в началото на годината сме, така че Ви желая успешна година. Аз съм Дими, а Вие?
- Ани, да прескочим формалностите. Необичайните обстоятелства сближават хората, не мислите ли? Не мислиш ли...Дими? Виждам, че четеш Шекспир в оригинал- малко хора го могат,впечатлена съм! А годишните времена на Вивалди са прелестни. Аз също релаксирам така- с книга и музика на светлинни години от чалгата
Не може да бъде, мислеше Дими, това момиче не е празноглава кукла.
- Какво работиш, Ани?
- Обичам изкуството във всичките му форми и постиженията на хората в тази област, но уви, работата ми е далеч от това- научен работник съм, работя с плъхове,з айци, мишки, жаби...Имах амбиции в тази насока, но съм силно обезверена- в момента държавата се държи с нас като мащеха, как да правиш наука..
- Извини ме, Ани- сигурно си уморена, а аз те разпитвам. Спалнята е горе, аз ще спя тук, на дивана.
- Не, компанията ти ми е много приятна, и обстановката също..само ще отида да махна хавлията.
След малко тя заслиза по стълбите, облечена ...само с негова риза.
- Извинявай, дрехите ми останаха в колата и си позволих това.
Тя тръгна към библиотеката и заразглежда книгите. Той реши да смени музиката. Уредбата беше също там и трябваше да мине съвсем близо до нея. Задържа се секунди в повече зад гърба й. Неговата риза обгръщаше тялото й, а защо не и ръцете му? Едва доловима въздишка ли чу? Възможно ли е и тя да изпитва настойчивото привлчане- та тя е толкова млада...Ръката му автоматично, без да слуша мозъка, обгърна тънката й талия. Тя се извърна и го погледна право в очите:
- Ще танцуваме ли? Обичам тази песен на Тони Бракстън - и сложи ръце на раменете му.
Телата им залепнаха като магнит, топлият, кадифен, толкова секси глас на певицата ги обгърна, докосването беше взривяващо, устните й толкова близо...неустоими...Разумният, подчиняващ се на мозъка, а не на сърцето си Дими, изчезна. Почувства се много млад, много жизнен. Да, усещаше живота, искаше да вземе всичко от него...искаше тази жена!
Като че ли прочела мислите му, Ани го хвана за ръка и го поведе нагоре по стълбите. Всичко стана толкова непринудено...

Следва