автор: LIANIK

Ранният следобед – пролетно време. Прибирам се, раздразнена, уморена и с тракащи ламарини в главата, като на война – къде празни гилзи, къде дула, къде хиляди откоси от думи пищящи и свирещи из дебрите на ума ми. Топло е. До завчера снегът бе достигнал височината на глезените, а вчера кишата от топящата ледена маса на недоизчистените улици процеждаше през ботушите ми и търсеше начин да завъди риба в неголеми количества, като изстудяваше обутите ми в чорапи крака.
Днес, слънцето блеснало хитроумно и почти изпарило ледената маса и стопената вода, ме накара да съблека дебелото дълго зимно яке и да го прехвърля през ръка.
Прибирам се от работа.Умората от деня и така ме е натиснала, а и бях минала две обиколки по центъра на града, за да платя текущите сметки и купя необходимото, което е на изчерпване у дома. Само, че имах още една важна задача – да премина през три-четири преки, около километър земя, покрай къщите в нашата махала. Избор – никакъв. И двата възможни обхода, които имах – ляв или десен завой, криеха необходимостта да получа в гърба си някой и друг премерен картечен откос. За да стигна до своята къща бе необходимо да премина през прилежно завардени и надлежно поставени на ключови места, където потокът от хора минава, минни зони. Всъщност в началото само аз им казвах така, но като ме чуха веднъж комшиите,решиха и те, да ги наричат така, та сега това си е обща квартална шега между нас младите. Но да се върнем на тези прилежно поставени на стратегически точки минирани зони. В нашият провинциален град ги има в добри количества, но пък за нашата махала, те са в огромни запаси, нужни за спечелването на цяла стогодишна война. Мините в тези зони са всякакви, от различни краища на България, ходили до чужбина и обратно, с прихванати от другаде коренища или израждани в околията на града. А, си се пробвал да минеш през тях, ха са те наградили с някой и друг откос от картечниците, дето имат на место уста! Погледите им – по виждат и от нощни бинокли, да не говорим, че IMAX и 3D технологиите при тях отдавна вече са демоде.Не, че ги използват в правилната насока.
Запътих се – няма как, ще минавам. Прикритието тук не помага, мога да получа шрапнел от някоя мина дори и зад стените на своята къща, макар че визьорът може и да не ме прихваща.
Ето и първата линия, залепена до оградата на къща дървена пейка стои, а на нея днес има в дежурство само три от редовно поставените мини. За липсващите други още може да е студено и да не им работят правилно всичките части за нападение. И тези ме прихванаха веднага, но докато приближа понагласиха фокуса, че да разберат точно коя съм. Като им дойде програмата ме сканираха за чанти, допълнително прикрити пакети от магазина и за жестове и мимики по лицето,по които да разберат дали случайно не са изпуснали нещо от екранизацията на моя личен живот, като например някоя драматична сцена, където с благоверният сме се сдърпали и то заради мен. Нищо. Днес май имам късмет. Преминавам, уж безопасно, и се отървавам само с мълчаливо сканиране, без избухнала мина и не чувам след двете направени от мен крачки картечен откос. Ще ме оставят за другият път, когато денят стане още по-топъл и минните зони забръмчат, като кошер. Пристигам пред дома си почти невредима, останалите две стратегически зони преминах без проблем – днес по тях липсваха дежурни мини с картечен откос.
Такива са нашите „Минни зони” из нашият град, не можеш ги избегна – дебнат те отвсякъде, извиват се, накланят се, че като те хванат на мушка и затрещят онези ми ти картечници-става също като на война.