автор: RockAround_theC_l_ock

Имаше някога, в недалечното и носталгично минало, едно много необходимо мъжко задължение – пролетно и есенно тупане на килимите. По необяснимата женска логика, пролетното тупане, все съвпадаше с Георгьов ден – денят на гордо разветите ни бойни знамена.
Умните мъже – на женската логика никога не противоречат! Най-вече – за да оцелява вида. Необяснимо как и защо, ама както е тръгнало, сме на път да ни впишат в книгата на изчезващите видове. Нищо, че майката Природа зaхитрява и запълва празнотите с разни други видове. Но те само външно наподобяват Мъж или Жена. И са с негодни за употреба полови белези.
Ние, годните за употреба Мъже, с хубавия Георгьов ден, с хубавите спомени от войните (на дядовците ни, не нашите!), и с гордо разветите (най-вече по телевизията), бойни знамена... Е, спомени – отдавна няма кой да разказва. То. вече няма и кой да слуша. На внуците, даже спомени от казармата, не върви да разказваш. Те не знаят какъв страховит, преломно-съзидателен смисъл крие тази дума „казарма”! Същата, дето те глътва ококорен тийнейджър, а те изплюва Мъж! Същата, в която, стиснал до гърдите зачисления ти калашник, си се клел пред бойното знаме във вярност към Народ и Родина! Същата, където... Не! Мразя да разказвам спомени за казармата!
Георгьов ден, все пак, си е хубав, семеен, че и национален празник... Пролетно настроение, семейството, че дори и гурбетчиите от чужбина – събрани край празничната трапеза... И в цялата тази мила идилична картина, с необясними доводи за целесъобразност, се намесва – кой? Че то, може ли друг, ако не е Тя – Жената? Непонятната и необорима женска логика е решила, че това е най-подходящ момент, за пролетно изтупване на килимите. Вместо да развяваш гордо бойни знамена, развяваш разни черджета-килимчета по просторите пред блока. Даже се редиш на опашка от себеподобни, всеки нарамил своите си бойни знамена. Друго е, обаче, есенното изтупване. Не на мъже – на килими! Не се сещам с кой точно празник съвпада. Но разнесат ли се, като зов на войнишка тръба, първите тупащи звуци и ето ни – наредени и готови. Щото, точно тогава е времето на разни шишета от минерална вода, с капачки от кока-кола или швепс, дето се пре-предават по редицата на опашката. Получава се дегустация на новото, почти годно за употреба вино, с едно чувство на уют, и приятна разливаща се топлина в стомаха. Някои, даже си губят реда, докато притичат да пълнят празно шише. Всъщност, реда им се пази грижливо, но заради броя изпразнени шишета и подходящите съответни коментари – кой го е грижа за реда? Ако не са зовящите към трудов ентусиазъм женски подвиквания: „К’во го правиш тоя килим? Още ли го тупаш в тъмното?” – това си е едно съвсем приемливо и дори приятно мъжко задължение. Накрая се прибираш, нарамил бойните си знамена, с чувство на изпълнен дълг.
Все пред очите ми обаче, е един незабравим спомен от едно такова тупване. Всичко си вървеше нормално, докато дойде ред да мятаме килима на един... А бе, и той мъж, ама някак маломерен, че и бая хърбав, даже слаботелесен някак, а килима – голям, обемист и видимо тежък! Имаме си система за взаимопомощ – двама вдигат и закрепват килима на ръба на простора, после единия дръпва и пуска свободния край от едната страна, а другия – навития от другата. За неговия мега-килим се наложи четирима, с „ей – руп!” и с пъшкане, да правят тая гимнастика. Останалите – с резонно любопитство наблюдавахме. Внушително дебелото руло се изтърколи, някакви дрехи се разхвърчаха, а едно чисто голо женско тяло тупна в тревата. Но се чу не „туп”, а дружното ни, ошашавено „А”, като всяка уста оформяше голямо и зяпнало „О”. На мен, първата свястна мисъл беше: „Ама, че хитрец! Под носа на жена си (много яка, много подозрителна и много ревнива дама), тъй да изнесеш от къщи любовницата, дето са ви изненадали...”
Бедна е фантазията за други по-детайлни описания на момента. Ами то, в момента, и моята, и всички останали мъжки фантазии бяха заети с други, много по-живописни, и много по-лични мисли и чувства. За всеобщо съжаление, обектът на фантазиите ни, бързо (нежелателно бързо) огледа обстановката, напипа роклята си, и я навлече. По чевръсто освестилите се, започнаха да събират разпиляното женско бельо, но собственичката, вече беше вече изчезнала в припадащия здрач. Малко странно, но никакви коментари не последваха. Всеки нарами в пълно мълчание бойните си, някак тъжно оклюмали мисли и килими, и пое към нетърпеливо очакващото го бъдеще.
Даже не помня как съм поел към моето. Каквото съм си мислил – не е, и никога няма да бъде за споделяне! Но съвсем обичайно си влязох, зададоха ми обичайния въпрос „Що ми носиш този неизтупан килим?”, промърморих обичайното „Тупал съм го два пъти!”, ала последва нещо необичайно: „Да, ама нашият е червен, а този е син!”... Докато смеля този подъл удар под кръста, всичко тотално се обърка! Рязко посегна и измъкна от джоба ми някакво парцалче. Не беше парцалче... Женски прашки! Не каза нищо, а ми ги тикна толкова близо до сащисаната физиономия, че един познат, и ужасно напомнящ за нещо аромат – нежно погали обонянието ми. Даже не знам как и защо смутолевих: „И да ти кажа, няма да ми повяр...” и сам си млъкнах. От нейния джоб – аз да извадех мъжки прашки, щях ли да повярвам? Даже да каже, че е решила да носи такива... Даже „до живот” да ми се фръцка все в такива... Бих ли повярвал?
...
Защо, все пак, четете всичко това ли? Ами ХХL-годишната ми присъда: „На сухо! Без право на обжалване,,,” – изтече! Вчера…


Бой..Боев, Петък, 13-ти Април, 2018