автор: LIANIK

На сутринта той я усети, че стана рано. През нощта Георги не беше спал, само задрямал бе два-три пъти и то неспокойно. Катето тихо открехна вратата и се промуши през нея, а той не помръдна, но се заслуша в нейните стъпки. Когато разбра от шума, че тя шета отвън, сърцето му се отпусна и той неусетно заспа.
Събуди се и се изправи. Ослуша се тревожно, с облекчение въздъхна – тя беше отвън.
Когато Георги излезе от стаята из цялата къща се носеше сладкият,омаен аромат на топли мекици, изпържени в шарлан. Той се почувства замаян и в ума му изникна отдавна закътан спомен за едни пухкави сладки колачета, дето баба му правеше, когато беше още дете и живи бяха родителите му. Подлъгани от сладката миризма и сега застанали на прага стояха и двете му дъщери – едната изправена, а другата обвила ръчички около врата на кака си, за да има опора да се задържи.
Навън беше топло и слънчево утро, жужаха пчелите, птичките пееха сладко, шумяха листата от мирния повей на ветреца, що разстилаше сладкия мирис на домашна храна. Запретнала ръкавите на ризата, Катето тенеше мътно бели колелета, които после пускаше и те цопваха в загрятата мазнина.Три чифта очи наблюдаваха в някакво опиянение как младата жена изваждаше златистите пухени мекици и ги надипляше едно до друго, готови да се изядат.
Георги погледна към Надето, детето вече беше разбрало, че и баща му е буден. Тихо те оправиха Янето, сложиха я в столчето, а после подредиха масата. В далечината се чу подсвирването на краваря, което подканяше стопаните да отворят вратите си и да изпратят на паша добитъка. Георги се стресна, бързо премина покрай Катето на път за обора, мърморейки си под носа:
- Да му се не види, успах се и забравих за животните!Вечерта ще да ги доя,когато се върнат.
- Аз вече ги издоих. - чу се нейният глас. Той спря, обърна се и я погледна.Красавица! Ех, каква красавица беше тя!Той сам на себе си можеше да завиди, ако не беше… онова, що стори.
Дебелата сплетена три ката плитка, лъщеше под слънчевите лъчи и като че ли, не коси а огън гореше върху млечнобялото нежно лице на булчето му. Нейните изразителни очи го гледаха плахо, а устните и потрепваха сякаш нетърпеливи да ги помилват.
- А, кравата, що е с рогата? – тревожен някак беше гласът му.
- И нея. – тихо му отвърна Катето.
Георги наведе глава, сякаш мислеше нещо и иска да прикрие що имаше в очите, после, отново погледна към нея. Тя вече вадеше последното колаче в чинията.
- Добро ти утро, Кате! – мило и каза. По нейното младо лице разцъфтя в алено свян и обагри страните и.
- Добро... – тихо му отвърна и някак нежно му припомни.- Животните чакат.
Георги се запъти към обора, а на лицето му имаше една спокойна тиха усмивка, може и да не беше така лъчиста, като от онези безкрайно радостните, но си беше все пак нещо.
Върна се, когато изпрати и последните животни. В предният двор никого нямаше и той влезе вътре в къщата. Картината, която завари му беше позната – повтаряше се пак същото, що беше от предната вечер. Надето стоеше права до наредената вече маса, Катето и тя срещу нея. Само Янето, зад гърба на сестра си се опитваше да си вземе от пухкавите мекици поставени на масата, протегнала устремено ръка към чинията.Чу се изскърцване и детето се пльосна на пода върху постланата черга. Устремени напред, да помогнат на момиченцето, което тихо проплака, Катето и Георги се блъснаха един в друг.Той успя да се спре пръв, но се наложи да я обгърне с ръце, за да не залитне и тя да падне. Накрай Надето успя да клекне и да повдигне сестра си. Тогава Георги бавно отпусна ръце от снагата на своето булче. А Катето остана на място, мълчеше, но в сърцето и пак се надигна тревогата.
- Да не се удари силно? – като гледаше към децата, запита тя.
Бащата приближи дъщерите си, клекна до тях и забърса с ръка сълзите на малката.
- Няма нищо, хайде сега да те изправим. – и той вдигна Янето и отново я постави в стола.
Всички седнаха на масата. Георги взе едно по едно две колачета, постави отгоре им прясно сирене и ги даде на децата. После взе и за себе си. Катето тихо седеше отсреща, но не пипаше, нито се хранеше.Чак, като изяде първото мекиче, Георги забеляза това. Той смръщи вежди, преглътна залъка си и рече:
- Ти защо не ядеш?
- Аз, само за вас ги направих. Не съм хабила много от брашното, което е в кутията. – тихо промълви тя.
- Как само за нас? – попита отново Георги, -А, ти какво ще ядеш?
- Ако остане, ще хапна.- отвърна някак свенливо и притеснено тя.
И Надето и Янчето спряха да дъвчат, а Георги я гледаше и не можеше да разбере:
- Какво му е на брашното? Ако свърши, има още, ще допълним качето.
- Не съм изхабила много, има, а и шарлана захлупих, да се използва пак за друго. – Катето се притесни. Беше замесила мекиците с мляко, да бухнат и да са топли, а те не ядяха.Чудеше се тя, дали нещо не беше объркала, а иначе не ги правеше за пръв път.
Изведнъж нещо му просветна в главата и Георги изправи рамене, впи устремено поглед в нея, и някак строго, режещо проговори:
- Не си омесила много! Само за нас? Не си хабила брашно? – повтаряше той казаното от нея, - Къде ще го трупаме това що остане?
- Аз…Не съм работила…Не познавам къщата, а и твое е, не знам, дали може и… - тя се обърка. Сега караше ли и се той? И за кое – за това, че е пипала без да попита или че нещо не са вкусни мекичките?
Георги омекна и следващите му думи бяха топли, нежни и някак умоляващи:
- Тук няма вече мое и твое. Всичко е наше, Кате! А щом ти си стопанката, значи, че ще пипаш, където искаш, ще взимаш, каквото ти се ще, и ще правиш, каквото мислиш, че трябва.
Като каза това Георги пак замълча, а после, изведнъж се изправи и отново заговори:
- Ще тръгвам, че трябва да отворя магазията и момчето, дето ми помага, сигурно вече ме чака. С мен ще дойдат децата, а ти, разгледай се из къщата, къде, какво има. Ако решиш, че нещо липсва или е малко, ще го набавим.

Катето ги изпрати до външната врата. Останала сама в обширният двор, в красивата и просторна къща, тя се почувства, като загубено и забравено зрънце в необятно поле. Тръгна бавно да оглежда, както Георги и заръча. Отвори вратите на всички одаи – видя къде спят момичетата, видя и онази стая, дето беше с чеиза. „На жена му е сигурно! Милите, те си мислят, че и аз, като…” – просълзиха се нейните очи, припомняйки си онова чудно и далечно време, когато още майка и беше жива, а после се сети и за сватбената одежда, която никога не облече.Но се сети и за другата, красива премяна с която я въведоха през този праг – нея трябваше да сгъне внимателно.Хиляди мисли минаваха през главата и, странно туптеше моминското и сърце, някакви непонятни за нея чувства, вече поникваха в душата и. Мили и бяха децата,тъжните им очи,мълчанието и притеснените погледи,които и хвърляха я сломяваха, и тя усети в себе си някакъв порив да поиска да стане за тях, по-добра и от майчица.
Небето синееше над селцето, ветрецът разгонваше облачетата, а слънцето спряло на почивка играеше с цветовете.Бакалията се намираше насред хорището в нисичка сграда, прилепена от едната страна до кметството, а от другата - за кръчмата. По обед нямаше много клиенти, затова сега Георги стоеше облегнат на тезгяха и следеше с очи Колчо, тринадесет годишно момче, което му беше помощник. Беше го взел преди две години, когато го хвана, че се опитва да открадне небетшекер за сестра си. Бедни бяха тези хора, гладни. Сирак бе останал Колчо, без баща, и живееха в малка къщичка – майка му със старата баба и двете му по-малки сестри. А момчето разбираше от деца и често, когато нямаше на кой да остави момичетата и ги водеше в магазията, Колчо беше този който ги наглеждаше, докато Георги правеше сметките. А, момчето беше честно, немотията и бедността, а и дълбоката обич към сестричките, го бе накарало тогава да вземе от сладкото. Искало му се бе сестричките му да си хапнат нещо хубаво, ама нямаше пари да плати. Георги не го предаде на разсилния, просто взе и му изсипа в една торба небетшекер, после му го подаде, а онзи трепереше с почервеняло от срам лице.
- Няма ли да ме затворят? – попита тогава момчето.
- Не! – отвърна му Георги и строго го погледна изпод вежди. – Давам ти това, ама трябва да си го изработиш. Утре те чакам до девет да дойдеш и да ми помагаш тука.
- Истина ли казваш? – с неверие го запита Колчо .
- Истина. – отвърна му Георги.- Стига да може да се справиш, ще има хляб за напред и за теб и за домашните ти.
И така Георги стана, като баща и за момчето.Помагаше на семейството, колкото може, а Колчо беше и за това благодарен и никога не поиска повече от това, което му се даваше.
Вратата на бакалията се отвори и Георги се изправи. „Сигурно някоя баба са я пратили за нещо, дето не стига.” – си помисли той и вдигна глава. Само, че насреща му седеше неговата булка, а в ръцете си носеше вързоп.
- Добър ден! – припна Колчо, помислил че е влязъл някой селянин да купува, а после изведнъж се спря. – Бат Гошо?
-Тук съм. – отвърна той.
Катето поздрави момчето и се приближи до тезгяха. Виждаше се, че не бе влизала преди в бакалията, защото сега, колкото и да се опитваше да се сдържа, очите и шареха по рафтовете пълни със стока.
- Аз, донесох да хапнете. Гювеч сторих и от месото сложих, да не артисва. – тихо и притеснено започна да говори Ката. – Чушките от градината набрах, лук имаше и бамя вътре сложих.
Георги взе вързопа от нея. Тежеше, а тя сама от края на селото до тук топъл и къкрещ го беше донесла.
- Не трябваше да се мориш. – отвърна и той. Децата и те чули, че е дошла, се показаха зад завесата, която делеше помещението на две части – склад и бакалия.
- Аз да не стоите гладни. Да знаеш, нахраних кокошките, пометох и проветрих стаите. – занарежда тя, като че ли той и беше наредил да свърши всичката тази работа, а после да му се отчете.
- Щом така си решила. – бавно отвърна Георги. Виждаше се, че нещо го тревожеше, но той нищо повече не продума.
- Имате сигурно, много работа тук? – срамежливо заговори пак Катето.
- Има. Сега е по мъртво, ама към следобеда, преди да си дойдат животните, пак идват хора. – отвърна и той.
- Аз дойдох да питам, децата ако са уморени с мен да ги прибера в къщата.Там да си полегнат, като се нахранят тука.
Георги погледна към щерките си, после отново върна очи към своята булка и рече:
- Щом няма да ти пречат, да се приберат с тебе. Ама Янчето…
- Аз ще да я нося по пътя. – прекъсна го Ката, притеснена да не и откаже. Мислеше тя, нали вече е жена, ако не става за другото, то поне за работа я биваше. Той нямаше да се оплаче, че не върши нищо, а и нужно беше да свиква. Нейна грижа вече беше да стопанисва имота му, да го поддържа, а и да гледа децата – това беше съдбата на всяка жена.
Всички седнаха да ядат. И Колчо със тях, а по лицето на момчето си личеше, че по-вкусна гозба от тази, скоро не бе опитвал. Когато приключиха и събраха, Георги ги изпрати по пътя донякъде. Преди да се разделят и подаде Янчето, а на Надка рече:
- Да се държиш до майка си. – и после обърна гръб и тръгна отново към бакалията.
В мълчание измина времето, което беше нужно да се стигне до къщата. А там, пред портичката ги чакаха неканени гости.
- Хайде ма, Като! Къде си се запиляла? – каза Пена, и със зачервено лице от яд, продължи, - Няма работата да си гледа, ами грабнала болното и с другото по пътищата ще ми ходи. Хайде, взимай Дончо и отваряй вратнята, че от кога чакаме тука. Децата са гладни, да ги нахраниш. Я, голям двор…Вижда се вече, като няма хора! Хубаво…Брех, работата добре я опекохме…
Продължаваше да изстрелва думите кака Пена Рангеловица, като че ли ронеше царевица и не спираше, като роначка*, пустата и уста. Тя едвам проспа нощта, толкова и беше търпението, да не се намеси, че да види, кое как ще да сдобие от доведената си щерка. Научено ли е едно магаре само да лапа, без да работи много, научено така ще си умре, ако има будала стопанин, който да го търпи. Та и сега, свикнала Пена, всичко от Ката да взима, мира нямаше нито в плиткия си от мисли пресметлив ум, нито в дебелото си от липса на мили чувства сърце.
- Тц,тц…Чисто. Добре. Работата си свършила. Дай да видим сега що има в долапа, в мазата. Да погледнем и у къщата. – затанцуваха едни искри в очите на Пена, че чак ще рече човек, че се е напила и сега опиянена приказва някакви си там безсмислици.
Катето цялата изтръпна. Постави тя Янето на пейката до къщната врата и закърши ръце притеснено:
- Виж, майко. Не може да пипаме. Не е мое това, и твое не е…
- Ти ще да кажеш! Брех, че кога за една нощ и стисната стана, ма? Пак ли почваш? Я, иди стори нещо, че децата са гладни. Нямах време днес да сготвя, а Гането още не е свикнала да си пари пръстето. Сутринта даже не можа да нахрани Дончо! Виж там отивай и почвай да готвиш, а я що искам ще огледам! – развика се Пена и затри ръце предчувствайки, че празни няма да останат, дълго време. ” Ще е добре да освободя място у дома, че да има къде да слагам!Ама малко по-малко, когато го няма Георги! Пфу…ама и аз какво съм се закахърила, че той да не усети! Бол при него, бол…пък и ще рече, че Ката е взела, а пък булка му е, ще да мълчи! – ей такива сладки мисли и минаваха на кака ти Пена и още повече и ставаше добре. Леко и бе вече на душата, че пак ще има да сбира чеиз за децата си, а за това нямаше да се иска кой знае колко труд да се хвърли. В тази суматоха, дето правеше Рангеловица, никой не видя как Надето нещо набързо прошепна на Янето, и после се шмугна през вратичката и изчезна нанякъде.
Катерина дъх не можеше да си поеме.”Боже, моля те, моля те…Спаси ме.Ще ме изгони той. Къде ще да ида?Не с връщам там – по добре да се мре!” – молеше се тя и търчеше, ту наляво да спира Пена, ту надясно да види Янчето, а и Дончо в ръце носеше. Гана влезе в къщата и изкара една покривка:
- Виж мале, шаренка е. Да си я вземем за вкъщи? – и момичето я подаде на майка си.
- Не! Върни я!Дай ми я! – умоляваше Катето.
- Шт, ма! Да не разбере? Покривки колкото искаш в бакалията! – буташе я с лакът Пена от себе си и мушна в пазвата си шарената покривка.
- Не може така! – проплака Катето и продължи, - Тудоре, не закачай Янето, че ще видиш ти!
- Ко ша види! И ти пък за т,ва болнавото! – опули се Пена.
- Не е болна тя! Добре си е! Мое си е дете! – Катерина не сдържаше вече, това що и беше в сърцето. Страхът и се смесваше с безсилието, че не може да спре тези хора да пипат, да си врат ръцете, там, където не им беше работа. Не знаеше и как да предпази Янчето от това.
- Добър ден! – изтрещя, като гръм от ясно небе, гласът на Георги. Беше се изправил на вратата, и като нагорещена жарава червенееха страните му. Зад него подаде главица и Надето.
- А-а-а, зетя дошъл! – влезна веднага в роля Пена,- Добре си дошъл! Подранил си нещо, не върви ли търговията по това време? – галено заопипва тя почвата.
- Кате? – обърнат бе към булката си той и я гледаше право в очите, а тя, милата, сърчицето и спря. „Отивам си, Боже!” – примряла от уплах и срам си каза.
- Аз… - не можа да продължи. Дончо се разплака, а след него и Янчето.
- О-о-о, виж ги ти, дечурлигата! – някак умилкващо, като да разведри нещата, се обади пак Пена. Само че този път, Рангеловица, въобще не можа да схване с острия и пресметлив уж акъл, че по-добре беше да си вземе челядта и да се изниже, вместо, като жаба да квака.
- Теб не питам! – изрева и Георги. Ядът вреше в гърдите му, като вулкан, не кръв, а лава плискаше сега във вените му. – Тук има една стопанка и тя ще казва какво ще става в този дом!Ако някой не я уважава, значи не тачи и мен! Такъв човек няма място в моята къща и право да прекрачва прага!
На кака ти Пена не и се беше случвало това, някой да и се опълчи така. При това толкова сносно, че устата и, като че ли забрави, как се говори, а умът и, ей така, отведнъж се изпразни от всичките сметки, разходи и планове, дето вечно се нижеха там, като на несвършващ никога тефтер.
- От тука и у вас си!Каквото си взела у пазвата, хаир да ти е!Аз ръцете си не мърся! – стържещият звук в гласът на Георги, изплаши дори по-големите деца. – И да съм тук, и да не съм, ти работа вече нямаш тука. В този дом ще влезнеш пак, само с мъжа си, и то ако Катето те покани.
Пена и челядта и, допреди малко, като шумно ято от наперени пуйки, сега, като че ли с орязани езици, мълчешката се изнизаха през вратата и заситниха по пътя надолу.
Катето не можа да преглътне сълзите си. Лейнаха се те по бузите и, покапаха по брадичката и, попиха в земята. Сега Янето се бе сгушила в ръцете и, като птичка, намерила, най-после майчина стряха, да се подслони. Само на Георги не му беше ясно, кой кого утешаваше – майката – детето или детето – майката. Едно обаче разбра – искаше му се сега, той да прегръща така Ката и завидя на малката си дъщеря.
От този ден всичко потръгна малко по-добре от преди. Но все така безгласно остана разбирателството между Георги и Катето. Георги странеше, но винаги беше насреща, когато тя имаше нужда от нещо, колкото и малко да е то. Катето пък се стараеше всичко да е оправено, да е сготвено, изчистено и изпрано, но винаги му даваше отчет за това, какво е използвала, пипала или преместила. Вечер и двамата се ослушваха в мрака на стаята да разберат, дали вече е заспал другият. Но и да усещаха, че другият не спи, продължаваха да мълчат. Те сякаш бяха приели, че разстоянието, което ги дели е най-хубавото, на което да се надяват и криеха в душите и сърцата си едно общо и свидно нещо – топлата нежност на обичта си към другия.


***
Една празнична сутрин, докато закусваха, Георги усети, че булката му нещо е неспокойна. Катето пълнеше сега паниците на момичетата, които откакто в къщата беше влезнала новата им майка бяха станали толкова тихи, че дори баща им се объркваше има ли въобще деца.Макар, че и той сам виждаше жаждата която имаше в очите на щерките му, онази за майчина ласка и доверчива и топла прегръдка. След случая с Пена, Янето не изпускаше от очи Ката. Все към нея гледаше и на Георги му се умиляваше сърцето. „Види се, че Янчето я обича, а и Надето я уважава.” – мислеше си той.-„Ама, и те като мене, милите ми, страхуват се, че ще ги отритне…спомнят си, как правеше, Стойка, родната им майка.”
Като свърши, що правеше, булката му, несигурно застана права до него, а Георги само смръщи вежди и вдигна глава към нея:
- Ти няма ли да хапнеш?
- Аз исках да те питам нещо? - тихо продума тя.
- Питай! – отвърна и кротко Георги.
- Днеска е празник, и аз пита изпекох. Кръгла е, неголяма, не отиде много от бялото брашно. Ама снощи сънувах един сън, че трябва да заведем Янето на мястото дето честват днес Богородица, и там да раздам от питата, че може да помогне Светата майка да се оправи и проходи детето. – някак мило и кротко му говореше Катето.
Георги замълча, погледна бързо към децата, те бяха спрели да ядат, но държаха още наведени главите над масата, като че ли бяха сторили някоя беля и сега, идеше време да им се карат.После и той притихна отвътре, и се остави на топлото чувство що го обхвана и забълбука дълбоко из душата му.
Катето стискаше ръце, разтревожена,чакаща. Ей сега, ей сега, ще и се скара, че без да пита е взела от скъпото брашно, че е направила даже пита, че иска още разходи да прави за път…А, тя за детето, нали казваха, че като ти прати Господ, ангел в съня, да го слушаш трябва!? Насълзиха и се очите, спряла се с гръб към масата, където още цареше мълчанието, тя преглътна отчаянието от очакваните груби думи за отказ.
Изведнъж се чу стържене. Георги беше избутал масата в страни и станал. Катето се обърна очакваща присъдата, която тежеше вече няколко минути над нея.
- Хайде, аз ще облека момичетата, а ти, ей тука влез, избери си нещо и се оправи! – и докато говореше той я избута към стаята, в която не смееше да влезе, щото имаше много багаж, женски дрехи и пакети от покойната останали.
- А..Какво… - вече намерила се вътре, тя едвам се осъзна, - Оправи се ти, аз ще да се погрижа за децата, нали за това съм…
- Аз ще ги облека, ти се обличай! – прекъсна я той и като хвана за ръката Надето, вдигна в другата Янето и се запъти към кладенеца, че да ги поизмие, а после щеше да ги преоблече. Той беше най-лесен, не му трябваше много да се гизди, това за своите си жени го оставяше.
Срамно и беше на Ката да пипа тези хубави премени.
- Да ме извиняваш! – прошепна. - Ама той така ми заръча. А, аз, като се върнем, ще ти ги върна!- После избра риза и един сукман и се облече.
През това време Георги беше измил момичетата и им беше помогнал да се преоблекат. Сега сам той се миеше, изправен до кладенеца, без риза, запасал надолу потурите и метнал през врата си кърпа. Катето тъкмо бе тръгнала да го пита, що да вземе за из път и спря, като ударена от гръм на прага. Моминските и очи се загледаха към мъжа, по чиито влажен гръб сега играеше светлината, излагайки на показ потръпването на всеки мускул, под живата му кожа. Нещо странно се разля, като огън по вените и, Катерина потръпна, сви пръсти в юмрук, сякаш да не пресегне да пипне това, що очите и гледаха сега с някаква неутолима жажда.
Припомни си думите дето и наговори преди два дена баба Бонка, стара жена и комшийка, на която Катето помогна два-три пъти с добитъка. Извика я бабата да и даде сладко от боровинки, че да дава на децата да са здрави.И и заговори, мило, топло, като на свое си чедо:
-Ех, булче, като звездица си му ти на Гошо. Хубавица си. Верно, по – млада, а и мома те взе, ама и ти не сгреши с него. Не му се сърди толкоз, че е нахокал Пена. Ти си я знаеш, каква е, ама той такова от нея, към тебе няма да търпи. От как се спомина Стойка, лека и пръст, а и от по преди, така не съм го виждала това момче, като орле да тича по пътищата. – и като видя учудването по лицето на Катето, старицата продължи усмихната. – Че що, не си ли го усетила йоще, как тебе само мисли той? Не си я! Че то, много си млада чедо, зелена си още фиданка, че да видиш, как зрял мъж обича. Любят тези мъже с ей таквоз, голямо сърце, като диня. – и, като разтвори широко ръце, да покаже големината, пак се засмя тя. – Покойната му жена, не беше нещо добре. Като роди Надето, не щеше да се грижи за нея, а след Янчето, нещата по-зле станаха. И всичко легна на неговите плещи. А, Стойкя, хвана я от оная напаст, дето майката, децата си да не ще да види, камо ли да ги гали. И, те милинките са жадни за ласки, и те като баща си, не знаят що е човек да ги люби от цяло сърце. Ама ти си добра моме! Виждам те аз, гледам те. С онази ми ти коза – какво сърце имаш, че да траеш. Ама и той, Гошо се утрепа да тича по баира, че да ти я връща, поне тука до пътя. Как и беше името на онова дивото, дето все за рогата дърпаше?
След разговора с баба Бонка, Катето се прибра различна. Някак за пръв път тя усети в себе си, как се нарича това чувство дето я глождеше из вътре, а не разбираше от къде и защо иде.
Докато се бършеше Георги си мислеше за младата си булка. Ех, как само тя го учеше на хубаво и на добро. Той, баща им не се сещаше, а тя, само от месец и вече поела грижата да мисли за децата. Не знаеше той с какво е спечелил това чудо и щастие в живота си. Готов бе да продължи да живее така, близо до нея, но повече да не я докосне, стига тя да му говори, да продумва така направо, да иска, каквото трябва…Всичко, всичко щеше да и даде, само да го забелязва, а той настрани щеше да стои.Трудно му беше и ден и нощ покрай нея, но не беше той човек за такова цвете. Още тогава, в онази първа вечер го настъпи и почти щеше да го стъпче,да го погуби- това не можеше да си прости. Мъж и е.Така е, но за това, пък е по-голям, не да я ранява трябва, а да я закриля, успокоява, прегръща, а той… като дива мечка се възползва. „Да горят в пъкъла и виното и ракията, и Пена, заедно с тях!” – ядоса се изведнъж той и метна кърпата настрани. Някой притича зад него и той се обърна в момента в който Катето се навеждаше да вдигне кърпата от земята. Това, неговото Кате ли беше? Да му прости Господ, ама такава божествена красота беше създал с раждането и, а сега в тази нова премяна, заметнала плитка на рамо, тя му се видя, по –красива и от слънчев лъч, и от месечината, и от звездите що греят на небето.
-Аз, ей сега друга ще донеса! – каза тя някак притеснено, а по лицето и избиха червени петна, когато срещна погледа му.
- Остави я, Надка и Янка са готови, а и ти също.След малко и аз, като вас ще да съм, че да впрегна каруцата. А, ти виж там какво ще вземеш за из път да ядем.- макар че не искаше, гласът му излезе напрегнат и стегнати бяха думите му.
- Ей сега, няма да се бавя! – припна булчето му и се скри в къщата.
„Дърт козел си ти, ама си и глупак! Не стига, че не можеш да пипаш ярето, ами и сам го прогонваш от себе си!” – сам се нахока Георги и бавно последва Катето.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...