автор: LIANIK

Вървя по улицата и изглеждам строга.
И казват те за мен, че аз не мога,
не искам, може би, не ми се ще,
а може наказание да е от Божиите ръце.

Вървя по улицата аз и просто си изглеждам строга.
И впиват се във мен безброй очи,
лица на непознати, тъжно, скръбно гледат,
и сякаш…Някой е посочил с пръст, с ръка.
И казват му :
-Мълчи, сложи си кръст, сега!
Вървя па улицата аз, жена съм, като всички други,
навън е късно, тъмен час, просветват схлупено прозорци скрити.
Сега ги няма думите, очите , онези…
”Все едно!”-въздъхвам уморено.
Дълбоко в мен, в сърцето мое, отваря се листенце малко,
и жално, жалко, толкоз бавно, сълзица кървава обагря този лист.
Изтропва някъде врата…
Света заспива. Или може би,събужда се сега?!
И хлопна нещо вътре в мен,сърцето ми затвори…
Не мога и не искам, казват. Защо да споря?!
В душата ми незнайно откъде, се люшка малка люлка,
и детско мъничко телце е сгушено под топлата завивка,
две мили майчини ръце го галят с обич и надежда…
„Това е моето дете.”- в главата ми ехти забежка.
То няма име, няма и лице, аз виждам само мъничко телце,
не ме интересува кръвна група, нито пък прилика и ДНК.
Интересува ме единствено това – че То е моето дете,
и с майчина съм аз душа,макар че нося тихо своята женска съдба .