автор: stambol

След моите духовни сътресения
и страхове, родени в нощ и ден,
съмнително-дъждовни подозрения
вървят напред и крачат подир мен.

Но закънтя душата ми на кухо,
а споменът изтупа шепа прах.
И както парен кашата си духа,
преглъщах унижения и страх.

Сред хитри тарикати и простаци
не срещнах съпричастност нито жал.
Бях конят със нахлузени капаци –
безпътен в своя път осиротял...

Но не успях от мен си да избягам.
От мисълта и сянката по-тих,
наместо гола шапка на тояга
на гол тумбак пищови окачих.

Нахълтах нагло в бара на живота.
С два изстрела съдбата повалих.
И нека да не чука на дървото
просташкото, защото му простих.

А прошката е Божи дар за всеки
във тоя алчен и безбожен свят.
И крачейки по своя път човека,
върви към своя Рай през своя Ад...

Свободно е сърцето да избира,
да мрази, да обича и скърби...
С надежда, че надеждата умира
последна.
Или първа може би...