автор: marita

И през ум не беше ù минавало на наша Латинка да се занимава с обществена работа и да решава държавни проблеми. Имаше техническа професия и си я работеше с мерак.
Не щеш ли, една вечер у тях пристигна Партийният секретар, седна и важно започна:
- Ти, Латинке, си най-образована от младите жени в селото – делова, отговорна...
Реших да те направим кмет!
- Ама, чакайте, аз...
- Няма „аз”, няма „ти”, Партията го иска! Имаме нужда от инициативен човек,
амбициозен... Да организира хората, да ги поведе, да изпълнява Партийните решения. Ако си обичаш селото – няма да откажеш.
- Абе, как тъй ще откаже! То това да си кмет е голямо уважение – обади се
нетърпеливо свекървата, силно съблазнена от възможността да стане „Втора дама”
в селото.
И тъй, избраха наша Латинка с 99.9% от гласовeтe. Липсващата стотна от процентите сигурно се дължеше на това, че дядо Радю Невенкин, като дойде до урната, рече: „Хм, избори! Правите кушия с един кон.” Ама все пак си даде гласа.
Облечена в доверието на целокупния народ в селото, Латинка пое „тежката корона” на селски кмет, втурна се да оправдава високото доверие и да решава гъмжилото от проблеми: водоснабдяване, телефонизация, трафопостове... Тъй като беше техник, а пък и Областният съвет даваше парици, тези работи не я затрудниха кой знае колко. Ама да беше само това! Нали трябваше цялото село да удовлетворява! Например: на общоселските празници да води хорото /а тя беше спъната в краката/, на погребение да държи слово /а тя си беше ревлива по природа и се разплакваше още щом рече”опечалени присъстващи”/, да праща дописки в Областния вестник, в които да отразява какви ленти са срязани в селото, какви добиви има ТКЗС-то и т.н.
Заряза Латинка и къща, и градинка, остави грижите за „втората дама” на последно място, и почна да се развива всестранно: да посещава репетициите на детската танцова школа, на кръжока по художествено слово, на литературния клуб, стана съдебен заседател на граждански начала...И така се изпедепса, че вече не само водеше хорото, ами на сватба даже играеше ръченица с кръстника; научи се да пише дописки на професионално ниво, т.е. от муха да прави слон; научи няколко точки и алинеи от закона за личностни взаимоотношения, касаещи съседските кавги... Но от всичко най-добре се справяше с тъжните ритуали: ще помогне да подредят и накичат покойника, ще му отреди най-хубавия парцел за Вечното жилище... А като застане до ковчега със свещичка в ръка и цвете в другата, и като дръпне едно тъжно слово с просълзени очи, от камък да си, от желязо да си, дори тъща си да погребваш, ще се разплачеш. В такива моменти получаваше най-голямо признание: „ Ох, как ни разплака! Ами като умреш, кой ще ни разплаква!?”
Всичко до тук – добре! Ама пък няма развлечения в селото. Защо им е кмет, щом ще скучаят цяла зима?!
Запретна се отново Латинка и направи селски театър за хумор и сатира! И тъй като Софийският беше „Сълза и смях”, този беше една идея по-добър . „Сълза от смях”!
Събра кметицата артисти – кой по желание, кой с партийно поръчение... и театърът откри своя първи театрален сезон. Като разбра, че „артистите” могат всичко, освен да заучават по-дълги реплики, Латинка пое следните длъжности: изпълнител на главните роли /при това и женски, и мъжки, според нуждата/, суфльор и режисьор-постановчик. Не след дълго разшири длъжностната си характеристика – автор на скечове, музикално оформление, осветление, грим и прочее.
Като се развихри онзи ми ти театър! Прочу се, залетяха покани от другите села, от близкия град, че даже и от по-далеко. А в „Час за селото” по радио „Христо Ботев” прозвучаха гласовете на селските артисти на живо в интервю и няколко скеча.
Но много хубаво не е на хубаво, както казва народът. Точно когато наша Латинка беше „ на върха” на кметската и театралната си слава, точно когато я бяха поканили в Областта да сподели своя опит, и точно когато театърът взе златен медал за художествена самодейност, взе че стана промяната!
Ха да те питам сега! Половината село стана синьо, другата половина остана червено! А кметицата по средата - ту синя, ту червена. Според зора!
Зададоха се избори. Днес сините накачат лозунги и портрети - през нощта червените ги скъсат. Утре червените накачат своите агитации – през нощта сините ги махнат. Вятърът разнася навсякъде сини и червени парчета хартия, а пред вратата на кметството се трупат ту едните, ту другите агитатори. Жалват се, карат се, псуват, а Латинка се чуди на кой Господ да се моли и на кой светец да повярва...
Към края на мандата свекървата отишла тайно в Областния съвет и рекла:
- А бе, вижте там пак да издигнете наша Латинка. Ами, че тя вече за нищо друго не става!
Не се замислили в Областта, че ако един човек за нищо не става, той и за кмет не става, и пак издигнали кандидатурата на Латинка. Пак ù гласували доверие и сините, и червените /понеже била по средата/.
И започна непозната в историята на селото битка! Сините искат да разтурят ТКЗС-то и да реституират завзетите имоти и сгради, червените не искат! Нейсе, надделяха сините, разтуриха го, но после започнаха да се сърдят, че няма къде да работят /и най-вече, че няма откъде да си крадат земеделска продукция/.
Най-после, с кавги, битки и роднински междуособици върнаха земята, реституираха завзетите имоти и ликвидираха социалистическата собственост.
Наша Латинка нямаше собственост за реституция, нямаше външност и младост за проституция... Единствената й облага от битката беше, че лежа в нервното отделение на Окръжната болница съвсем безплатно.
Е, и този мандат свърши! Латинка въздъхна облекчено, но... не би! Уморени от битки сините и червените, които вече се бяха разпаднали на всички цветове на дъгата, с всичките ù нюанси, решиха отново да изберат Латинка, защото тя горката беше вече съвсем безцветна. Значи, напълно подходяща за водач на разноцветното село към неясното ново „светло бъдеще”.
За неин късмет третият мандат се оказа много лесен. Големците, улисани в големите си битки за голямата власт, хич и не се сещаха, че има малки села и тези малки села си имат големи проблеми. Затвориха детската градина, училището, здравния пункт, уволниха фелдшера и пъдаря, спомина се ревностния божи служител отец Нуньо, буйната младеж се пръсна някъде по света... В селото остана само Латинка! Нямаше ги учените и капризни даскали да я съветват, нямаше партийни секретари да контролират, нямаше съвещания и заседания да искат отчет; нямаше строежи, не събираше бригади за прибиране на реколтата /защото такава вече нямаше/; отпадна Ленинския съботник за почистване на селското гробище. Театърът за хумор и сатира се разпадна по уважителни причини – две трети от артистите потърсиха по–весела публика някъде из райските селения. За кметицата останаха само надгробните слова и пенсионерският хор„Едва дишам, ама пея”. На надгробните слова сменяше само името на покойника, а репертоарът на хора се състоеше от три песни:” Минаха години”, „Помниш ли либе” и
„Задрямала баба Тодора”, и те се ги знаеха наизуст.
Ще кажете – малко работа. Да ! Ама пък голям авторитет. Остана кмет!
Като ù стане скучно в кметството, грабва апарата за кръвно, дето ù го подари уволнения фелдшер, и тръгва да премери кръвното на някоя баба. Ама го носи през селото показно и с достойнство.
Нека видят избирателите, че грижата за човека е неин приоритет и най-добре пояснява концепцията ù, та да вземат пак да я изберат.
Какво друго да прави? Те хората са го казали: „ От всеки човек става кмет, но от кмет нищо не става!”