автор: LIANIK

Не стана тя така, както я беше замислил Еньо. Когато заведе Радка у тях, Стояна и Таньо замълчаха за пред хората. Нямаха избор те, иначе за резил щяха да станат. Та нали, през деня той им я беше довел за снаха и цялото село ги беше съгледало. Нямаше какво да се прави, набързо им стъкмиха венчавката, но с това не се свърши лошото, имаше още какво да се пати.
Същата вечер се разрази бурята. Майка му беше, като хала, вече бе намислила , как да оплюе снахата и така да я сгоди за пред хората, да я очерни , че и на камъка да му се прище да заплаче. А после, вече щяха да я махнат без да ги е еня за чуждите. Още не изпратили гостите, дори не раздигали храната от софрата, Старият сграбчи Еньо и го затвори в другата одая. Овърза го за леглото и пусна резето отвън. Еньо не знаеше, каква е съдбата на Радка. В душата на младият мъж се зароди някакво чувство на опасност, което обагри сърцето му, и страх се всели в неговата млада душа.
Така ги държаха разделени почти месец. В началото Еньо беше толкова шашнат от това, което сториха родителите му, че не можа да се опомни още някое време, каква беда го беше сполетяла. Но само след ден започна да крещи, да се дърпа, да кълне. Страшен беше той в яда си, но така справедлив в сърцето си, че не му трябваше помощ да разсъди кой е прав, и кой крив в случая. Душата му бе изстинала към тези, които го бяха отгледали и живот му бяха дали. Спря да мисли за тях, като за най-близки, като за родители, като за своя плът. Не бяха те такива, не знаеше, даже какви са – лоши хора или дяволи. Нощ и ден се редуваха, ала колкото и да търси смисъл, не намери отговори за това, какво бяха намислили тези чужди вече за него хора.
Пуснаха го след време, не можеха дълго да го държат, все пак чуждите щяха да заговорят ако не го виждаха из селото. Но бе минал месец, откакто не беше виждал Радка. Той беше отслабнал, лицето му бе придобило жълтият оттенък на тревогата, и, макар че обръсна дългата черна брада, все още видът му беше като на болен и луд човек. Може би, и за това го пуснаха, да не вземе да се гътне, че да останат без наследник нивите, къщите, земите и черните им пендари, за които душите си даваха. Страхуваха се,сигурно, че ще ги приказват хората, и не веднъж му бяха говорили, колко трудно било да си изградиш уважение и да тачат семейството ти, ама като камък в река било, да си развалиш отношението с хората. Радка все още държаха в мазето, вързана за ръцете с коноп, а него следяха изкъсо и той не смееше да се приближи до прозорчето, за да говори с нея. Страх го беше някоя глупост да не направи Старата и затова, от както го пуснаха, само седеше на пейката в двора, която се намираше точно срещу мазето. Очите на Еньо не гледаха към прозорчето, но сърцето му там беше.
Стояна я беше била, дърпала и скубала, само и само да се откаже тя от него. Искаше да си тръгне по нейна воля. Рада и беше отказала веднъж, и после, дори и да я биеха, повече нищо не беше продумала. Тогава на Еньо тя заяви: „Тръгвам.” И за нея това беше и клетва, и вярност пред Бога, и смисъл на живота, що и беше даден. Готова беше да погине, но не и да го предаде. Нямаше да се откаже тя от дадената дума.
Лятото се гиздеше под жаркото слънце. То нанасяше като художник жълто злато в нивите с жито, пукваше пъпките на бостаните и ги надуваше с топъл южняк да растат, а сутрин, оставяше росата да ги полее, за да са сладки и дъхави дините. Едва светликът показваше взор от хоризонта и по пътищата се разстилаха живи петънца - групички от работливи хора; кой преметнал мотика през рамо, кой натоварил родата на колата, наедно с цяла бохча храна и вода, кой се клатушкаше още сънен по пътя, нарамил дисаги на рамо и яхнал магаренце. Като мравчици, ги гледаше Господ Бог от горе, и си мислеше колко мили и скъпи му са тези дребни живинки, които беше създал, макар и неблагодарни понякога, за всяко получено зрънце добро.
Една сутрин, Мара съседката, която беше пъпчива, кльощава и винаги облечена с възкъси носии жена, като съгледа, че пред вратичката мете Стояна, се спря и я закачи:
- Брех! Мари Хаджийке, що ти премиташ? Къде ти е снахата,че да те отмени?
- Че къде да е! Спи и хортува със синчето! Лежи си тя до късно сега,че като остарея да ми е отмяна, а до тогава, аз ще да върша всичката работа. - хитро и отвърна Старата. Ама на себе си рече: „Ще трябва поне за работа да я мъчим, че много има да се струва и на хармана, и по нивите. А за после? Ще го мисля, като му дойде времето.”
Така реши Стояна, така и направи. Вечерта спомена на Таньо, но само колкото да му каже какво си е наумила,а на заранта отключи мазето и отвърза Рада.
- Ставай! – завика и, като я срита с цървула, да се увери, че мърда, - Ще да тръгваме за нивата, че бостана, трябва да се отреби от тревата. И да знаеш - а, си хортувала с Еньо, а довечера, съм ти нашарила гърба с дилафа! – злобно я сплаши Стояна. Мразеше тази никаквица,ощърбена смугла парясница! От де се бе пръкнало такова, син от майка да дели? Само заради нея, синчето и не я гледаше вече, а като дух бродеше. Щеше да и покаже тя, коя кукувица се слуша в тази къща. Добре го бе намислила Стояна – далеч да ги държи.За пред хората,беше решила да казва, че е ялова и че се дърпа, не изпълнява що и се казва и, че не ги уважава като свекър и свекърва. А после да хваща къра, ако ще и гората, само да я не гледа пред себе си.
Радка се изправи, поизтупа измачканата си дреха и привърза престилката си. Криво нагласи забрадката върху сплъстената си мръсна коса, с почернели ръце, върху които смъдяха незатворени раните от канапа, който Старата всяка вечер стягаше. Нямаше здраво място по себе си младата жена, току - що разцъфнало за живота момиче беше,но нищо не каза, просто последва свекърва си с наведена глава. Как сдържаше сълзите си, сама не знаеше, но нежното и сърце не даваше срещу майчица да отвърне. Радка, своята майка не знаеше, бащина ласка не помнеше, само на леля си строгите правила познаваше, що се прави и що не, като пристанеш вече в дома на мъжа си. Бяха я учили да тачи по старите и независимо от това, какво правеха или не, че все за добро трябва да е за децата. Нежното Радино сърце жадуваше топлата дума и нежният сговор от тази майка, а върху му се бе изсипало цяло каче с пресолена и черна от мухъл зелева утайка.
Радка изпълни заръката на по-старата жена. Цял ден пекът пареше кожата и, раните по ръцете и я щипеха от коричката засъхнала кръв, която нажеженият въздух и пръста още повече спичаха. Не видя тя, нито радостта на Еньо, че я вижда жива, нито болката, че с нея така са се отнасяли. Не разбра и яростните вълни изпълнили мъжката му душа, срещу хората, които ги разделяха.А сърцето на Еньо най-после се отпусна в гръдта му. Като я виждаше пред себе си, някак по-леко дишаха неговите гърди. Така, полека в главата му се избистри една мисъл, ловка като лисица и смела, като планински орел.

Следва продължение...