автор: mamontovo_dyrvo

Волската каруца замръзна като на стоп кадър. Комплектът барабани „Амати” на витрината грееше сякаш беше застинала комета. Червените люспи на “Аления змей” отразяваха обратно слънчевите лъчи стоварили се върху тях от стъклата на отсрещния хотел. Отражение на отражението! Петте бъдещи рок звезди в каляската гледаха в ням възторг. Това продължи няколко минути на шумния фон от неистово пищящите клаксони на моторизираната кохорта зад тях. Те не бибиткаха щото някой бързаше за някъде, а щото тъй се прави по балово време.
Весели гласове, сладък смях, песни и скандирания заглушаваха приветствените крясъци на чайките и другите фъркати. От волската каруца прозвуча началният акорд на „Let It Be” и петимата в супер оригиналното возило запяха с красивите си синхронизирани гласове. Воловете послушно опънаха гърбини поели флагманската си роля пред безкрайното множество от „узрели” ученици. Шествието се точеше по главната артерия на града и беше адмирирано бурно от огромен шпалир родители, приятели, баби и други неабитуриентски малцинства. Русата красавица Поли, Пепо, Заро, Мишел и Стамат бяха избрали този вид транспорт за придвижване. Заро беше изографисал канатите му с надписи – „Кадилак” и „Ферари”, разноцветни флагчета запълваха де що имаше цепка или дупка, а гигантски сноп балони се опитваше да повдигне съоръжението във въздуха и да го понесе из ефира в невероятно околосветско пътешествие. Стамат свиреше на китарата, а ‘Така да бъде” ехтеше из града. Песента си е песен. Тя не попречи на единият, сив и красив вол да облекчи стомашното си състояние върху асфалта. Пльок... и бялата лада зад талигата остави зеленикава лентовидна следа. Изригна бурен смях когато някой уж ужасено пророкува: „На лайна ще им върви, лайнян късмет ги чака”. Циганинът Понко направляваше с остена луксозната карета и скоро остави товара си в морската градина почти на мястото на бала. Чаканато събитие се оказа бал като баловете. Морето се плискаше в подножието на кръчмата, бризът разместваше шумките в гората около нея. Иначе... Трикотажната музика се влачеше като разбридан чорап... Муслим Магумаев, Ирина Чмихова... Добре, че Мишел беше комшия с Боцмана, басиста на тъпия оркестър та уреди тяхната група да подрънка малко. Бaя дрънкане се получи, щото AC/DC са голяма работа. Събудиха даже сирените от морките дълбини. Иначе... ами иначе много девойки станаха жени и не малко момчета се омъжествиха по околните пейки и треволяци. Така, де... мъже сме, няма да се излагаме...!
Тази нощ беше историческа за петимата ни герои! Защото групата избра името си! „Солени ноти”, предожението на барабаниста Заро беше прието с единодушие.
На сутринта всички тръгнаха към центъра. Ченгетата бяха безсилни пред веселяците, които маршируваха с единия крак върху тротоара, а с другия на асфалта. „Напред към светлото бъдеще!” Коцук, коцук! Право във фонтана на гарата. Е, само момчетата се превърнаха в костюмирани нептуновци. В смисъл, че скочиха във водата. После дамите ги прегърнаха за да ги стоплят... Хехехе... и за да се намокрят и те... и да са в тон с кавалерите си на манифестацията която започна след часове. Мократа манифестация! Заради която ги привикаха на другия ден в районното.
После всичко тръгна в музикалното русло на репетициите на тавана. Идваше онзи прословут ежегоден конкурс – Китариадата! Цялото Черноморие на юг от Стара планина се изсипваше с кой каквато китара притежаваше. Музикално стълпотворение!
Мъчеха едно композирано от Стамат парче. „Машина за щастие”. Мъчеха, щото си нямаха барабани. Скъпи бяха, с китарите се справиха някак, купиха „ на старо”, приспособиха една „кухарка” в ритъм китара. Но с това пионерско барабанче яко издишаха. Заро думкаше ентусиазирано, ама дрънчеше глухо някак... Отчаянието ги обземаше... На „Китариадата” щеше да има шеф от „Концертна дирекция”, раздаваха се категории и назначения в ресторанти. Без пълен комплект инструменти почти нямаха шансове.
Рано тази сутрин всички отново се сбраха в репетиционната. Само Заро... къде се тутка? Трябваше компенсират „недоимъка” с много работа. Опитаха без барабанчето, но... не се получаваше. Къде се тутка...
Точно тогава откъм двора се чу някакво бясно „дръм” соло, после пронизително като корабана сирена изсвирване, после някакви фус чинели зазвъняха. Всички рипнаха като кенгура към прозореца. Надвесиха се и замръзнаха сякаш бяха праисторически организми...
На двора Заро се беше паркирал зад „Аления змей” от витрината на Главната и блъскаше като изоглавен по опънатата кожа.
- Аде бе, едва ги домъкнах – слизайте да помагате – престорено спокойно размаха палките барабаниста после се ухили като преяло бебе и изрева – аде бе, какво чакате?Няма толкова бърз асансьор в Млечния път. За няколко мигвания комплектът „Амати” се разположи на тавана. Всички го пипаха, галеха, думкаха по него и питаха Заро „откъде, ама как, защо, абе... ееееййй...”
Оказа се че дядо му получил някакво наследство от Хамериканците. Ма не турил долоресите в ДСК-то, ами ги покрил на разни места места из къщи. И... абе изглежда не помнел къде точно е скатавал отделните пликове. Парите за барабаните Заро открил под едни прораснали картофи и в една стара котлеварка за манджа от стола, пробита. Таман осемстотин и четиресе лева. Е, малко повече, щото стигнали и за няколко комплекта палки. Като станат велики щяло да му ги върнат... Човекът не бързал.
Всичко се завъртя вихрено! Само дето... парчето пак не ставаше. Щото... Какво да си кривят душата... Заро много, много не го биваше. Когато барабанеше сам всичко беше наред, ама задрънкаха ли останалите с китарите нищо не ставаше. Или напред или назад, но никога в синхрон. След една седмица унинието достигна небивали височини. Мъчеше се момчето, нооо... А как да го смениш... нали барабаните са негови.
Днес им изкриви нервите съвсем. Чакаха го вече втори час, но „ни вест, ни кост...” Пробваха да репетират вокалите, вятър работа... Точно тогава готината Поли седна на барабаните, ей тъй да потропка малко. Когато зазвъняха чинелите и измежду тях като есенно листо се изсипа парче амабалажна хартия:
„Не става работата. Изчезвам. Подарявам ви барабаните. Следя ви изкъсо. Мислете му ако не станете звезди! Ваш Заро”
Всички се надвесиха през прозореца макар да знаеха, че Заро го нямаше на двора.
После всичко тръгна шеметно. Концерти, турнета в чужбина, златни плочи...
„Солени нооти! – двайсет хиляди на стадиона в София аплодираха интропарчето „Машина за щастие”.
На първия ред в ослепително бял костюм Заро се беше изправил и щастливо дирижираше с въображаема палка изпълнението на групата.
- Най-музикалния човек когото познавам! – сподели по-късно пред журналистката от „Ролинг Стоунс” Стамат, композиторът на „Солени ноти”. Питате ме защо? Защото разбра, че не може да свири и ни подари мечтата си!