Огледах се във тебе, не открих
най-малък намек, че ме има.
Невидима съм като вик,
забравил си ме, както име,
на съвършено непознат,
разминали сте се по пътя
към някой чужд случаен град,
Не сте си били никак скъпи,
поспрели сте се посред път
случайно сте се запознали,
съвсем формално, знаеш как -
усмивка, име, али-бали...
А после - вятър и мъгла,
мъгла пред мен, мъгла зад мене,
изчезва ти от паметта
подробност всякаква без време.
не сте делили хляб, легло,
не сте създавали животи,
не сте изпитвали любов
един към друг, а просто, просто...
Изчезнала съм без да знам,
издъхнала съм постепенно
за теб и ти седиш ей-там
на стола точно срещу мене
и си ми също непознат,
светът е пълен с парадокси,
усещам нещо като яд,
не съм те канила на гости,
седим, мълчим, а срещу нас
часовник времето ни мери,
то бърза, бърза като в бяс,
като подгонило химери,
а ние двамата не сме
в най-идеалната си форма
да гоним някого - не, не,
изобщо няма да се зорим.
Ще си седим така - сами,
един без друг, поединично,
Две много тънки струйки дим
над нарисувано огнище.