автор: LIANIK

Постите бяха към своя край. В китното подбалканско село животът се изливаше в ежедневието на селяните, забъркваше се в съдбите им, отмиваше надалече страховете и притесненията им. Що имаше живинка се разбуди, затрептя под напора на плодородната и богата българска земя. Люлякът завъди охранени, тъмнозелени листа, изпъкващи още по - силно пред кичестите и цветни пирамиди от дъхав цвят в лилаво и бяло.
Дори трендафилът завиждаше на сладката миризма от люляковите деца. Тази година пролетта премина мила и нежна и остави на всичко живо да набере спокойно сила и височина, и да даде охранен плод за беритба.
Дните се нижеха и в къщата на Хаджиите, като улегнала в коритото си пълноводна река. Вечер, с трепереща ръка Любо нежно завиваше невестата си. После, отпуснат до нея, съзнанието му започваше да рисува сладки и дъхави картини,поради което той трудно заспиваше. Мореше го сега, не това, че неговата любима е чужда жена, а че спеше до него, а той не смееше да я вземе, да я прегърне, да покаже колко истински я обича. Сутрините - те от своя страна бяха топли, но еднообразни. Баба Стайка ставаше, а след нея и Траяна излизаше от стаята. Двете шетаха из къщата, а старата учеше, показваше на младата снаха, кое как се прави, къде е поставено, какво има и какво се върши в този дом. ”Женски работи” – казваше баща му, като го гледаше омърлушен да следва с очи, невестата си, тръгнала след баба му да върши работа, а и за още знания. Знаеше ги той тези женски работи! Преди няколко дни Траяна скочи, като попарена от леглото, рано, много преди зори. Не запали тя свещ, а тихо, пипнешком зашумоля в здрача, измъкна няколко парцала от сандъка взе кърпа и излезе от стаята. През деня, когато работиха, той виждаше, че нещо не и е в ред - превиваше се тя от време на време,скришом, когато мислеше, че никой не я гледа, по-често ходеше до нужника, а сетне се връщаше по-бледа с изопнато от болка лице. „Женски му работи!Как да не се ядосва човек!- закипяваше му отвътре на Любо.” Ама, че жени! – мислеше си той, - като не и е добре да легне, а тя, сама се мори!” Кой да му каже на него, че на повечето, по-лесно им идваше да кажат :”Женски му работи!Глезотии техни си!”- и с това се изчерпваше цялата грижа на другите мъже по месечното състояние на техните жени.
Великденските пости свършиха. Настъпи светлият християнски празник. Стопанките бързаха да обагрят яйцата с червена боя от старите люспи на суганя (стари глави лук). Любчо и старият Наню избраха най-хубавите агнета от стадото, че да се облажат по празника. Едното за църквата щяха да дарят, другото - да опекат в пещта за тях си и гостите. Любо беше решил да събере у тях родата на Траяна, малко радост да ѝ създаде.Когато и каза,тя, като калинка затрепка из къщата, къде от радост, къде от нетърпение да подреди, да приготви за обичните си хора най-доброто,каквото имаше.Поканиха Лалка и Дорето с къщните им. Илия в града щял да остане, а Ганчо бил малко по-добре, та щяха да го доведат с каруцата и той да поседи навън до хората.
Ликуваше сега сърцето на Траяна. Ей го, двора пометен, подреден, а най-отпред до къщата под навес, наредена голяма маса - около нея пейки, застлани от черги с най-хубавите шарки. Чакаше този двор гости, свидни и мили,нейни, родни. Отнесено и радостно работеше младата жена, само от време на време, като се поспираше за малко да изпъне снага, на лицето и се надвесваше сянка. Личеше си, че нещо я гложди отвътре, стяга с връв младата и душа. Минаха близо два месеца от венчавката. Всяка вечер лягаше тя до мъжа, който от мома любеше, а сега даже повече от преди. Само че, нещо май правилно не правеше. Толкова време, а той, освен, кога е в беда или нещо да и помогне, не доближаваше за друго себе си, до нея. През нощта, понякога от преумора, а и от мислене, не успяваше да заспи и усещаше, че и Любо също не мигва. Като дърво в леглото беше той, без да се движи, като че ли, да не я докосва, да се пази, че може да го опари, като коприва, да го изгори. Мъчно и беше, че нещо не му се харесва, че не е по вкуса му тя.”Може, защото преди него при Малчо, съм спала!- си мислеше клетата и по бузите и избиваше червенина от спомените за онези тежки и омразни времена. Сякаш, уж, от страни ги гледаше, а се срамуваше, нали и участник в тях беше. Но не и остана време много да мисли, на портата вече се показа рошавата глава на Христето, синът на Лалка, а след него влязоха бай Христоз с кака Вана и останалите от семейството. Свалиха и Ганчо. Не беше той вече предишният здрав момък – сега, като изпит предварително от смъртта човешки скелет, седеше на одъра, покрай стената на къщата.Там го поставиха, да има къде да се подпира, че нямаше много сили.”Дано да се оправи!”- за хубаво наричаше, но тъжно и беше на Траяна за сестра и. Освен малкият Христо, сега под пазвата си носеше второ дете, ама само Господ знаеше, дали ще го види баща му. А после…за после не и се мислеше, какво ще стане с малката и сестра, когато стане време и деверът Никола да се задоми. Но за това не искаше да мисли сега, а, като посрещна гостите, целуна на майка си и на по-старите ръка ги настани на масата. Насядаха всички и се започнаха приказки, разля се по чашите виното, и от старата отлежала ракия, а месото димеше в чиниите. Христо и Димето се гонеха из двора, някак щастливи, че възрастните са им оставили време да бъдат деца и на воля да полудуват. Каква хубава идилия? Каква проста и най-чиста радост може да изпита всеки в един такъв ден! Когато човек е сред своите и му се отпусне душата, а в живота му навлезе новото и отмие старото, то тогава той не обръща внимание на действията на съдбата и на онези тихи повеи от промени, които забъркват самите божи ръце.

Лятото пристъпи жарко и душно, за разхожда се по полята, позлати житата и надипли класовете за жътва, а ливадите за сенокос. Плъзнаха селяните по баирите да си прибират хляба, що им е родила земята, че да изхранват семействата си. Животът напече главите на хората и обля уморените им тела с изстискана от черният труд пот.
Денят се беше наежил в горещата мараня и облаци прах се носеха из селото още от заранта.Траяна, наметнала бяла кърпа, за да не я пече слънцето, бързаше да се прибере. Беше ходила у Лалка, да се видят, а и да пита как е Ганчо. Не беше добре той, не говореше и не ядеше от два дена - само гледаше, някъде в тавана.Затегна я и мъката за сестрината и съдба,че вдовица с едно по-голямо и едно още неродено дете ще остане. Запъхтяна от усилие да се скрие на сянка, тя пристъпи в прохладната одая на къщата.Там седнала на земята и подпряла гръб о стената баба Стайка клюкаше (кълцаше) на дребни парчета за кокошките стара динена кора.
- А, булка, ти ли си? – замрежено я погледна старицата,- Па, отдъхни си! Хладинка си вземи. Днеска, като че рогатият е загрял всичките казани в земята, ма то дядо Господ си знае работата, ще да прати прохлада на хората.
И като наведе отново глава към заниманието си, старата си затананика песен, която знаеше още от своята баба.Траяна не седна.Само за малко се спря да отдъхне и после като взе вързопа с храна, приготвен от по-рано, каза:
- Ще тръгвам бабо, че Любо ще ме чака. За обяд той нищо не си взе, а и тетю го няма, нали отиде в града!- и Траяна се запъти към вратата.
- Вземи тояжката! –провикна се бабата,- че да не те срещне усойница. Да обикаляш, да не се пъчиш, че да я стряскаш, то змията добри душици, дето не я закачат не хапе. Не прилича, тя, животинката на нази – човеците.
Нивата, където беше сега Любо, се намираше по-близо до края селото, след един баир в малка котловина. Ливада я бяха оставили, че сено за животните трябваше. И сега Любчо събираше на купчини окосената преди няколко дни трева, за да я натовари на каруцата и пренесе в къщи. Зачервило се беше лицето му не само от работата, но и от жарките лъчи на слънцето, което изкачваше стъпалата на небосвода, бавно и безмилостно, сякаш, за да покаже най-светлата си златна корона на хората, които щъкаха по земята. Не изтърпя Любо, спря за малко, отвърза вълненият пояс и го метна върху каруцата, където бе оставил и горната си дреха. Докато вървеше отново към нивата изкара ризата и я пусна да падне свободно, нави ръкавите и оправи кърпата, вързана на главата му. Като забърса с ръка потта по челото си, понечи да забоде вилата, но погледът му се спря на забрадената в бяло жена, вървяща по пътя към него.”Ще да е Траяна.”- помисли си той и отново остави работата. Пресрещна я и взе от ръцете и вързопа.
- Къде си се грабнала в този пек!- смъмри я нежно, - Ще вземе да ти стане нещо не добре, че после … - не завърши той думите си.
- Нищо ми няма! – отвърна му тя. – То и над тебе пече слънцето. Пладне преваля, поспри, че да хапнеш и да се отмориш малко.
Любо я поведе към каруцата, където беше опънал една черга за повече сянка, че дървото бе още младо и не можеше да даде много прохлада под малката си корона. Седнаха и Траяна извади каквото имаше за храна. Мълчаливо един до друг бяха двамата, а в сърцата им трептяха водопади от неизказани думи и неразкрити чувства. Когато приключиха с яденето, Траяна заприбира, каквото беше останало. Изведнъж се надигна вятър, запрати пепел и суха трева върху чергата. Любо се изправи загледан на изток, където сега сиви кълбета се диплеха, като мъниста по небосвода.
- Буря иде! Ще вали, а може и силен вятър да извие. – каза той и погледна към булката си.
- Сеното да покрием!- разбра тя тревогата му и като грабна от каруцата чергите, поставени за в такива случаи се затича след него към нивата.
Бурята избърза. Не и се чакаше, хората да се оправят и тогава да излее скръбта и вихъра, що беше събирала през последните няколко жарки дни.Успяха да покрият и притиснат големите купи сено, които Любо беше направил. Къде с клони, къде с камъни, притискаха двамата сеното, за да не го издуха вятърът. Дъждът се изля на струи. Мокри и запъхтени, хванати за ръка Любо и Траяна се скриха под каруцата, върху която остана разстлана най-голямата и тежка черга. В сумрака на прикритието си Траяна срещна погледа на мъжа си. По лицето му още се стичаха вадички, косата му бе прилепнала по страните му, а ризата не прикриваше вече окосмената здрава гръд, развълнувана от туптящото в нея мъжко сърце. Очите му блестяха в тъмното впити в нейните очи, в бързината и тревогата да покрият, каквото успеят, Траяна не бе усетила, кога кърпата се бе свлякла от главата и, и някъде запиляла по пътя, а връвта на горната и дреха бе развързана и сега откриваше нежното хълмче на матовата и женска гръд, по която сега се стичаха дъждовни капки. Той наведе глава, взе нещо и се пресегна да забърше влагата от лицето и, от шията. Ръката му спря, достигнала до оголеното място, задържа се за миг, после се отмести. В тъмното Траяна потърси стисналият кърпата юмрук и го върна на предишното място. Любо вдигна глава, захвърли настрани плата и придърпа към себе си своята невеста.
- Чакай, сукмана ще се изцапа… - притесни се Траяна.
- Да се цапа!- отвърна и в тъмното дрезгав гласът му и прилепи устните си към нейните. Като я притисна още по-силно към себе си, Любо, бръкна в разтворената и пазва и обгърна богатството, което откри. Тялото на Траяна потрепери от приятната мъжка топлина, а полата на сукмана се набра нагоре и откри нежните и стройни крака.
- Някой ще ни види! – отново смутено прошепна между целувките му тя.
- Кой? Някоя кукувица, хубава като тебе? – закачи я нежно Любо.
Дъждът продължаваше да вали. Само магарето, оставено да пасе отстрани, наостри уши, чуло шума и тихите гласове от каруцата.

***
Не мина и седмица и Ганчо почина. Траяниното сърце се чувстваше виновно, че сега е щастливо, а тъга свива душата на нейната сестра. Скръбта беше голяма. След погребението Траяна всеки ден ходеше да види как е сестра и, добре ли е, та нали скоро щеше да се появи и бебето. Лалка плака дълго, но като спря, очите и хлътнаха, замъглен и потъмнял стана погледа и. Усещаше Траяна, че нещо я мъчи, даже повече от скръбта по загубата на мъжа и.Но Лалка мълчеше. Старите и те, мълчаха, някак засрамено и смутено само кака Вана от време на време изплакваше някоя сълза. Никола не се виждаше никакъв - сякаш след погребението на брат си се бе запилял по пътищата. Така беше всеки ден, в който Траяна ходеше у тях.
Още по-лошо ставаше положението и с другата и сестра - Дорето. Майка и на Траяна все ревеше, чудеше се жената кое от децата и е по-зле. Илия не беше дошъл на погребението. Казваха хората, че с лоши хора се е събрал и по вертепите в града гони леки жени. Не щял и да чуе за жена си, и за детето си, и не мислел да се връща в селото – даже търсел купувач на нивите, що му останали от родителите му.
Вечер, когато се прибираха в стаята си с Любо, Траяна не издържаше и от гърдите и се изтръгваха ридания, а очите и запарваха от солените сълзи. Той я прегръщаше, галеше косите и, нежно и мило я успокояваше:
- Недей Траянке! Не тъжи! Каквото има да става, ще стане! Ще видиш, време трябва, но всичко ще се оправи. Някак, все ще се нареди. Та нали казват, че преди да настъпи светлината, нощта става най-черна и мрачна!
Една сутрин хора от селото намериха Дорето край реката. ”Удавила се, горката, от мъка по безпътният и мъж!” – говореха селяните. И нея погребаха в земята. След помена Траяна заведе майка си и Димето у тях. Илия не можаха да открият в града. Изчезнал бил, може и заминал нанякъде, но успял да вземе пари за нивите и двора с къщата. Дореното момиченце седеше сега на стола, а на бледото му, изпъстрено с лунички лице се стичаха рекички от сълзи. За детето споменът за баща му беше блед и нереален, но този на майката, бе така жив, тъжен и остър, дишащ все още в гърдите му. И майката на Траяна едвам се държеше, колкото за пред детето, поне. Траяна приседна уморено до тях. Не знаеше какво да каже, нито, какво ще се прави сега. Димето беше едва на пет годинки, а майка и бе остаряла още повече от скръбта. Любчо и старият Наню се позабавиха край вратата. Само тихите им гласове показваха, че са още отвън. След някое време влезнаха в къщата. Траяна погледна към Любчо, а очите и, колкото и да се сдържаше, се наляха отново със сълзи.
- Ох, баба! Ох! Не плачи, чедо, че ще се поболееш и ти! – скръбно занарежда баба Стайка, която седеше до огъня и мълчеше, като другите жени досега.
- Какво ще стане с тях? С детето? Майка? – не издържа Траяна и пак зарида. Гърдите и се затресоха от живата болка, която не смогваше да излезе, като сълзи от очите и, а изтръгваше ридания, издълбоко от самата и душа. Любо въздъхна - бавно приседна до нея и хвана ръката и:
-Траянке! Хайде,недей! Не плачи! - жално и заговори той. Сърцето му стенеше в нейната болка, но го беше срам, като мъж, затова преглътна напиращите и в него сълзи.
- Да я вземе ,а? Димето, при нас да остане? Пък и за баба, и за нея, място ще се намери! - заговори и Любо. Траяна вдигна глава, погледът и засвети, като на луда, не, като на нормална жена.
- Какво говориш? Причува ми се вече! Боже! - заклати невярващо глава младата жена.
- Казвам, каквото трябва! Истина е! Да останат при нас – и храна има, и място! - отсече Любо.
В стаята настъпи тишина. Само подсмърчанията на малкото Диме я нарушаваха. Изведнъж вратата се отвори и в къщата влетя Лалка.
- Не ща! Не ща, како Траянке! – ридаеща, с раздърпана коса и кърпа паднала на раменете, тежко, от бременността, пристъпи сестра и напред и застана в средата на одаята.
- Не разбирам, какво не искаш? – скочи Траяна от мястото си.
- Няма да го взема! Няма! Да го почерня искат старите! И него ли? – изрева Лалка и се свлече на пода.
- Кого? - Траяна се обърка. Погледна към Любо. В този момент вратата пак се отвори и влезе Никола. Като видя Лалка на пода, той се завтече да я повдигне. А тя, горката, избута ръцете му, като чумави от себе си.
- Да не ме пипаш! Върви си! Намери си друга булка! Моми ли няма в село, а и в другите, че си съгласен вдовица да взимаш, и то с две деца, като камъни на врата ти да тежат!
- Лалке…- Никола жално пророни.Лицето му обрасло сега с брада бе изпито и отслабнало.
Любчо се намеси :
- Защо не го искаш? Да те е нагрубил нещо? А и от кога го познаваш! Не от вчера е това! Пък и знаеш, че е добър човек.
Траяна гледаше ту към сестра си, ту към Никола и пак връщаше погледа си към мъжа си. „ Знаел е…” – си помисли тя.
- Ще го почерня, бате Любчо! Ще го затрия! - ридаеше Лалка от земята.
- А питала ли си го, дали той сам не иска това? – някак кротко,успокояващо и с топлина в гласа отвърна Любо. Лалка престана да плаче и вдигна глава към Никола.
Чак сега Траяна разбра. Проумя тя, не само случващото се, но и думите на мъжа си. Никола беше, като при тях двамата, никой не подозираше за чувствата на другия. И Траяна не беше питала Любо, ала той попита, онази нощ, още в началото.
- Стани Лалче, стани баба! – закрета баба Стайка и се засуети около нея. - Ела да ти сипя булгурена чорба. Скоро такава вкусна, баба, не съм правила. Хапни, да не държиш гладно детето що е в тебе.
Лалка изхлипа задавено, но разреши на Никола да и помогне да се изправи. Траяна забеляза внимателните жестове с които той докосваше сестра и - нежни, по мъжки отсечени, но изпълнени с обич и топлина.
Скоро в стаята се чуваше само тропането на лъжиците и сърбането от паниците пълни с булгурената чорба на баба Стайка. От време на време някой подсмърчаше, къде от сълзите, които беше изплакал, къде от лютивата чушка в чорбата с която бе прекалила този път бабата. Сега Никола седеше до Лалка и къде сърбаше, къде спираше само да я погледне. А, тя, като изсърба паницата, остави на страна лъжицата и изправила гордо глава тихо каза:
- Добре, ще го взема! - издрънча паницата на Никола. Без да иска бе изпуснал пълната лъжица с чорба,която се бе разляла на пода.
- Остави баба, ще почистим после! – го успокои баба Стайка.
- Ти държиш ли на думата си? – попита Никола.
- Държа! Те ми са свидетели! - отговори му Лалка.
Любо се усмихна и като прочисти гърлото си се обърна и каза на баба си:
- Бабке, ти май малко си прекалила този път. Нагорчава ми нещо булгурената ти чорба, иначе ми е сладка, повече и от меда!
- Понякога, чедо, горчи и тази чорба.То булгура вкус няма, по важното е, днес, какво има човек да тури до него, и после като отсипе да сърба, за да види какво е станало. То така е и в живота - човек не може да разбере сладостта, чедо, ако първо не е опитал най-важното – горчилката му.
КРАЙ