автор: LIANIK

Когато Георги излезе навън, глъчката от поздравленията за благата ракия избухна, като подпален барут. Ушите му пищяха той стискаше моминската риза, но не даде да я погледнат. Изпрати набързо гостите, роднините и сестрите му с челядта си по-рано си бяха отишли, че път ги чакаше, а и работа си имаха хората.
На по-шумните и подпийнали, дето не искаха още да си ходят даде им стомни с ракия и вино на изпроводяк, за да им потуши протестите. После дворът опустя, а в душата му настъпи мрак. Черно му беше, непрогледно, а сърцето му туптеше бавно, отмерено,но кървеше и стягаше силно в мъжките му гърди. Той приседна, подпря се на масата с лакти, хвана в ръце главата си и така остана. Седя така, кратко време, после, изведнъж скочи и зашета.Сложи той на печката да се топли вода и взе да прибира,каквото беше останало по масите.
Когато вратата се затвори и тя остана сама в стаята, Катето не издържа. Най-после се надигна отвътре и една приливна вълна, що беше спирала дълго време, а сега, сякаш стената се бе сринала и всичко се изля навън, като лавина. Хълцанията я задушаваха, идеше и да вие, не толкова от болката, която вече отшумяваше, а от страха, че ей сега ще да влезнат и да я отведат. А после… живот… нямаше…Не беше нужно, някой да и казва, какво се случваше с тази, която на съпруга си не беше угодила. Страшно и трудно беше без майчица, но още по ужасяващо бе това, да те върнат още първият ден след венчавката.А, нея я чакаше такава съдба. Свила се бе тя в ъгъла, плътно прилепила гръб до стената, точно срещу вратата, откъдето чакаше да нахлуе лошото. ”Той, как гледаше само Боже! Не знам, как да го сторя това, що си отредил на жената! Стоях мирна, както ми казаха, ама болеше и аз…” – риданията и прекъснаха мислите, що и се въртяха в главата. Когато на тази земя си навъртял вече, а и подминал шестнадесет лета, никой не криеше от теб, какво е нужно да правиш и какво не. Защото на тези години вече момчетата ставаха момци, а момичетата моми за женене. И страшна беше тази съдба за онази булка, която се случи да върнат в къщата в която се е родила. Такива бяха традициите, такова беше времето, измислено и премислено, изживяно от поколенията и прехвърлило се върху следващите. А, причината - някой някъде отдавна беше заличил, защо нещата бяха такива в един свят, който почиташе Божията воля, да обичаш ближния си, като самият теб.
Катето чу стъпки и притихна.Тялото и затрепери от премълчаната и неизплакана горест, що гнетеше нейното нежно и младо сърце.
- Оставям тука водата. - тихо се чу гласът на Георги през вратата.- Ще изляза, а ти се измий. Ако ти трябва още нещо… Просто викни и аз ще да дойда.
След това стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха навън в двора. Тя дълго гледа вратата, после се изправи и едвам, нежно и тихо я открехна. На пода, отпред бяха поставени калъп сапун, кофа за измиване, стомна, съд с топла вдигаща пара вода, канче за поливане и грижливо подредено купче от дрехи – най-отгоре, чиста бяла кърпа. Катето грижливо прибра всичко в стаята, но преди да се затвори отново в нея усети,че някой я гледа отсреща. През процепа на открехнатата врата, я наблюдаваха чифт тъмни очи, същите, като на Георги.Но, когато детето усети че го откриха, наведе бързо глава и се скри тихомълком в стаята.
Тя разтвори вратата, когато се изми и преоблече, взе кофата да изхвърли водата и предпазливо се показа на двора. Там нямаше хора – бяха си тръгнали.
Навън се чуваше мученето на кравите, някой подвикна и покрай дървената ограда, ширнала се по дължината на двора и отделяща обора от къщата, се чу тропот от живи тела. Беше станало време да се приберат животните. Катето бързо изсипа водата, настани се до кладенеца, където наполовина още стояха, неизмити чинии и чаши, другата част, бе грижливо подредена, върху кърпи на масите, да оттече и изсъхне. Затърка тя, слагаше пясък, триеше и пускаше в коритото с чиста вода,после, плакнеше и пак повтаряше. По едно време стана да види, къде да ги постави, че да ги нареди да съхнат. Когато се обърна към масата, там вече ги нямаше другите съдове, а една детска ръка опъваше чиста и суха кърпа, където сега спокойно можеха да се наредят останалите чинии и чаши.
- Благодаря ти! – тихо и простичко каза Катето на детето. То не избяга този път да се скрие, остана изправено до масата, мълчаливо, без да гледна към нея.
- Това е Надето! – чу се гласът на Георги зад гърба и. – Тя е по-голямата, вече на осем. Янето е по-малка, скоро ще навърши пет лета, но все още не може да ходи сама!
Настъпи кратка тишина. Само от близките дворове, се чуваха как хлопат приспивно звънците на животните, лаят на куче, тихата песен на заблудено щурче.
- Няма да ти пречат, нито ще имаш грижа по тях. Аз съм свикнал да си ги гледам. – отново, този път някак накъсан се чу гласът на мъжа и. – Чиниите ще приберем, да не ги бутне някое коте. На долапа отгоре ще ги оставим да съхнат. Има останало от месото, а и хляб. И мляко издоих. Ще да сложа да хапнем.
И като каза това, Георги мина покрай нея, остави издоеното мляко вътре в къщата и се върна да вземе от ръцете и вече измитите съдове. Надето го последва, като негова сянка и взе останалото.
Навън вече сумракът покриваше с було околността. Едно по едно светваха като мънички детски оченца, току-що осъзнали колко необятен и щедър е света, прозорчетата по наредените нагъсто селски къщи, и показваха на настъпващата нощ, че още не са готови стопаните да се отпуснат в топлите прегръдки на съня.
Георги запали газените лампи. В просторната обща стая стана светло, а пламъците, играещи със сенките, рисуваха тайнствени картини по неравните белосани стени. Започна да реди той масата, а Надето му подаваше, каквото трябваше. Катето стоеше отстрани, несмееща да пита, да се обади - можеше само да гледа мълчаливо гърба на мъжа си и сръчните ръце на момиченцето, което сега бе нейна дъщеря. Тя не знаеше какво да прави. Някак смутно и беше да се набърква така, между баща и дъщеря. А и чужда и беше тази къща, нито и бяха показали от къде какво да вземе, нито и бяха казали дали е правилно да го пипа.
- Тате! – тихо се чу мил детски глас от съседната стая, чиято врата сега беше отворена.
- Да я доведа ли вече? – попита Надето баща си.
За пръв път чу гласа на детето Катето, за пръв път усети живата истина, че бе живяла отделена не само от другите, но и сама тя не бе се оглеждала да търси чуждо внимание.Търсейки начин да угоди на Пена и да не я закачат посестримите и с подигравки, тя бе странила от хората в селото до такава степен, че не познаваше и малките деца, що се бяха родили и които всъщност нищо не и бяха сторили.
- Аз ще я взема, вие сядайте вече! – рече Георги и се запъти да вземе малката си дъщеря, която сама не можеше да се движи.
Надето стоеше изправена до масата, но не сядаше. Чакаше детето новата си майка първо да се настани и тогава те със сестра и. В това време Георги се върна с Янка. Носеше я заедно със столче, в което детето седеше. Той се спря и постави на земята столчето, а после пак се изправи и погледна към другите две жени в стаята.” Като две сърнета са!” – пламна мисъл в главата му. Огледа първо дъщеря си, после погледна набързо Катето, накрая въздъхна дълбоко и рече:
- Не седнеш ли ти булка и тя няма да седне. Нито аз ще почна да ям без тебе, нито децата! Ако ще си лягаме гладни, казвай, леглата вече съм ги оправил на момичетата!
Катерина трепна, погледът и се отправи първо към едното дете, после към другото и като усети, че мъжът и говори истината, бавно се приближи към масата. Досега не и се беше случвало от нея да зависи, цяло семейство дали ще яде, само Дончо, братчето и преди зависеше от това, кога ще го нахранеше, а сега...
Когато всички, вече бяха седнали, Георги мълчаливо постави пред всяка от тях голям комат хляб. В пръстена чиния насред масата бяха наредени още чушки, чесън, няколко домата, а в плитка паничка ухаеше мерудия, объркана в сол. Накъсано в две отделни чинии, беше печеното месо, останало от сватбената почерпка.
Каква чудна картина и някакво тайнство се криеше в тази обща вечеря! Стара традиция беше това и през вековете разкриваше на хората, че както човек споделя живота и тялото си с тези, които обича, така и храната е обща, споделена, разделена на две, както се поделят проблемите и така олекват после наполовина.
Трудно и нетърпимо му беше на Георги, докато вечеряха. За един ден той беше преживял и най-голямата радост, и най- жестоката мъка в сърцето си. За човек, който не знаеше как се правят злини, той беше сторил нещо така жалко, така непростимо, че сега залъците му се спираха на гърлото и едвам ги преглъщаше. Не му се ядеше. Не искаше тя да го гледа, щото и той сам не щеше да се вижда. Не човек, а звяр беше! А, тя… Тя го беше молила да не я отпраща! Къде ще я прати? Къде? Като живееше в него, дишаше в гърдите му, стенеше в сърцето му! Едвам издържа да свършат с храненето. После стана първи и взе Янето, стигна и спря до стаята, където спяха децата и Надето послушно го последва.
- Кажете, спокойна нощ, на майка си! – гласът му не издаде нито за миг болката в сърцето му.
- Спокойна нощ! – в един глас отвърнаха децата и после тримата се скриха в стаята.
Когато се върна Катето беше раздигала масата и Георги,като се спря близо до нея, и рече:
- Ще се наложи, като начало… да спим заедно в стаята – аз на земята, ти – на леглото. Като решиш да опразним другата одая и къде да наредим багажа, ще се преместя. При децата не мога да спя вече, големи са, а е и тясно. Ако Янчето нещо и трябва, понякога Надка става да и помогне, или аз усещам, така че да не се стряскаш, като се отвори изведнъж нещо вратата.
Катето само кимна в съгласие. Помълчаха така двамата някое време, а после тя влезе в стаята. Приготви се да си ляга, преметна внимателно дрехите и се мушна под завивката, която повдигна чак до брадичката си. След малко Георги я последва, донесе постелки и си застели на земята, духна лампата, легна и се обърна към стената.
- Лека да ти е нощта, Кате! – чу тя тихите му думи, но не му отвърна. Сега сърцето и пърхаше, отпуснато от това, че той не я отпрати, но и се свиваше притеснено душата, защото не знаеше как да поправи нещата. За нищо и нямаше доверие сигурно, щото не се беше справила с онова, дето беше длъжна да прави всяка жена. И децата и те, като уплашени бяха.Тях ги разбираше, сега тя беше майката-мащеха. Не бяха те, милите, като братята и сестра и – буйни, смеещи се, вдигащи шум. Тези бяха тихи, като нея, прибрани откъм действия и емоции, сякаш винаги готови да изчезнат, да се слеят, че да не пречат. Сълзите на Катето тихо се стекоха по страните и, домиляха и тези момиченца. Тежко и стана, самотно и беше, а и нямаше кой да и каже, какво да стори, че да отсърди човека, що и беше съпруг за цял живот.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...