Разбирам - плачещото време -
се впива в синьото ми рамо.
Разпънат в мисли и проблеми
усещам пътя на смъртта му!
Дъждът като самотна клетва
на смърт ухае и в душата...
Дъждът - предчувствие за жетва -
в смъртта му ражда се земята.
Изтича той - далечно детство -
(тъй недостъпно е за слово )
той срича нежните вълшебства
на детството със чувство ново.
Така и аз мечтах във мене
смъртта на чувствата да ражда
мотив за бъдещи промени,
- които да са бог и жажда!