автор: Marta

Дъщеря ми разправя, че се е метнала на мен. Ама не външно - слава на Твореца! Била наследила от мен каръщината си. Да бе! И това ми го заявява в лицето, без да и трепне окото, след като осемнайсет години аз съм и треперила.
Ей от такова парче месо съм я отгледала. Това последното обичаше да го повтаря татко. И другото, че се блъскали като "грешни дяволи" с майка, за да ни изгледат, облекат, изучат и направят хора. Татко си отиде, царство му небесно. Надявам се там никой да не го кара да се трепе като грешен дявол. Представяла съм си ги тези изчадия - изглеждат като нашите, но черни, с рога и опашки, и впрегнати заедно, орат една нива. Представата ми е вероятно от приказките, които съм чела. А в някои бъка от дяволи. Особено в българските народни приказки, дяволи като бълхи.
Лично аз не смятам, че животт като такъв, e въпрос на късмет. Какво казва нашият стар и мъдър народ за късмета? - "Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!". Е! Мен не са ме намирали на сметището, абсолютно съм сигурна. Чак такива провокации! " Нов ден - нов късмет", тази приказка има варианти - "Нова булка - нов късмет", "Нова година - нов късмет", "Нова къща - нов късмет", "Нов автомобил - нов късмет", "Нов бюст - нов късмет" и тем подобни, актуализирали се с времето, звучения, като неотменно е само новото. Съвсем неупотребявано ново! А за чисто новото какво да кажем? Нови работи къде има? Попитайте всяко тригодишно дете. Ще ви отговори - в магазина! И си дойдохме на думата! Новото се купува, взема се, в краен случай се подарява... Какво излиза? Върти, суче, все опира този късмет до парите, опрани или не...Късмет, късмет, ама с пари! А аз съм тотално скарана с тях, отношение нямам. Това пък ми го заяви синът ми, и той дете безмилостно. Гледа ме право в очите - "Ти, казва, мамо, нямаш правилно отношение към парите! Затова нямаш пари. Парите искат да ги смяташ, да ги цениш, да ги прибираш и редиш." Знае детето, разбира, не се е метнало на мен. Е, външно - да! Маминчо! Прав е да кори майка си. Нищо не мога да задържа с тези широки, дебели пръсти и философията ми една такава... нахална и без счетоводство.
Винаги съм мислела, че парите са, за да се харчат, да носят радост, да те водят насам-натам, да те обслужват - не ти да им се кланяш, ти да ги носиш, ти да им слугуваш. Не да се диплят и крият в буркани, тенджери и банки. С банките пък отдавна съм в замразени отношения. Считам тази институция за напълно излишна и с това си поведение си навличам хорското неразбиране (Ку-ку!) и съжалението на децата. Картичка съм нямала! Ни дебитна, ни дебилна, ни кредитна... Нищо не разбира горката им майка. Жива да я оплачеш... А всъщност наистина не разбирам. Не желая да знам! От известно време избягвам новини, вестници, клюки. Отказах окончателно телевизията, сводките, вестниците, почти отказах на местна почва културния живот. Не мога съвсем да избягам от света, който се състезава, купува, надплюва и мери на всяка крачка, но поне опитвам. Може да е каръшко, може да е без банкова сметка, но едно безпризорно наднормено щастие ми се мотае наоколо, ще взема да го прибера.