автор: secret_rose

Беше напролет. Цъфтеше в полето бадем.
Рохката пръст беше топла, уханна и родна.
Стисках в ръка стъкълце от водата Зем - Зем -
малка кадъна донесла на баба за помен.
Гледах небето - кроеж на хаджия - дюлгер,
златно изпрано, досущ от чеиза в сандъка,
дето ръката на мама надиплила, зер
някога, щом ти пристана, да имам заръка.
Плиснаха толкова много студени лета.
Вече не помня на черквата бялата вяра.
Стъпваме двама по кривия друм на света,
ситнят до нас две душици, и вече превалят,
стигат разклона,
а кривата круша е там,
чака ли чака. Чалгарите свирят утеха.
Двамата мълком.
А трие сълзица бабан,
седнал на завет на двора, с прокъсана дреха.
От минарето застъргва с гласа ти езан.
Топло притихва душта ни, свита от мъка.
Вече изстина в очите ни старата бран,
пролет на прага разлива кеменче разлъка,
никнат крила - от съдбовни лъчи - на гърба.
Колко е тя - извървяна до заник земята.
Аз съм до теб, и до края до теб ще вървя,
сгушила обич
на хвърлея два от ръката ти.