автор: LIANIK

„Как се преживява такова нещо? Как се приема? Кой можеше да му обясни защо едни хора се променят така, изведнъж? А, може би… те винаги са били такива.”- накъсани тежки мисли се въртяха из главата на Енчо, опъваха, и така чувствителните струни на неговата душа, разкъсваха и раняваха тежко доброто ме сърце.
Още в зори го вдигаха и после извеждаха от мазето Радка.
През деня жаркото слънце припичаше над главите им, докато се трудеха из житните ниви. Хората, които минаваха край тях или ги засрещаха по пътя ги поздравяваха, разменяха някоя и друга дума и си отминаваха по техните си дела. Никой не забелязваше, че младите работят отделно, разделени от старите и обиколени от ратаите, които само гледаха да припечелят за една коричка хляб. Вечер, умалели от работата едва слезли от каруцата, отново ги разделяха с Радка. Него бяха спрели да го връзват и затварят, но нея още заключваха в мазето.
Така си мина цяла неделя, докато Еньо да постигне своето.Той работеше търпеливо през деня, без да се набива на очи и умишлено избягваше да се заглежда в посоката, където работеше Радка. Привечер, уж да се поразтъпче, тръгваше той по пътя за долната махала. Вървеше бавно, поздравяваше когото срещнеше и отминаваше, без да се спира много. Наближеше ли рекичката, минаваше през мостчето и бързо се шмугваше, през една задна вратичка на близкият дувар, откъдето стопаните си изкарваха добитъка. И така беше от два-три дни – Еньо все се поразтъпкваше и окъсняваше, уж, в тъмното по пътя.
Тази къща, в чиито двор се загубваше момъка, беше хубава, на няколко ката, белосана, като моминска риза. Неин собственик беше Любо Хаджията, едър,приятен на вид мъж, чиято усмивка озаряваше, чак до червено и така розовите му бузи, особено ако съзреше наблизо булката си, кака Траяна, с петте им дъщери. Нямаше в селото по-харен човек от него, нито пък, по-добри хора от семейството му. Еньо, затова не се посвени, когато му дойде онази хитра мисъл в главата, а се запъти към дома им, да търси помощ.
- Значи, такава била работата! – тихо, но някак остро продума бай Любчо, когато Енчо му разказа всичко,що се случваше от някое време в къщата му, - Че, не ги ли е срам? И викаш, и тетю ти, и той, по нея се води! Ех, какви хора са това!? Що са толкоз заблудени, ей?
И, като зацъка с език, бай Любчо започна да клати възмутено глава:
- И що сега ще да чиниш?
- Ще бягаме. – отвърна му припряно, но твърдо Енчо,- с тези и така не се живее. Страх ме яде, че нещо може да и направят в мазето. А, и тя последно време, мълчи, дори не ме поглежда.
- Хубаво си намислил. – заговори Любо,но като видя учуденият поглед, па се позасмя и продължи, - Що, да не помисли, че ще почна сега да те спирам? Не съм аз такъв човек. Дошъл си при мен на крака и ще я свършим тази работа.
- Ама, дали кака Траяна, ще да иска и … - започна Еньо.
- Ти за кака си Траяна не се тревожи! Знае си тя работата, не е яре от млада коза – от стар дамазлък е. Не само ще иска, ами и преди нас ще да изпълни каквото трябва. – и като отново се усмихна широко бай Любчо, поизправи се, и потупа по рамото Енчо. – Не се тревожи ще да стане,това, което си намислил. Ще вземете другата кола с кончето, а ние с кака ти, ще да сме приготвили нещо за из път, че да не се тревожиш и да не усетят Старите.Хайде, сега тръгвай, че някой да те не види, знаеш ги бабите – работа си нямат, освен да разплитат чуждите плетове.
Енчо се измъкна тихо през вратичката и излезе на пътя. Като стигна до мостчето, премина го и бавно, като че нищо не е станало, се запъти към къщата на Старите.
Когато бай Любчо разправи на булката си за какво иде реч, на кака Траяна и засвяткаха сърдито очите:
- Ти що в къщи си тогава? Не тръгна с него? Че, петлите да закудкудякат ли чакаш, та ми казваш сега, а не отиде с него, да извадите от мазето онова дете?
Бай Любчо се позасмя и като обгърна снагата на своята булка отвърна:
- Ех, Траянке, каква си ми ти! Не може така, веднага.Тука се иска с друг аршин да се мери, ако те с хитрото, и с хитро трябва да е.
Траяна се замисли, и като погледна в очите на мъжа си, някак се успокоиха женските и гърди от чувството, що я беше завладяло от чутото, после мило отвърна на мъжа си:
- Какво точно ще да правя? Не. По-важното кажи, – кога ще е, че сърцето ми мир вече няма!
- След два дни, ще да не ходим тогава на жътва. Ще следим, кога точно се връщат Еньовите хора от работа и, все едно, и ние оттам минаваме. Ще спрем до тях. Още преди да са влезли в двора, аз Енчо ще отведа настрана, уж да го питам нещо, а ти заговори Старата и виж там как ще измислиш нещата, че да забереш Радка към уличката. А, после е най-лесна работата.
Младата жена беше уморена, пот и мръсотия се стичаха по тялото и, попиваха в нейните дрехите, и караха кожата и да се сбръчква от неприятното чувство на лепкавост. „Еньо вече не я щеше” – така си мислеше Рада. Не обръщаше той взор към нея,както преди. Някак, самотно и беше, не от това, че я затваряха сама, а от това, че далечен чувстваше човека, който така силно любеше, а бе готова и да погине заради него. Денят беше минал по-тежко от другите. Миналата вечер, леля и бе дошла да я види, но свекървата я отпрати, че уж Радка много се уморила и полегнала да поспи. Не можа с нея да се разтъжи, някак по-леко да и стане, ако разменят две-три думи. И през нощта почти не мигна, макар да беше уморена. Денят вече беше отминал, слънцето се накланяше и покриваше с хоризонта, готово да заспи, докато дойде време, отново да се събужда. Сега се прибираха, бяха довършили нивата за деня, но още работа ги чакаше.
Каруците най-после спряха пред вратата на къщата, но още преди Радка да слезе, към тях пристъпиха някакви хора.
- Добра среща! Как е, посвършихте ли нивата? – заразпитва бай Любчо Хаджията.
- А-а-а, бива, бива Любчо.А вие как сте? Как са къщните? – заприказва се Таньо.
- Добре са и децата, и татю. – отвърна му бай Любо, - Енчо ми трябва, нали е учен човек, да го питам нещо за децата. Да го забера, викам, у кръчмата,че да пием по едно, а после ще го изпратя.
- Бива, бива, то мъжете имат своите нужди… - отвърна старият и засука доволно мустак. Почувства се той горд, че синът му го канеха за мъжки сговор от такъв личен човек.
През това време Траяна хортуваше със Старата, но не мина и време се чу рев на дете от близката уличка.
- Ох, тази моята Нанка. Пак нещо направи на малкото. Ела с мене Раде, да видиш децата, и да си по хортуваме. Ще да ме изпратиш до доле, и после ще се върнеш, като успокоим децата. – и като я хвана за фустата я побутна пред себе си по пътя. Стояна нямаше какво да каже, пък и не се притесняваше,та нали и се искаше да се загуби някъде Рада, и да остави синчето и, да живее и добрува, както майка му знаеше.
Когато двете жени стигнаха до ъгъла и завиха в уличката, ги пресрещна малка руса главица:
- Е, мале, чу ли се добре? Издрах си гласа, дорде кака ме скубеше! - заобеснява момиченцето и надигна малкото си вирнато носле.
- А, къде е колата? – попита Траяна.
- Ей там я закара кака, по настрани до плета на Кътю Шкембето. – отвърна момиченцето.
Радка не разбираше какво става, докато се усети, вече я бяха качили на каруцата, бутнаха я да легне и я покриха с черга, да не се вижда. От двете и страни седнаха момичетата на кака Траяна.
- Стой доле, да не видят очи, що не трябва. – каза и Траяна и подкара коня по пътя.
Беше се вече стъмнило, когато колата спря встрани на пътя до реката, в близост до къщата на Хаджиите. Когато я откриха, Рада се надигна и се огледа. В тъмното, отсреща им изникнаха две сенки.
- Мина ли добре? - чу тя гласа на бай Любчо.
- Ех, бе тате, нали ни знаеш! – отвърна му звънко най-малкото момиченце.
- Шт, по-тихо де! – смъмри го майката и продължи, като подаде поводите на коня в ръката на Енчо, - Хайде, оттук си ти Енчо, пътя за града го знаеш. Сполай Ви, все хубаво от тука.
Рада не вярваше на ушите си, не можеше и да събере картината, която сега сама се надипляше в женската и глава.”Това, Енчо и… те…как…” - и до там спираше всяка по подредена мисъл в ума и. А, Енчо се приближи към нея, хвана я за ръката и тихо проговори:
- Не се сърди! Нямаше как да ти кажа, каква е работата, докато не я свършим. - а после се обърна към бай Любчо, - Ще гледам някак да ви върна колата и хаира, който ни сторихте.
- Не бързай,не бързай! То оправете се вие, пък за нас не мислете. Ето, вземи, ще ви трябват в началото, а в торбите има и малко храна за няколко дни.Останалото от вас зависи. – и като каза това, бай Любчо постави тежка кесия в ръката на Енчо. Онзи се опита да откаже, но твърдо и непоклатимо остана желанието на това споено селско семейство да помогне на ближните си, с всичко, което може.
- Тръгвайте вече и не се бавете по пътя. Утре по обяд ще сте в града. – подкани ги кака Траяна и помаха за сбогом, когато Еньо подкара по пътя, водещ извън селото.
Нощта вече повиваше сънливо маранята от жаркият летен ден. Звездите се надпреварваха да сияят върху небето, а луната, като топла майчина ръка, избистряше светлината си, за да я насочи към онези, които съдбата им е отредила да пътуват в тъмнината на бъдещето.

Следва продължение...