автор: LIANIK

Този ден мина като сън, нереален, изпълнен с шумът от хорска глъч. Късно се прибраха в тъмното, а пред портичката на дома им вече някой ги чакаше.
Сутринта, освен от домашните, младите ходиха да искат прошка и от кумовете, макар че едва вчера им беше венчавката.Такъв бе обичаят, а традициите трябваше да се тачат, да се пазят, като най-милото и безценно нещо.
Такъв завет даваха старите на младите, надявайки се, че така животът на децата им ще бъде по-човечен и добър.
Заранта, когато Траяна пристъпи в огнището, там, освен Любо и баба му беше и нейния свекър. Наню бе станал на зазоряване, тихо беше излязъл навън да подиша хладен въздух, и да погледа замислено още дремещото село. От доста време не се бе чувствал той, така добре, спокоен и наедно с чувствата, с мислите си. „Задоми се синчето ми, ей! - ликуваха и умът, и сърцето му. - Да са ми живи и здрави децата и аз покрай тях радост да виждам!” И с това бай Наню изказваше всичко, което препълваше бащината му душа, и в това се криеше целия негов сърдечно-мисловен баланс, който можеше да изпита, един простодушен, но със сложна натура селски човек. Когато чу майка си да шета из стаята, той хвърли едно канче жито на кокошките и побърза да се мушне отново в къщата. Там вече, напълно разбудил се, седеше синът му Любчо, довършващ закуската си от дробен хляб, попарен с топло козе мляко.
- Добро утро, майко! – събличайки се каза Бай Наню, - Прошка ти искам!Ако има нещо, да не ме кориш, да прощаваш!
- Да ти е простено, синко.- отвърна му баба Стайка,зашета се и постави за него паница с топло мляко на софрата.
- Е, сине, каквото има, да ми простиш! – обърна се Наню и към сина си, докато сядаше да закуси.
- И ти тате, да не се сърдиш нещо на мене? Нека, да ни е простено! - и замълчаха отново двамата мъже.
Траяна тихо пристъпи в тази спокойна мъжка тишина, нарушавана единствено от тихите стъпки на старицата и потропването на лъжиците. Любо я усети веднага, но реши, че по-добре е да не вдига поглед – не искаше той да я притесни нещо, но пък така жадуваше да погали милото и лице.
- Добро утро! – поздрави тихо невестата. После, като наведе глава да полюби старите и отрудени ръце, поиска прошка от свекъра и от бабата. Когато се спря пред Любо, той вдигна очи, погледна я със светлия си топъл поглед и каза:
- Аз няма за какво да ти прощавам! Ако има нещо, ти не ми прощавай! Сърди ми се, карай се, да се науча на по-добро!
Притесни се Траяна, но като погледна към него, към спокойното му, придобило сега, закачлив израз лице, тя се успокои и някак плахо отвърна на сгряващата му усмивка.
Навън зората беше вече обагрила покривите на селските домове. Денят се беше разлял из дворовете, прехвърлил портите и попил в пролетната земя на калните улички, придърпвайки със себе си хорските умове. И младо, и старо, този ден пролазваше из къщите, трупаше се по дворовете - прошка искаха хората, и прошка да им се даде.
До късният следобед Траяна и Любчо поседяха у Калманите. После си тръгнаха, а онези ги изпратиха с уважение и почит, като че ли бяха техни си деца. По пътя, докато двамата вървяха към малкото мостче над реката, младата жена тихо продума:
- Любо, аз да те питам нещо?
- Питай. – отвърна и той и се спря.
- Ще да можем ли у нашите да минем? За малко поне, да погледнем? Ако не бързаме нещо? Или работа има? То тате почина, ама майка и сестриците поне да видя! Вярно, не дойдоха на венчавката, ама нали като от друго семейство вече бях… и…
Любо загледа невестата си. Чудно му беше това нейно притеснение да го попита, каквото хем и се иска, хем, според него, бе правилно. Кой уважаващ себе си човек, не би желал да види близките, родните си хора? Та нали, дори, и сиренето се родееше с млякото, а какво оставаше за хората! Затова, когато тя замълча, той просто отвърна:
- Хайде, да вървим! Къде първо ще идем - у Лалкини или при Дорето, където е майка ти сега?
Водопад от сълзи премрежи очите на Траяна, чудо правеше съпругът и с нейното сърце. А той като видя, че бърше скришно с престилка очите си продължи:
-Ех, Траянке! Не тъжи! То страшно няма, нали съм с тебе! Аз на никого няма да дам да те нагруби. - и топла усмивка се появи на устните му.
В Траяна нещо завря, сгря я отвътре, затопли вътрешността и, надигна се като вряща каша и забълбука, като стигна до гърлото, там заседна и спря. Затуптя сърцето и припряно,а тя се почуди кой можеше да отговори на такова, що и даряваше човекът отсреща. Но не и остана време да се осъзнае, Любо я подкани да тръгват и свърна надясно по пътечката.Тя го последва. Младата жена вървеше до него, мълчеше, но сърцето и говореше, душата и сега пееше, тялото и тръпнеше подвластно на душевното зарево, избуяло, може би не, неочаквано, но така изведнъж от нейните женски дълбини. В унисон с чувствата и, някъде от далеч, се чу песента на славейче - и то зажадняло за топлина и обич от чуждо сърце.
Така неусетно стигнаха до дома на Лалка - средната и сестра. Като се провикна, за да обади отдалече, Любо отвори малката вратичка в портата и пристъпи в двора. От къщата излезе запъхтяна сестра и, но се запря на първото стъпало, стъписана от това, което беше видяла.
- Добър ти ден, стопанке! – проговори и Любчо, – Ще приемеш ли закъснели гости, да ти искат прошка, ако са сгрешили нещо пред тебе? - и като се отдръпна, побутна леко Траяна напред. Лалка извика. Затича се и се хвърли в прегръдките на по-голямата си сестра.
- Како Траянке! Ах како! Мила ми сестрице! Как си? Добре ли си? Като ни казаха хората, мама отвърна, че глупост било - хорски приказки, а то… – и като погледна към Любо, който сега седеше встрани, да не пречи на срещата, Лалка, някак притеснено продължи, – А , то истина излезе! Вчера ви била венчавката.Така ми каза Дорето, а и деверът Стайко се отби онази сутрин да каже, и вече нямаше съмнение - що е истина, и що лъжа.
- Аз…такова. Минахме да видим само как сте. И нали днес…прошка… - смотолеви притеснено Траяна, като не гледаше към сестра си, а в Любо, от когото сега търсеше подкрепа.
- Ама, влизайте де! Не стойте така! – засуети се Лалка и като се обърна към Любо, хвана го за ръката, полюби я и продължи, – Ще извиняваш бате, че не бяхме вчера. Ама, нали Ганчо, мъжът ми, нещо не е добре, а и Илия на Дорето мъжа замина за града, на занаят да се учи. И нали знаеш, като няма кой, то …Ама ние жените сме така, като се оженим и от друго семейство сме вече!
Докато говореше Лалка ги поведе към къщата. Любо вървеше след двете жени, хванали се сега за ръка. Притесняваше се той повече за Траяна, отколкото за другите, защото не му се искаше да я нагрубяват или мъчно за нещо да и стане. Когато влязоха в стаята, там вече беше пълно с народ. Знаеше той всички, но сега беше различно - от едно семейство бяха, една рода. Любо поздрави първо най-старите - бай Христоз, свекърът на Лалка и жена му кака Вана. После се изправи пред баба си - леля Жечка, майката на Траяна.
- Да простиш майчице, каквото сме съгрешили! - каза той, като я наблюдаваше под спуснатите си руси мигли в очакване. Видя се, че жената се притесни, по страните и избиха червени петна и тя някак тревожно смотолеви под носа си:
- А-а-а, няма нищо? То човек… -прекъсна и се понамести несигурно на столчето, където все още седеше при влизането на младите. - Аз прошка що да ви давам, като нищо не сте ми сторили! - довърши леля Жечка с наведени към пода очи. В това време в стаята пристъпи Никола, деверът на Лалка.Бай Христоз скочи:
- Що Колчо? Как е батю ти? Нещо да не се развали? - разтревожено зазвуча гласът му.
- Заспа. Уморено му беше. - отвърна му спокойно Никола. И като видя новодошлите, чудна усмивка изгря изведнъж върху иначе младото му лице, потъмнено единствено от тънък неравен белег, започващ от лявата скула и губещ се под брадичката му :
- Ей! Абе бате Любчо, здрав да си! Да ти честитя трябва… Хаир да видите оттук на сетне в живота, здрави и живи да сте! – и така нареждайки, той обгърна здраво Любо, прегърна го и го затупа по гърба.
- Отдавна не сме се виждали Николчо.Как си?Още ли гониш вятъра? - закачливо и свидно,по братски му отвърна Любчо.
На времето в селото спокойствие нямаше от Никола, всички бели той ги вършеше. Батьо му Ганчо все го пердашеше, че му бе омръзнало да му говори. Като момци Любо и Ганчо, заедно ходеха по седенки, макар че не бяха набори. И затова, когато пръчката се озовеше в ръцете на Ганчо и заиграеше по задника на беладжията, хванат отново в крачка, на Любо жално му ставаше, и току поспираше съратника си: „Защо го биеш? Думай му!”. А онзи му отвръщаше: „ То от думи, това диване не схваща, само кога дрянката по гърба му задращи! „
Един ден, по жътва се падна, Никола бе решил,че по-добра игра от това да дразни магарето, няма. А, то, магаре ли беше това – жив дявол! Марчо му казваха - инатливо по характер и върло хапеше, само да хване в близост до себе си някого.Та на момчето му беше дошла идеята да хване и напъха няколко конски мухи в устата на добичето. Никой не знаеше, какво е било или пък как е станало. Дали е успял да извърши намисленото,дори Никола не помнеше, но в последствие момчето се намерило влачено от Марчо по коларският път, където хората разпрягаха каруците и оставяха в страни резервните паламарки и сърпове, готови и наточени за жътвата. Та така, докато изпълнявал интересната си идея, магарето Марчо завлякло Никола покрай пътя, където стояха жътварските инструменти. По онова време, само Любо пръв бе забелязал бедата, в която бе попаднало детето, но не бе успял да го стигне навреме и един сърп проряза черта по лицето на момчето. Страшно беше тогава, но слава богу спаси се Никола. Може и белег да му остана, но се кротна и стана човек, да му се радват хората. Но за Никола от онзи момент, когато Любчо го беше издърпал от магарето с разкървавената буза и притиснал с ръката си раната, нямаше по-скъп и свиден човек. Все се въртеше около батко си Ганьо, че да може да вижда Любчо. Да си поговори с този тих и весел великан, който за него бе станал спасител и герой и благодарение на когото дължеше цялата си промяна. И сега, дори и след години, Никола искрено показваше привързаността си към своя спасител. Но и онзи длъжен не му остана, прие го, братски и безусловно, така двамата,неусетно,но искрено бяха свързани до живот от топла човешка сърдечност.
Гостите поседяха още някое време. Любо и Никола си говореха нещо си в ъгъла до огнището,Траяна и сестрите и споделяха от другата страна,коя, каквото може, а старите се грееха пред огнището. Поговориха още малко едни с други и стана време да си ходят. Решиха да изпратят Дорето с малката и дъщеря и леля Жечка до тяхната къща – на две преки от Лалкината. Когато малката и сестра залости портата,Траяна и Любчо се запътиха към тяхната къща.
Трудно се вървеше в тъмното. Улиците, така и така тесни бяха покрай плетовете, които гъсто ограждаха дворовете на селските къщи, но и начесто по тях имаше издълбани дълбоки ями от закъсали в калта преминаващи каруци. Траяна не виждаше много пред себе си и от време на време хлътваше в някоя дупка по пътя. Докато се измъкне, Любо вече беше при нея и като я хващаше през кръста я прехвърляше на равното.Така мълчаливо, наближиха дома. Нещо се размърда пред малката портичка и баба му Стайка, държейки в ръка газена лампа им освети пътя отсреща.
-Ех, хайде де! Притеснихме се с татко ти! ” Децата закъсняват. ” ми дума той и няколко пъти излиза да Ви посреща. Тъкмо го смених и Ви чух да идвате. - зареди старицата.
В думите и нямаше укор, просто остатък от тревогата, която сега отшумяваше под облекчението от това, че се бяха прибрали живи и здрави нейните деца.-Хайде,хайде баба!-подкани ги пак тя – Да се сгреете, че да хапнете, а после всеки в одаята си.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...