автор: Marta

Мдаа, всички твърдят, че искат истината, търсят истината, обичат истината и биха били верни до смърт все на нея - на истината, а опре ли работата до искрености, оппа. НЕма нужда!
Като един опасно искрен индивид още от най-ранно детство познавам отблизо негативите на това да си кристален Джакомо в добрия стар прозаичен и непрозрачен свят. Понасяла съм си стоически различието от тази ранна около тригодишна възраст, в която волю-неволю трябваше да се социализирам. Твърде рано се научих да си премълчавам и запазвам мнението си за себе си. Бедата е, че обикновено ми е изписано на челото - всичко. Та оттам ми дойде аналогията с "Кристалния Джакомо" и мислите като рибки зад челото му. Позната и твърде болезнена история. Да не мога да скрия отношение...Да ми се виждат уж скритите мисли като на витрина....Страданията ми започнаха от детската градина с другарките Стоянова и Маринова, които не си спомням с твърде топли чувства, даже по-скоро студено и неприятно си ги спомням. Както и ролята си на балерина - първата и последна роля на крехка снежинка в живота ми...единствения ми такъв стаж - в бяла рокличка, която едва успях да закопчея на гърба. Сред първите ми спомени е точно отопления, застлан с мокетена пътека, коридор в детската градина, по който аз - едричка четиригодишна балерина, с гирляндено венче в косите, припкам наред с другите мънички, истински крехки момиченца. Тромаво припкам. По принцип от бебе си вървях така изпреварващо във физическото развитие, на четири месеца с мерките на годиначе, на три - четири години съм изглеждала по-голяма от някои първокласници, докато в училище - вече трети клас можех да мина за учителка...В четвърти клас класната ни - Зоя Щерева - беше по-дребна от мен...Да изглеждаш по-голям от връстниците си е по-неприятно от шарка и твърде обременяващо, повярвайте. Нечия баба или майка с неодобрителен поглед все ще възкликне - "Ама това дете от вашата група/клас ли е - изглежда по-голяма." И задълженията и отговорностите ми все като на по-голяма и това още от двегодишна възраст. Да не говорим за дежурните реплики - "Какво голямо дете, пък...", " Виж каква си голяма, отстъпи на детето...", изобщо това да изглеждаш по-голям от връстниците си е изключително неудобно и се оказва доста травмиращо, не го препоръчвам никому, но се отклоних доста - това за боя (ръста) и преждевременното физическо развитие - за сметка на умствено такова - е предмет на друга история, не по-малко болезнена. Изобщо не знам как завърших училище, въпреки кристалната яснота по отношение на всеки един преподавател, която демонстрирах съвсем без да искам. Най-баламски се издавах без нищичко да казвам. Компенсирах с изключителна изпълнителност, послушническо послушание, мравешко трудолюбие, но не питаех любов към математичката и разни други другарки трудничко приемах, а една другарка, с която се скофтихме на края в четвърти курс най-безапелационно ми прасна тройка на прекрасния проект по архитектурно проектиране...Изобщо искреността винаги ми е пречела, пък и конфузът си ме обича и най-приятелски редовно ме посещава да ме види как съм и не пропуска да ми скрои някой номер. След подобни проблеми с прекалената прозрачност в аквариума по време на следването и доста по-сериозни гафове реших, че ще обичам и приемам хората, ама всички хора. У всеки, с когото ме срещне животът, ще търся и задължително! ще намеря нещо чистичко, беличко, ненадъвкано и живо, за което да се хвана. Оттогава пробвам и още не съм се отказала, колкото и горчив да е опитът. Понякога е същото като да дъвчеш пелин. Продължавам да опитвам дори да греша с това упорито наивно добротърсачество, гледам все златни рибки зад челото ми да проблясват. Да не изпускам някоя медуза или моруна, да не говорим за баракуда, в аквариума горе. Само дето на моменти съм почти убедена - истината в повечето случаи е нежелана, вредна и опасна за вашето здраве и обществено положение. Затова пък колко се обнадеждавам, ако някой успее да ме разубеди, ама как само се радвам - с еййй такава златна рибка се радвам!