автор: mariq-desislava

Когато небето захвърли
ръждясалите си доспехи
и от развалините на нощта
извае тъничък ден,
осмели се да напуснеш
границите си,
осмели се да бъдеш
себе си изцяло.

В снежния часовник на очите ти
аз съм изчезващ вид,
запокитен някъде из Червената книга
на чувствата ти.
Тежка е светлината ми
и тъмнина не допуска.
Дори, когато с детски ръчички
погалих земята,
ти пак мълчеше в мен
и валеше лицето ти неистово,
не като дъжд,
не като страх,
с нещо, което не знаех как се нарича.
Вече знам.
И краят на света може
да преживеем с една сълза.