автор: LIANIK

Минаха годините, изтърколиха се, като орехи от фустата на някоя баба. Селата продължаваха да жужат като кошери, препълнени от работливи хора, а градът се разрастваше и младееше под наплива на младите и зелени глави, що идваха и се заселваха с мисълта, къде за нещо ново, къде за по-добър живот.
Вече повече от десет години Еньо Танев беше учител. Дори отговорник го направиха в школото - най- голямото и тачено бе то в града. Радка, в началото постоя в квартирата, но после я взеха на робата в новопостроената фабрика за платове. Като хвана първото дете, Енчо я спря от работата, но много и говори и тя да завърши гимназия, и да се изучи. Накрая тя склони и той я записа да учи вечерно. Трудно и беше на Радка и с детето, и с ученето, но нямаше кой да я отмени, докато се прибереше Енчо. Като се изучи и тя, се намери място в една канцелария в сградата на Околийския. А Радка бе така горда от това, че вече учена беше и можеше хубаво да чете книжки на децата. Знаеха ги хората от града, уважаваха ги, отдалеко познаваха и синовете им, две хубави, културни момчета, винаги чисти и спретнати, готови да се притекат, ако някой човек го е застигнала беда.
В началото им беше трудно, но някак по-леко го преодоляха, защото Радка и Енчо бяха повече жадни за близостта си един към друг, и затова дълго не тъжаха за времето и мястото, от което идваха, но и където ги деляха. С бай Любчо и кака Траяна поддържаха топла приятелска дружба, и онези им идваха често на гости, когато се случеше да навестят двете си по-малки дъщери, и двете отлични ученички в града, подготвящи се да станат даскалици. Не ходеха в селото. За Енчо там нищо не беше останало, което да иска да види. Само Радка, понякога тежко въздишаше и се питаше как ли са Старите. Но не смееше да продума на Енчо, той все още придобиваше един строг и непреклонен израз, когато се загледаше към нейните ръце, на чиито китки още личаха, като щампа, белезите от онова време.
Първите години, когато Енчо и Радка, избягаха в града, животът повя Старите в своето ежедневие. Но след време се разбра, че бай Таньо нещо е болен. Ядеше го някаква болест отвътре, изпиваше силите му, караше умът му да забравя, а ръцете да му треперят от нищо си. Всичко легна върху главата на Стояна, а тя и така, след като разбра, че синът и няма да остави Рада и да се върне при тях, беше станала по-зла и от пепелянка. Не щеше да се спира до селските си, да хортува с другите, защото където и да се спреше все имената им слушаше, усещаше тя уважението и леката завист в думите, за това що са постигнали в града младите и, че са почитани там от хората.
Бай Таньо накрая не издържа и се застяга да ходи да ги види. Той отдавна беше се променил, размислил в мъжката си глава, що е правото и кое кривото. Разпита тук-там и накрая се примоли на Любчо да му каже, къде работи снахичката. Като пристигна в града, направо към Околията се запъти. Знаеше бай Таньо, че синът му на булката му доста прилича в твърдост и инат, затова се надяваше поне Рада да го приеме, да му покаже и внуците.Тях той милееше да види, да ги помилува по главите, да ги потупа по рамената.
Радка, като разбра, че я чака човек на входа, слезе да види кой е това. Прие го, полюби бащината ръка, която сега не се отдръпна, а само влага изби в очите на Таньо. Освободи се от работа и го заведе да види децата. Мило и драго и беше, как той гали по главите момчетата, потупва ги по ръката и хем се усмихва, хем жално се пълнят очите му.
- Ех, булка! Ех! – тихо и думаше той,- Грешни сме всички, ама ние със Стояна, най сгрешихме! Ще да можеш ли да ни простиш? То вече не сме това, що преди бяхме!
За Радка нямаше по-хубаво от тези топли бащини думи. Милно и свидно и стана за Старите, а и за това, че загубиха толкова време.
С Енчо не стана така, както се случи с Радка. Той се разсърди, не пожела дори да погледне баща си:
- Върви си, от дето си дошъл и си взимай торбите. Гладни не сме останали и няма да останем, нито аз и Рада, нито децата ни! – грубо и с ярост изпрати той Таньо да си ходи.
На Радка и стана жално, опита се да успокои Еньо, но той просто и каза:
- Не! Не ми говори за тях! Как може твоето сърце да прости това, що ти сториха? Аз не мога и не искам да го правя!
Бай Таньо не се отказа. Старецът идваше често в града да ги моли. Ходеше на работата на Радка, до училището, накрая и в дома ги намери. Искаше да се върнат при тях или поне да идат, да ги видят на село. Винаги носеше армагани: мляко, сирене и други неща, които се намираха трудно в магазините. Еньо не скланяше. Всеки път се караха със стареца. Момчетата тя прибираше в стаята им, за да не слушат споровете на двамата мъже. Непоклатим бе синът, не искаше да вижда
Старата, не даваше да му продумат. Не му трябваше такава родителска обич, изкривена от чувство на глупава социална несполука. Какъв беше този кантар, мерещ по това, колко ще струва човека от средата в която е израснал. Освен Бог, кой друг можеше да решава, къде ще се роди човек и каква съдба ще го сполети, преди сам да порасне и да започне да прави изборите си в живота. Радка не беше такава, свиден и скъп беше за нея този вече остарял мъж, който и беше свекър. Забелязваше тя, как му потреперва ръката, когато синът му връща торбите, що с любов е сбирал, за внуците. Вярно бе, че не почнаха, както трябва с добро, ама, и Радка не се сърдеше, такова време - такива нрави. Трудно беше да те приемат в по високо стоящо от твоята рода , семейство. Господ понякога си правеше шеги, като караше сърцата на младите да избират н търсят трудната любов, онази що не я приемат лесно.
Времето летеше, децата им пораснаха,завършиха гимназия и всеки пое по пътя що искаше – единият в университет да става инженер, а другият за професор се изучи. И двамата им синове имаха възможността да учат нагоре, щото баща им беше утвърден преподавател и го знаеха хората, че на който дадеше Енчо препоръка, влизаше в университета на Околията.
След време бай Таньо се спомина. Рада не издържа, плака и тъжи дълго. Накрая Еньо отстъпи и макар да не отидоха на погребението, един ден събраха малко багаж и тръгнаха към селото.
Когато се изкачваше по калдъръмения път към родната си къща, Енчо го обхвана едно такова чувство, сякаш нивга не си беше тръгвал от тука. Пристъпвайки в двора, сега претрупан от багаж и непометен от боклука, той огледа с някакво мило чувство всичко наоколо. На вратата на къщата застана прегърбена сянка, превита о две, и залиняла в лицето, никой не можеше сега да познае в тази старица, онази наперена и страшна Стояна.
- Що чините? Кого търсите? Навярно сте се заблудили не…що! – изведнъж и отпадна гласа. Старата се бе загледала в мъжа, в познатата стойка и живите му очи тя позна сина си.А до него стоеше уредена и хубава жена, в чиито очи Стояна прочете не омраза и гняв, а топлина, уважение и някакво чувство, чиито вкус тя отдавна беше забравила – обичта на детето към майката. Сърцето и ступка, зашумя и в главата, вледени се някак странно снагата и, и дори да опита, не можа нищо да каже Старата, от устата и излезе само хрипливият звук на инсулта.

***
Снахата и изтърка добре тялото, леко я поизтри с мек пешкир и я заоблича в чисти дрехи. Стояна мълчеше и слушаше тихите и топли думи, които и се говориха. „Ех, що бях такава! – мислеше старата, - Като, че Рогатия ми се беше вселил, и не виждах ни убавото у тебе, ни милото, що сега усещам към мене да показваш. Ех, Раде, ей така ще си ида, без да Ви дам благословия. Всевишния знае как да наказва, не му трябват бури с градушки или огнен пек да пуща, стига да те чукне, гдето най-стяга, гдето най ще те боли и като ти прати онази ми ти ровница, Съвест дето и викат, не ти требва ни в ад да одиш, ни под земя да легнеш.”
Радка шеташе нагоре-надолу и вършеше работата си. Дори не забеляза, как я следят очите на старицата, как се наливат от топли извиращи сълзи, от умиление и от някаква скръб, що само онази си знаеше.
Най- после Стояна бе готова и Радка я подпря до стената, не можеше сама повече. Тя отвори вратата и излезе пак навън, хем да хвърли мръсотията, хем да отдъхне за малко, а и да извика помощ, че сама не можеше да премести старицата.
- Хайде, Енчо, ела да вдигнем Мама,че да си легне! – извика тя на мъжа си.
Той се показа от къщата. Личеше му, че не му е по сърце това, що го кара жена му.
- Не се мръщи де! Не мина ли ти вече? И ти, даже, като децата, а учен човек уж си! На това ли ще ги учим и нашите? – топло, но с лек укор в гласа го посрещна Радка.
- Нашите са други. – отвърна и той, - Не приличат на тях и дано Господ ги пази от това.
- Майка ни е Енчо! Жив човек е. – отвърна му тя, - И децата, и те, за нея милеят.
- Милеят, щото ти ги учиш така. Тя, едно време помиля ли за тебе, за мене? – и Енчо хвана нежно изпъстрените с бледи нарези китки на своята жена.
- Греши се на тази земя, то затова и Господ има – да съди всеки по неговите дела. Ние съдници не сме, а хора! – отвърна му тя.
- Размекна ме до тука, като гледам, може и по-нататък да ме накараш. Но засега и това ми е много, дето се върнахме в село, да я гледаме, след като тетю умря. Ех, Раде, какво щях да правя, ако тогава не беше тръгнала с мене ти, от брега на реката!
Рада се усмихна, годините бяха разпъпили, мургавото и, в ранната младост, слабо и изпито лице. Сега насреща стоеше, загладена в пищността си от извивки жена, видяла най-хубавото от младостта и живота. Приятно беше да я срещнеш по пътя, да ти се усмихне, да те заговори с нежен и мелодичен глас.Топлината, която вътре в нея беше, личеше и отвън. Хубаво му ставаше на човек, след като си е поговорил малко с кака Радка.
Хората от селото, отдавна не помнеха, от кое коляно е тя, от кое семейство, но се чудеха младите защо старите, като станеше въпрос за нея, цъкаха с език, клатеха тежко глави в съжаление и викаха:
- Ей, и тя едно изтърпя!Ама голям човек излезе! То прави били нашите баби, че и в мършаво стадо, ще да се намери хубава стока за продан!

КРАЙ!