автор: rygit

Част 9
Влизам при нея.
Сядам на диванчето.
Взимам си от служебните бонбонки
… и започвам да обяснявам:
- Шефке мисля си, че най-вероятно и в трите случая Мой Човек не имал предумисъл да наранява или тормози Мечтателката. Или когото и да е! Имам в предвид че той е невинен дори при онази версия на Психоложката, как и тя е била нападната при опит да помогне. Може би и тогава в нейния случай пак е имало паднало манисто от сандала. Но поради миниатюрния му размер и така създалия се шум в суматохата никой не му е обърнал внимание…
- Паднало манисто? Сандал? На кое не е обърнато внимание? Че има паднало едно нищо и никакво манисто ли?
- И да! И не само това. И аз го нахоках в началото. Но като се загледах в сандалите видях, че манистата са подредени като цветовете на дъгата.
- И какво от това?
- Ами това най-вероятно му напомня стриктното подреждане на цветове при онзи пластмаски, които той си ниже. Че за това си мисля, как Мой Човек в тези случаи следва импулса на фобията си. А пък поради трудната забележимост на манистото, никой от колегите не му е обърнал внимание. Предполагам и при предните пъти той пак го е стискал между пръстите си… И при трите случая е нямал намерения да я души. Просто се е опитвал държейки я за врата да наклони главата й в посока на падналото манисто. Или да й покаже, че има нещо нередно около сандалите й. Но просто толкова са му умствените възможности. Не може да схване, как тя няма да го разбере. Да речем както ние-служителите бихме го направили. Но то май и ние не сме оправдали доверието му. Та нали и нас всичките все ни се струваше, че той се държи странно или агресивно. А то си е било поведение с много чисти и непорочни помисли. Само дето са малко фобийно изкривени.
- Искаш да кажеш, че и в другите два случая не е било форма на агресия, а част от симптоматиката на състоянието му?
- Да! Така мисля! И сега нещо около случая, но и малко извън него!
- Как го каза? Как около ама извън? Я, я ако обичаш – по ясно!
- Не знам защо?! Обаче имам и някакво друго едно усещане…
- Усещане… за кое?
- Около случващото се с Мой Човек!
- И то е какво?
- Че има нещо като заговор. Но не мога да схвана срещу него, срещу мен… Или някакви по-други цели …
- И от къде на къде? – прекъсва ме тя.
- Някак си много почти изкуствено е това нагнетяване на напрежението в Центъра. Не мислиш Шефке?! Може ли други идеи да се преследват. Някакви?
- Някакви? Пинокио я остави сега тези неща с тайните завери – става много сериозна на мига Шефката - Това не ти влиза в клаузите на договора. Въпреки, че донякъде е публична тайна.
- Кое?
- Че има доносчици около центъра. Незнайно как и от кого… Дали от родител на потребител… Или от служител в Центъра. Но за всеки подобен инцидент след три дена всичко се знае в общината.
- Ахаа… Разбирам.
- Аз не им обръщам внимание. Така или иначе, ако някой е решил да ме проваля в каузата с която съм се захванала около просперитета на този Център - рано или късно ще успее… - казва тя с малко тъга в очите, извърта глава към прозорците, но после почти с куртоазна увереност ми се усмихва - Но до тогава ще си я карам, както аз преценявам че е редно… Особено ако преценя в някоя ситуация, че това или онова е най-добре за потребителите, служителите и родителите. Винаги си мисля за тях като за едно цяло – спира за малко Шефката, вади си дъвка от една кутийка, махва с ръка, поглежда ме и казва - Така че дай да говорим по това, което се случи днес. Но моля ти се почни от начало. И я карай малко по-подробно и последователно. За да мога да се ориентирам.
Разказвам всичко в подробности от А до Я. Даже споменавам, как най-неочаквано Преводачът ми е подсказал част от логиката на нещата. Откривайки факта, че Мечтателката при всичките инциденти е била със същите тези сандали. След това помолвам Шефката да поговори с родителите на потребителката. Ако може да не я водят повече с тях. Пък аз поемам ангажимента въпреки днешното си откритие да продължа да наблюдавам. И все така да съм на щрек. После се обръщам към нея с думите:
- Хе, хе, хе! Шефке… Каква стана тя сега работата…
- Каква стана Пинокио?
- Ми докато умните се наумувахме май потребителите се налудуваха… - после си слагам ръка пред устата и надавам индиански вик, имитирайки Дайе.
- Чакай! Чакай! Не бързай! Иии… след тези си бойни викове сега да не започнеш да ми се разсъбличаш тука?! – усмихва ми се тя и продължава със сериозен тон - Нека първо да видим дали хипотезата на умните е достатъчно умна. Или потребителите ще продължат дааа… - и на свой ред слага ръка пред устата и започва да имитира Дайе.
- Аааа… Няяямаааа! Не! Не! Не! Нямааа! Дайее! Не! Не! Не! Няяяяямаааа! – влизам и в закачката, имитирайки друга част от поведението на онзи симпатяга Дайе, а после продължавам - Мисля си че това ще да е!
- Дообре! Нека е така! Но не си мисли, че случилото се по някакъв начин отхвърля ангажимента ти за защитата на Твой Човек след три дена. А Пинокио! Докато не съм забравила! Къде ти е анкетата? Само ти не си си я предал. Нали помоли за ден отсрочка пък те май станаха три…
- Виновен Шефке! – свеждам глава аз - Утре сутрин ще е на бюрото ти!
- Ха да видим дали ще е утре. Пинокио може ли един личен въпрос към теб?
- Разбира се Шефке!
- Май взе хубава работа да вършиш в Центъра. Но я кажи! Тебе кой те насочи да си доброволец тук при нас?
- Никой. Сам си го пожелах.
- Сам. Без ничие влияние. Току така! Не ми се вярва! И го направи ей така без никак да се поколебаеш?
- Е! Ако трябва да съм откровен… Климбуцах се в някаква неуточненост известно време! Ама ей ма на! Тук съм в края на краищата!
- Виждам че си тук. И се радвам. Ма не бягай сега като политик от въпроса. Кажи кой помогна да наклониш везните да се появиш сред нас?
- Затрудни ми Шефке ти сега! Чакай да помисля!
- Добре, но по-бързичко. Че си имам работа. За едно кафе време ще успееш ли да се сетиш?
- Много ми е цяло кафе. И за един бонбон време ще се справя.
- Заповядай тогава! – чаровно ми се усмихва тя, поднасяйки ми служебната бонбониера – Ама нали няма да дъвчеш бавно, като Беболина или някой друг от потребителите? И така! Кой ти повлия така?
- По-скоро те са кои! А не кой!
- Добре - кои? Я се изповядай тука на началството!
- Една възрастна жена, едно малко момченце, живеещи в нашия вход. А да! И една девойка с ДЦП недъг, която ни разнася рекламните флаери. Конкретно тя - определено най-силно ме провокира.
- И как?
- Използва едни дразнещи самочувствието ми думи и доводи… Как съм нямало да изкарам и три дена тук сред Човечетата. Как не ставам за такава работа… И прочие…
- Хмм… И казваш тя те настъпи по егото!
- Май да!
- Интересно! Старица, ДЦП - инвалид и дете ти бяха Музите на доброволческото вдъхновението? А?!
- Май така се получи - да! А Шефке на теб пък от къде на къде ти хрумна да ме питаш точно за това!?
- Защото искам да почерпя музите ти. Ето ти тез парички. Моля - намери време да го сториш!
- Ама чакай сега Шефке… То аз мога и сам това да го направя. Не ми се ще да вземам пари от Центъра за почерпки. По-добре ги използвате за нещо тук.
- Че кой ти казва че са от центъра. Да съм ти казала нещо за отчетни фактури?! Лично мои са си. Аз искам от мое име да ги почерпиш. Ти как така тук правиш всичко от твое име. И на практика погледнато с труда си черпиш всички Потребители. Че и служителите. Така и аз искам! Лично с мой си труд да почерпя вдъхновителите, които те доведоха при нас.
- Ама, чакай сега Шефке…
- Няма чакай и няма сега, или после. Шефка съм ти! Като ти казвам - вземай и изпълнявай! – усмихва ми се тя със същата каменна усмивка от тогава когато изяснявахме кой стои зад напъните да бъде отстранен Мой Човек – Нали знаеш, че имаш право и е нормално да спориш с началството си само когато то ти взема нещо. Ноо… Ако спориш с Шефа си, когато той ти дава нещо… И то без да ти иска нищо на среща е най-малко глупаво. Да не каже, че е и малко шантаво.
- Това е така - да! – усмихвам се почти сконфузено – Държава, шеф и законна съпруга като ти дават нещо взимай, радвай се и не питай!
- Точно! А значи щом е така - вземаш тези парички! И го приемаш като задача за извън работно време.
- Добре! Така може.
- И да знаеш, че щом хората са около вашия вход ще кажа на Весито лично да те проконтролира – кани ми се заканително с показалец тя и после ми маха с обратното на китката – Хайде сега отивай си при Твой Човек, че имам да пиша едни сводки за Общината.
- Изчезвам! – взимам парите, усмихвам се за довиждане и се изнасям по най-бързия начин в Голямата стая.
Там вече нещата са си по местата. Социалната работничка е прибрала сандалите на Мечтателката. Обула и е обувките за навън. И всичко към момента е мирно, тихо и спокойно. Така свършва и този напрегнат, но според ме ползотворен делник.
На следващия ден както съм обещал нося анкетния лист. Стаята на шефката обаче е заключена. Детето и се разболяло. Най-малко три дена няма да я има. А Другата Шефка щяла да дойде в късния следобяд, ама то пък аз съм на родителска среща. Ще се прибирам по-рано. Но малко преди да си тръгна разбирам от кухненската работничка, как въпросната оперативка се отлага чак за другия петък. И тъй като днес сме вторник ми става радостно, че ще имам още време за подготовка на защитата си.
Между другото ефекта от смяната сандалетите на Мечтателката е повече от явен. На другата сутрин Мой Човек изгубва какъвто и да е интерес към нея. И като цяло много се успокоява. А аз използвам спада в напрежението и още същия ден започвам да го уча - как хубавите жени не е редно да се хващат за врата. Особено ако искаш да им кажеш нещо интересно. Или нещо мъжествено и вълнуващо. Още по-малко пък, ако това споделяне ще го извършваш тук в Центъра. Правя всичките тези обяснения на всеуслошание нарочно пред трите колежки, Чистачката и Медицинската сестра - говорейки му:
- Ето сега Мой Човек – виж! Ей така се прави – поемам галантно ръката на Медицинската сестра и я целувам, а после продължавам да му обяснявам - Най-добре е така. Хващаш ръката – целуваш ръката. То иначе твоето какво е то? Нулево кавалерско отношение. Ето! Я опитай! – и побутвам Чистачката да пристъпи към него, тя малко се дърпа, но той с лекота повтаря моето действие и то с точния показан му от мен елеганс, а колежките на мига започват да се кикотят – Ето! Забелязваш ли колко са доволни всичките. Даже аз май виждам, как онзи прословут настръхващ женския гъдел вече ги полази навсякъде под косите. Ахаааа… И как гальовно ти се смеят сега? Ахааа… Жени а!? Жени!
- Да бе Пинокио! Жени та жени! И от къде ти дойде на ум да го учиш точно него неокъпания на дворцови обноски? – пита едната колежка.
- Видял ли Мой Човек това било дворцова обноска. Пък то аз нали никога не съм бил придворен шофьор… Все общинари и глупави комплексари съм возил… За това и не съм го знаел. Но знаел не знаел - ето! Така го искат жените. И това си е! Ама те и така ще ти обърнат повече женско внимание. Щото какво е то това твоето хващане, като за заколение? Шат на квачката главата - е малко твоята работа.
- Пинокиооо…! - наежва се една т колежките – Не му говори за кокошки и заколения да не ти повярва. Че нали го знаеш колко е ограничен и директно изпълнителен.
- Ами като всеки един аутист колежке. Те така приемат казаното - по абсолютна стойност. Едно в едно!
- Да де! Ама да не вземе да тръгне сега пък да ни гони с ножовете от столовата…?!
- Аааа…!Нямаааа! Ако не кудкудякате толкова много подире му! Нямаааа! - усмихвам и се аз – Той вече ще е едно послушно дворцово момче. Нали така Мой Човек? – питам го аз, а той ще кажеш, че ме е разбрал ми отговаря:
- Миииииаааамммиии – после се обръща към колежките и се опитва да повтори моето „няма“, произнасяйки правилно поне интонационно думата но с м – Миииииааааамааааааа - при което те дружно избухват в смях:
- Пинокио от ден на ден вие двамата май все повече започвате да се разбирате?
- Еее ми нали сме си все мъже… - вдигам рамене аз.
Не знам какво е разбрал и какво не. Но така или иначе няколко дни по-късно той престава да дърпа жените за вратовете. И започва да търси контакт така както съм му показал. Чрез дворцово целуване на ръката. А колежките умират да се смеят, когато той се завтече към тях. Целуне им ръка. А после с неговото прословуто: „Ммммммииии“ - им показва, как на вън зареждат съседния магазин или, че кошчето за боклук не е точно на мястото си.
Но след всичко което се случи усещам, как рейтинга ми сред колектива малко се покачва. А едно вътрешно чувство ми подсказва, че колкото е по-голям авторитета ми пред колегите, толкова по-лесно ще ми бъде да ги убедя в безобидността на Мой Човек. Там на онази прословута оперативка. Но за това ми е необходимо думата ми да тежи да речем на половина от тази на Психоложката. Защото по моя преценка досега съм едва на около десет процента от нейния авторитет. Но така или иначе след изхода от последните случки започвам да се чувствам поне като един от тях - колегите. Дори две от колежките в края на четвъртъкът ме канят да пием кафе - след работа.
Започваме да си говорим.
Те ми задават много интересни въпроси. Едната ме пита защо всъщност се раждат такива деца на земята. А другата се интересува какво би я задържало тук ако да речем на друго място и предлагат същото възнаграждение? Аз решавам да събера още малко точки в своя полза, опитвайки се да преразкажа онова което си говорихме с Флаерка. Там, как е по-важно да се взима в пред вид това което Мама Природа ни дава или взема. И как е някаква форма на криворазбран хуманизъм, да се пресилват нещата около отглеждането на децата с увреждания… Е то от ясно по-ясно! За проклетия вместо да спечеля още някоя и точка...
Лелеее…
Щяха да ме изядат направо с обувките…
И с поглед и на думи!
Директно ме попитаха да не би някоя от тях самите, защото имат такива деца дали ми приличат на животни?
А аз нямайки нормален отговор виждам, как за секунди всичко около мен рухва…
Колкото до авторитета ми като колега нещата стават повече и от трагични…
И хипопотам да си можеше да усетиш неприазантта им.
И какво, какво да сторя… Като типичен професионалист шофьор настъпил котето пред катаджии започвам да чупя пръсти. Да се извинявам, че това не е точно моята позиция. И как точно човек с увреждания ми ги е казал тези неща. Даже обещах ако мога да го доведа за да се убедят сами. Или пък пак да говоря с него и в някой друг наш разговор да с доизясня.
Две от колежките приемат да има втори тур на отворената полемика. Но две от тях видимо си тръгнаха порядъчно огорчени.
В четвъртък вечер в главата ми се мъдрят не знам колко на брой възкисели зони. Ще каже човек че на раменте си нося лимоново дръвче, а на шофьорска кратуна.
Чак жената забеляза.
Цяла нощ съм се въртял, чудейки се на собствената си простотия. Заспал съм чак призори. Буди ме алармата.
Излизам в последния за седмицата делник да изпълня ритуала си по боклук. Храня някаква сутрешна надеждата че може да видя Флаерка. Нали тя минава понеделник сряда и петък. Иска ми се ей така набърже пак да я заговоря. И тя да ми обясни какво по-точно имаше тогава в предвид. Защото на мен ми звучеше много логично. Нооооо… Нея я няма. Сядам отчаян в беседката да си изпия кафето.
И ми е едно лимонено в главатааа…
Направо се чудя, как ще отида днес в Центъра след вчерашния разговор. И май хич не ми се тръгва. Но няма как! Който се е поакал трябва да отиде да си го обърше със или без парцал. Тъкмо мисля да тръгвам и на врата на входа се появява баба Цвета.
Ама естествено!
С нейната си кофа за боклук.
Усмихва ми се с типичната за нея чаровна умолителност.
И започва да ми говори!
Да де!
То никак не е трудно да се досети човек:
„Видяла ме през прозореца. И решила, как няма да и откажа да и помогна!“
Правя го.
Връщам се от контейнерите, а тя пак ме гледа по същия умолителен начин. Извинява ми се поне десет пъти. И ме моли, ако може да отида и хляб да й купя. Подава ми левче. Аз въздъхвам облекчено че поне няма да ме заяжда за киселото ми настроение. Посягам да го взема, но тутакси се сещам, за заповедта на Шефката. Махвам с ръка и почти ултимативно и казвам да ме чака пред входа.
Отивам до супера.
Купувам хляб, плодове и това онова за хапване от „първа необходимост“.
Връщам се.
Подавам и торбата, а тя се муси, клатейки отрицателно глава:
- Това не е един хляб бе комшу. Това йе йедене за цела седмица. Че може и за две да отиде ако малко по-скромничката я карам.
- Знам! Нооо… То това ми е заръка!
- Ка‘ бе комшу? Аз ти заръчах един самун ‘а ми ‘земнеш! Па ти ми носиш цял чувал с ‘рана!
- От теб заръката за хляба. Другото ми е заповядано от Шефката!
- Шефката ти ли? Заповядано? Да ми дадеш рана за пол‘вин месец? Че що па тя? И що на мен?
- Защото ти си ми дала съвет да постъпя там като доброволец при нея. А те с Другата Шефка били много доволни, че им помагам.
- Яяяя… Дъл е за туй? Не вярвам. Ти си измисляш сеги! Щото знаш, че ша са опъ‘ам. И няма ‘а я сакам целата таз торба.
- Вярваш не вярваш - така е! Ето - като видиш Весито питай я! Тя пък има задачата да разбере дали съм изпълнил на началството задачата. А при теб какво? Да не би пак без хляб да са та оставили?
- Га че ли па тъй са получи. Ма язе веч си знам. От онуй гладу‘ане турих си тъдява обичка – смее се малко киселко тя и си сочи към ухото – Да са не надам чак връз горница на това де ми го дума щерката кат обещание. И ей на! От рестото за таксата на входа си спастрих три левчета… Ей тъй на! Да си имам и язе кат ‘секи читав човечец – нещичко за зор заман. Те го това е едното. Земи го де. Поне него ‘земи. Я какво чудо си ми накупил туканкана.
- Няма! Няма! Тя шефката даде пет лева и каза да те почерпя.
- Яяя…! Че от га при онаа големата бакалиа за пет пари можеш така да напълниш таквази куджа дисага. Комши ти май ма ‘земаш на подбив, а? Язе па не съм ча толкова изкуфела. Все юще де!
- Добре! Добре! Пет от нея пет от мен. Няма сега да ми броиш стотинките. Ми то ти си ми казвала…
- Кво то?
- Дават ли ти – яж! Гонят ли те – беж! Нали така ми казваше?! Ха сега като ти давам недей да бягаш… Щото пъъък? Ако не си свърша задачата ти знаеш ли Шефката ко ша ма напрай?
- Ма тя толкоз ли е па страшна таз твойта Шефка бе комшу? Ми се не верва да е така точно ка‘ го ти думаш…
- Добре де може да не е чак пък страшна – опитвам се да лавирам аз - Ама нали ти ми казваше, че там при Весито било скрит храм Божи… Ами я си представи ако тя е Божия служителка под прикритие – подсмихвам се аз под мустак на възрастната женица, но като виждам учудената и физиономия пояснявам – Е! Що са чудиш сега?
- Верно, че май тъй ти рекоф - да!
- Ами като е да… Значи Шефката ми е нещо като управителка на този храм? Значи тя ще да е каква - а?
- Ми не знам! В черквата е отец, поп или ерхиерей.
- Добре, добре ерхиерей, поп - все тая. Аз не съм ни църковно вещ, нито пък религиозен. Ама щом тя дава такова нареждане… За мен си е служебна заповед. А за теб нямам представа какво ще да е то. Нооо… Пък то тя ако ще се явява нещо като женски поп на този храм. Ти нали каза, че си вярваща. Значи и ти трябва да я слушаш какво е поръчала.
- Не думай такива смехотии бе комши. Няма женски попове.
- Как да няма? Ми попадия на какво викат?
- Еее! Ти па! То попадията е друго. Тя е женката на попа. Ма не е на служба у черквицата. Виж твойта шефка бива да е игуменка като жената. Ма да, да! Игуменка или отец, щом имаш нещо като заръка от Божи служител чако, че е потаен - е добре да я сториш.
- Ха така! Ето! Видя ли сега! Ето! Сторвам я! – казвам аз почти уверен че най-сетен съм наддумал старата жена и отново й подавам торбата, но баба Цвета си дърпа ръката и казва повече и от строго:
- Не, не, не! Не мога аз току така от незнаен чиляк да ‘земам подаяние. Чако че ти ми думаш, как е управителка на оная скрита светиня де вие с Весито ходите. Искам си аз изотпърво да си говоря с Весито. А тя дека е?
- Е! Къде да ти я търся сега Весито. Даже май и телефона и го нямам.
- Ми тогива поне ку имаш фото на таз жена ми го донеси да я вида. И тогава ще умувам дъл да приема тоз големия армаган – не ли?
- Е да бе! Тя да не ми е някоя изгора. Нямам в портфейла си нейно фото. Още по-малко и да е и на хартия – малко започвам да нервнича на упорството на баба Цвета, но после ми хрумва нещо - Чакай! Чакай! Сетих се! Мога да ти я покажа Шефката на телефона си. Така става ли? Хем ги имам и двете с Весито снимани. Че и всички колеги ни има даже заедно с мен.
- Дай тогива да га вида! – съгласява се баба Цвета придърпва телефона ми и гледа с интерес снимките – Ма то и тя е убаа кат наешто си Убуото Веси. И виж кви очи живи има…! А?! А как благо са смее само. Благо и по истински. Харен чиляк ша да е таз женка. Ма то харното при харното утиа я! Нашето Уабаото Веси няма да иде на лошава шефка я!
- А така видя ли?! Значи няма да се инатиш повече. Вземаш си торбичката-подарък и готово?
- Чакай, чакай малко да помисла още нещо!
- Какво още ще има да мислиш? - разсмивам се съвсем откровено аз защото ситуацията с баба Цвета много ми напомня, как самия аз се дърпах да взема парите от Шефката.
- Знаш ли комшу какво вида аз на това твоето електрическото фото…
- Какво виждаш? – питам проформа, но сякаш усещам, как проявата на всичките тези капризи, са защо на старицата и се говори с някой, за това пускам торбата на земята и питам вече по-спокойно – Кажи бабо Цвето какво виждаш?
- Виждам как тая твоята Шефка светла душа има – сочи ми тя с пръст към телефона, поглежда ме право в очите и допълва - Светла чак лъчезарна. Тъй ша да знаш!
- Може! Не съм и надничал в душата. А ти как разбра?
- Ка‘ от де съм разбрала. Ми виж ка‘ ма е усетила жената, че си ме послушал за добро да почнеш тамънка при нези работа…
- Е и?!
- Значи е ‘убав човек. Светла душа.
- Ахааа… Усетила те е казваш?
- Еее… Де тя… Де Дедо Боже…
- Казваш на доброто с добро ти отговаря…
- Тъй, тъй комшу… Тъй съ случава даже по-често и от нявгаш… Ма то язенка нъл ти го рекоф, туйта на и от по преди – поправя си забрадката тя и си и личи, как ме поглежда важнически.
- Кое е то туйтана бе бабо Цвето? – смея се пак на глас.
- Туй де Божинката доброто нивгаш гу не збуравя. И то най-вече тогива га нужда голема, голема от неговата помощ ти дотребе. Те тогива и ще да я имаш. Ей гъ на! Щом твоата Шефка и ‘рана ми праща, га на мененка ми е най-гладно… Туй кво е? А?!
- Ми кво е? Какво да е я?! Някаква форма на благодарност е.
- Не е то само обикновена благодарност. Пръст е това на Божинката. Де добрината и светлината си раздава Той на харните ‘ора. Ама да занш. Ку си добър с такива ‘ора де са слаби кат мененка. И сами си не моат ‘а са бранат… То тогива и при теб ще да го доде тоз момент. Както де с това йедене сеги при мен са случава. Ама ти треба да я вардиш таз женичка ей! И нея па и Убауто ни Веси да привардваш! Чуеш ли комшу!
- Добре ще видя какво мога да направя – и пак поповдигам торбата към нея – Хубаво аз ще правя каквото мога!
- Ша я ‘зема аз таз дисага… Мааа… Ку ти ми обещаеш, че ша ги завардваш тез двете женки.
- Добре де! Ще! Ма ти по-добре ми кажи от кого и от какво да ги пазя, я?! Тя и Шефката като Весито си е голяма жена. Е по-млада е. Ама и тя дете и мъж си има. Никой няма да тръгне да я краде за млада булка, я?
- Бааа! Кви ги думаш ти бе Комши. То от га, от га веч моми са не крадат. Май харните момци левенти последно време, сякаш са си даже по-кът. Ако млади буйни женки краднат мъж на тез времена… Виж на туй по-няма ‘а са зачуда… Колкото другото де на опици да са случи. Демек мъж девойка да крадне. Пък то такива светли души като Убуото Веси и твоето началство винаги имат и много душмани. Де все искат да ги погрозят и или да им затъмнят светлото.
- Яяя…! Не думай!? – смея се отново аз.
- Така си е комшу! – съвсем на сериозно ме поглежда баба Цвета - А пък ти си момче оправно. И лошавото ми се чини го от далече видиш. Че за туйкана ти думам привардвай ги! Чуеш ли?
- Чувам де! Добре! Ама как да ги пазя от това да не погрозняват? – и почесвайки се по бакембарда, имитирам нейното оправяне на забрадката - Те от грозотата жените сами си се пазят бе бабо Цвето. Нали все ходят там по разните му фризьори, маникюри, козметици. Та аз какво да им пазя? Че то там мъже и не пущат. Е освен едни дет не са точно мъже, ама ай, да не ти казвам какви са – хиля си се сам на себе си.
- Неее…! Не само за външаната им красотност ти думам да им вардиш. На душевната им светлината и на душената им красота ти гледай някой да не ‘сяга. Щото то от тамънка са почва нявгаш погрозняването. И за нея грозотия и за нея мръсотия ни берберина ни теляка мо‘ат ти помогна. Ей за това ти думам. То и аз с молебен ша праа кво мога. Ма ти си по-млад. И по-силен. Можеш по мъжки да им помагаш.
- Пак ме обърка ти! За какви бербери и теляци ми говориш сега. Няма вече такива. Няма бербери! Има масажисти коламаски и епилатори – отново и се усмихвам закачливо, поглеждам в телефона към приложението на градския транспорт и виждам, че съм изтървал автобуса, а другия е чак след двадесет минути и пак питам - И какво и кое то това де мога да го правя при варденето? Че май нещо не разбрах!
- За туй, че преди все за нашето Убауто Веси са молих на Божинката. Да си е все тама с щерката на раб‘та. И да им спори. И да нямат черни кахъри. Ма сеги веке и за таз женичка за твойта Шефка и за нея у Неделя ще паля свещичка. И за здравето й незино ша са мола аз.
- Еее добре ти си се моли. Ма то нали не вярвам, че има Бог… Аз тогава как да помагам в пазенето - а? – усмихвам и се предизвикателно, а тя строго свъсва вежди:
- Ми то не е нужно да вярваш в Божинката, че да се молиш за нечие добро бе комши!
- Е и как да става таз работа? А ми кажи!
- Кат са не молиш Богу моли се на светлината и на доброто. Светлината нъл я видиш га го има Райко по виделото тама на високото. Пък и да го няма - Луната и звездите нощем кат са покажат тама на небето па са види светлото. Пък за доброто ти си знаеш кво е?
- Е да! Това да!
- Ми тогива като идеш тамънка щом влезеш в онова място де сте с Весито ще се помолваш на доброто, за това всеки ден то да ги стига. И то от лошото да ги варди. Пък светлината ша я замолваш да им осветлява верния път по който да върят. Че да не кривнат в угърта или трънаците на живота. И готово! Никак си па не е ча‘ толкова трудно - нали?
- Е не! Това не е трудно – да! Ама там бабо Цвето малко ще да ме е срам да склопвам ръце и да се моля. Някъде другаде не може ли да е? А? – за пореден път и се усмихвам закачливо аз.
- Ти кахър за мястото не бери. На всякъде можеш го стори това с молбата за доброто. Заставаш с лице на там от де Райко грей. И като усетиш светлината му да те гали по лицето се замолваш. И готово.
- Ахааа… Ясно! Е така е по-друго! Значи аз сега ти обещавам да го направя – и пак побутвам торбата към нея.
- Ето така вече по-бива! Ти ще сторваш това де аз ти го заръчвам, па язе ша я взема таз дисагята сега. Па после га са видим с Весито ша та зафала пред нези. Да рече на Шефката ти, ка харно си изпълнил заръката й.
- Добре добре! – съгласявам се без повече закачки и буквално поставям торбата в скута, тя я поема за дръжките и ми се усмихва с най-благата си усмивка:
- Видо ли комши! Спогодихме се.
- Да бе бабо Цвето – видях. Даже най на края имаме и сделка дори! – после и махвам с ръка и поемам развеселен към автобусната спирка почти забравил за конфузната ситуация в която вчера изпаднах.
В Центъра обаче ми я припомнят. И разбирам, как ме чака тягостен ден. А Медицинската сестра и колегата Дидо са много весели за нещо. За разлика от повечето колеги, които определено са прекомерно сдържани в контактите си с мен. Това веднага ме навежда на мисълта, че жив умрял до сряда, до оперативката, по някакъв начин е редно да си оправя отношенията най-малко с тези които съм засегнал.
Даже си тръгвам по-раничко.
Но не поемам към къщи. Качвам горе при тихите води. Иска ми се да сондирам какво е тяхното мнение по тези щекотливи тематики, в които сам се забатачих. Становищата обаче са твърде разнопосочни.
Едни са категорични че и министерска заплата да им дават няма да работят сред такива хора. Дори ми се чудят на акъла.
Други пък са на мнение, че тези места са неподходящи за работа именно поради възможностите за злоупотреби на гърба на нещастните хорица. И точно поради това липсвала и хуманността, за която аз говоря.
Трети изразява мнение, как казаното от мен са параноични измишльотини. Че си е съвсем в реда на новото време да има нов поглед върху тази особена част от народонаселението. Просто колегите ми имайки такива деца са загубили способността си да мислят трезво като нормални хора, за нормалните хора. А това че са се обидили на моето откровение си е техен личен проблем в следствие на изкривеното им мислене.
Накрая аз почти не мога да се ориентирам кое е правилното и кое не е.
Тръгвам си даже по-объркан, по-замислен и малко по-разочарован от преди да се кача. И се питам наум:
„Как така ще причиняваш каквато и да е вреда или щета на същество, което и без това е толкова ограбено от самата Природа?!“
Влизам в асансьора, но малко преди да се затворят вратите при мен се шмугва един от частното проектантско бюро, обитаващо тавана. Въпросния човек го познавам от доста по-рано. Когато аз возих онзи общинар този беше заместник главен архитект. В началото изпадаме в някаква неловка мълчина. Но малко след като асансьора потегля спътника ми пита:
- Горски ти защо се интересуваш от тези неща? Нали каза, че си само доброволец там?
- Така си е! Но напоследък, ми се струва, че ситуациите излизат извън обичайното русло на междуколегиалните ни дрязги. Сякаш някой, някъде извън Центъра клати по по-особен начин крушата.
- И теб какво ти чука от това?
- Нищо! Само това, че крушите падат на моята глава. И още и на тази на човека за когото отговарям.
- Само това ли било?
- Да! То моята глава е корава - да не река почти дървена. По-скоро съм загрижен, че ще пострада беззащитното Човече, за което аз в момента съм отговорен. За това си викам дай да поразпитам сред вас какво се знае. Вие нали сте по-отдавна, тук. Пък и сте и наблизо… Може пък да сте дочули това онова.
- Ще ти кажа нещо, но да си остане тук в асансьора.
- Нямаш проблем с мен. Нали знаеш, че ако си отворя устата за нещата, които съм видял докато ви возих - три сезона сериал от по десет серии може да излезе?
- Знам. И за това и ще ти го кажа.
- Казвай тогава.
- Офанзивата с разбиването на старите домове и лудници започна, когато се откриха възможности за безвъзмездна помощ от Евросъюза по такива проекти. Нормално е! От всички политически партии имаше апетити. Знаеш къде и какъв бях. През мен минаха поне четири предложения за подобен род начинания.
- Еее това е ясно. Западняците са врътнали тавата и нашите са я начоколили.
- Така. Така. Но някой от парчетата на баницата не можаха да ги поделят, защото управляващите ги покриха. Но след протестите пред парламента имаше нови изваждания на светло. Центърът в който си доброволец е едно от тези компромисни решения. И понеже на практика тук е почти ничия партийна територия, сега някой се опитва да сложи за началник свой човек. Поне така както ми описваш ситуацията.
- И защо? Тази жена, която сега го ръководи ми се струва, че много добре се справя…
- И какво от това?
- Е как какво от това? Ми справя се жената! Защо да заложат някой парашутист, който да забатачи всичко?
- Справя се, но не е политически пристрастна към никоя партия. Значи на никой не му и чука за нея.
- Еее това вече е гадно! И какво ще спечели пък този някой от хора с увреждания? Толкова ли е голям бюджета на този Център. Аз като чувам какви са им заплатите… Си мисля, че това не би блазнило никого.
- Заплатите на редовия персонал е само върхът на айсберга.
- Ахаа… А какво има под ватерлинията?
- Там под водата има още няколко готови за пуск парични потока.
- За?
- Нали ти споменах. За изграждане на такива центрове – тип хосписи. И то недалеч от големите градове. Които да обгрижват граждани с ментални и други увреждания.
- Е че то колко такива хора има. Те да не се роят като скакалци че чак такава предварителност?
- Не бързай! Тези хосписи не са за нашенци!
- Ми?!
- За такива хора но от други европейски страни. Защото нали се сещаш, как при нашите мизерни за техните стандарти заплати - онези здравата ще „икономисат“. И прегънатото в офшфорни сметки в такива случаи няма да си личи. Което пък вече е много едра и сладка партийна хапка.
- Да бе! Я стига ми раздува измислени балони. Кой ще си прати болните деца и родители тук в нашия несигурен джендем. Не вярвам аз. Ей на банка Токуда нали и тя не издържа. И си продаде болницата. Ние себе си не можем оправим, камо ли да ни доверят техните безпомощни стари хора. Още по-малко пък такива с отклонения.
- Назад си с материала в темата Горски.
- Може. Дай джокер тогава! И от къде пък са се сетили, че у нас може да има такова нещо като изгодни условия.
- Сетили са се. Даже доста по-отдавна. И дори има вече такъв практикум.
- Да бе! Чак и практикум! Не съм чувал за такова нещо аз.
- Няма и как да чуеш. То за тези неща няма плакати по кръстовищата. Нито пък излизат като надпис по светофарите. Пък ти нали все там работиш. По пътищата. И по кръстовищата.
- Ми ха светни ма де!
- От седем осем години вече има много добре работещ немски аналогичен проект. Казвам аналогичен, защото не е за хора с ментални или генетични увреждания
- Ми?
- За малолетни престъпници, или нарко зависими е.
- Нарко комуна ли имаш в предвид?
- Не. Обратното е!
- Обратното на нарко-комуна?
- Да! Ползват България за изправителен дом на нарушили или склони да нарушават закона малолетни. Вместо да ги пращат в техните немските домове или в затвора ги пращат у нас. А по-тежките случаи са с дестинация Турция.
- Стига бе! Вярно ли?
- Да! И тази програма в България дава много добри резултати. Германците са възхитени от начина по който се справят нашите педагози. И имат идея да разширят програмата и за хора с увреждания. А „гарант“ на тази вече действаща и утвърдена програма, за която ти говоря е една партия. Няма да ти казвам коя е. Както се досещаш това за успеха вече се знае и от другите партии. А за новите хосписни идеи има достатъчно партийни интереси че даже и партийци кандидати.
- Ахааа. Че да си топят до лакти лапите в каците с публично финансов мед.
- Май почна да схващаш!
- Е! Ти пък! То това за топенето в меда и гумаджия да си ще се сетиш…
- Да! Обаче ето че ти не се сети, как да се кандидатира някой за подобно нещо трябва да гарантира, че има нужните специалисти. Или да има вече доказали се такива кадри. А кадър се изгражда не на учебната скамейка, а в практиката?
- Е и?
- Стига Горски! Как е и? Ако твои хора вече са управлявали такива бюджетни звена, наблюдавани от фондации после протежиращите ще могат да кандидатстват и за голямата пара. Дори ако в самото началото всичко е само ПР - без да може да се заделя квота за черните партийни каси.
- Ясно. Казваш правилно съм усетил, че течението, което се вихри в момента из Центъра не е от вентилатора на климатика. Ами идва от вън. И то от много високо. И от много далече.
- Така е. А ако Горски приемаш съвети - не се меси! Не си играй с огъня!
- Благодаря ще го имам в предвид.
Прибирам се в къщи още по-замислен от колкото тръгнах сутринта. Започва да ми става ясно, как нещата са доста по-дълбоки и тежки от колкото изглеждат на повърхността. И аз обикновения шофьор едва ли ще имам кой знае какъв шанс за успех. Особено ако някой от далеч или от високо е решил да използва мен, Мой Човек и ситуацията около нас за да кадрува в Центъра.
Вечерта съм се кротнал на дивана с тези си мисли. Стоя си и си гледам някакъв скучен филм по телевизия, мислейки за онзиденшния случай с манистото.
„Хе, хе, хе! Тоз Мой Човек… Тоз Мой Човек! Какви велики политически и комерсиални гостби се забъркват около него само… Какви кашотини… Ама пък да взема да спра да мисля за това ли какво ли? Пък колкото за подредеността на манистата не знам, но за боклука – там Мой Човек е малко като мен. Само че него за разлика от мен никой не го е принуждавал или учил на това. Просто от много малък сигурно си е бил такъв. Ама пък то защото нали и аз напоследък съм много на ти с боклуците… Но ето! След като се запознах с това Човече разбрах какво значи мания за чистота. Или фобиен страх от хаоса и неподреденост. Правилно казват умните хора! Как нито една среща в човешкия живот не е случайна. Искам да кажа, че във всяка една такава има нещо, което можем да научим от другия застанал пред, до или срещу нас. Било то да е някакво знание за света. Било то за самите си нас.
Ето след като се запознах с Мой Човек някак си започнах да разбирам болезнено невротичните психо-спазми на моята съпруга. Поне около това, когато аз или някой от децата не си вдигнем чиниите от масата. Или пък безхаберно си върволичкаме из къщи хрупайки бисквити или нещо още по-ронливо. Е! От всичко случило се до тук разбирам, как реакциите при жена ми все пак са в някакви доста по-приемливи граници като поведение от при Мой Човек. Нали така?“
Мисля си ги тез неща!
Гледам си плазмата!
И си се усмихвам.
И за умуванията…
И за сравненията, които бълбукат из главата ми.
И за всичко останало!
Намалил съм звука до минимум, защото филмът е с титри.
А в къщи се вие коктейл от нормалните за тази част от вечерта шумове.
Синът ми в другата стая обсъжда на висок глас последните версии на някаква Игра Стратегия.
От към кухнята се носят потракващите звуци от чинии, които най-вероятно жена ми подрежда в миялната.
А всичкото това домашно звучене е накъсано от някакво ритмично шляпуркане.
Най-вероятно дъщеря ми скача на един крак някъде по плочките.
Та точно така съм се отпуснал в някакво си петъчно блаженство и докато разбера, че шляпуркането е изчезнало от звуковия фон, моята малка принцеса изниква зад единия от фотьойлите. Скача на дивана до мен и тиква под носа ми някаква рисунка:
- Татко виж днес по рисуване какво правихме!
- Какво е това? Да не е някакво египетско божество?
- Египетско ли? Що пък!?
- Е как?! С глава на животно е? А пък тяло му е човешко.
- Не бе татко. Това е герой от сериала Тийн Вълк. Ти уж само филми гледаш, пък Скот Мак Колт не го позна.
- Ахаа… Е! Не го познах. Признавам си. Ама и те ли като египетските Богове могат да се превръщат в хора и после пак в животни божества?
- Еее…! Не знам какво е това от животното да се превърнеш в божество. И какво е да си божество. Ама тате те Божествата не са ли някакви извънземни хора…
- И да и не!
- Как така и да и не!?
- Ами божествата не са точно хора. Повече са от хора… И да! И не са извънземни хора… Но може да приемем че са не земни хора.
- Повече от хора ли са…? Как едни хора може да са повече от хора? И при нас на земята това има ли го?
- Да!
- А тези извънземните хора дето им викаш божества, като въркулаците ли са?
- Извънземни ли? Казах не земни не извънземни.
- Ами то не е ли едно и също?
- Май не е точно едно и също… Ама как да ти го обясня като си толкова малка. Но пък виж и аз до сега си мислих, че върколаците са само заразени хора. Които имат вълчи козини по пълнолуние.
- Даа…! Ама на мен Батко ми каза че те върколаците са от друга планета. И са дошли тук на нашата, за да ни направят по-добри. Но после някак си са смесили извънземното си нечовешко с нашето човешкото земното. И за това могат да се превръщат от хора в животни и после пак в хора.
- Ахаа Тийн вълците. Казваш са дошли от някаква друга планета и са се смесили… А как го правят това с превръщането?
- Батко не ми казва. На филма става лесно. Когато се ядосат лицата им се превръщат от хорски в животински - и готово. Или пък като се зарадват пак така си сменят лицата – и готово.
- Ахаа… - навеждам си аз главата наляво и казвам - Един път на така и готово – след това я криввам на дясно и пак казвам - После друг път на онака и пак готово! Лесна работа! Колко му е! А онзи умник батко ти, не ти ли разясни, как точно става това лесното - а?
- Не! Не ми казва, защото не знае - ама аз вече си знам!
- Тъй ли?! И от къде?
- Изнаумих си го сама!
- Ахааа… Изнауми си го? Сигурна ли си?
- Да! Но на него няма да му го кажа.
- И защо?
- Защо го знам ли?
- Не! Защо няма да му го кажеш?
- Защото той все се прави голям. И крие за някой неща, които пък аз не знам. Ама сега ще види той. Аз пък това никак си няма да му го кажа. Нека сега той да се излага пред неговите си приятели. Нъц! – не на шега се ядосва малката и чуква двете си юмручета.
- И защо искаш да се излага? Недей така. Нали ти е батко?
- Даа… ама не е честно татко! Аз пред Ивето и Красито, как се излагам!
- Кога се излагаш? И за това какво е виновен батко ти?
- Ами излагам се когато не знам нещо, което техните каки и батковци са им казали. Пък аз точно това не го знам – сърдито ми отговаря щерката и понеже работата май на плач отива, решавам да я върна отново на предната тема.
- Ахаа…! Добре не му се сърди на батко ти. Я кажи ти какво каза че знаеш, около превръщането на лицата от животинските в хорски и обратно? Щото на мен това ми е много интересно.
- Ами лесно е!
- Лесно ли е? За знаене ли е лесно - или за казване?
- Ми да! За казване е лесно. Ма няма да ме изказваш на батко!
- Няма! Няма – обещавам! Кажи как става!
- Правят го така както аз си надувам онова пате и жабчето дето баба ми ги подари миналата година като ходихме на море.
- Ахааа! И от какво в какво се превръщат твоите играчки? От земни в извънземни ли… Или от патороци направо във въркулаци?
- Неее… Виж сега. Като са отдути и на Патйо и на Жабанка кожата им е сбръчкана. И на мен техните кожи много ми приличат на кожата на баба и на дядо. А самите Патйо и Жабанка - те изобщо не приличат на животни. Даже на нищо не приличат. Значи тогава когато не приличат на нищо тогава при тях е онова дето им е човешкото им. Пък като ги надуеш с празно… И те става гладки като кожата на рибите дето мама ги пържи в тигана. И си заприличват на животни. И тогава си стават Патйо и Жабнка.
- Ясноо…! От сбръчкано нищо като хора се превръщат в гладки животни?! А ти с какво празно ги надуваш?
- Ми да! Това вътре в тях нали е празно?
- Да! Прилича на празно. Но всъщност не е!
- Ми какво е? Ние като сме си говорили с Красито и Ивето все празно си го наричаме.
- Въздух се казва.
- Добре де! Въздух – гледа ме малко засегната моята хубавица – Ама то въздуха не е ли празното, което ние дишаме.
- Същото е де. Ми нали ги надуваш тези неща като го издишваш това празното. А то точно това празното се казва въздух – продължавам да поддържам диалога с малката, но всъщност предимно си гледам филма.
- Вярно бее… Наистина е така. Еее…! Не го знаех това. Утре ще им го кажа на Ивето и Красито. А тате ти знаеш ли от коя е тази другата земя от която идват те?
- Кои те?
- Ами онези де! Извънземните и върколаците. Дето са се смесили с хорските лица? И дето могат да приличат и на хора и на животни?
- Не! И как могат да се смесят с нас - също не знам.
- Дааа…! Пък ако искаш да знаеш аз и това го знам.
- Така ли! – учудвам се аз алаартист и погалвам моята умница по главата - Я да чуя! Ама ти сигурна ли си, че знаеш, как се смесват извънземните с нас?
- Дааа!
- Виж ти ?! – наистина този път и аз съм откровено учуден, даже отделям поглед от телевизора и питам с интерес – И как става това смесване? Я кажи моля те!
- Аааа… Ама ако ти кажа…! Ти нали няма да го изкажеш на бате?
- Няма де! Нали вече обещах! Даже - ето! – плюя си аз на дланта и после се шляпвам по челото – Печат - клетва за неизказване на тайна! Давай да я чуя!
- Ами смесват се както на мен ми се смесват боичките в час по рисуване. И така тяхното извънземното се замазва с земното на хората? Щото жълтото като го смеся със синьо и става зелено. И синьото като го смеся с червено става нещо като лилаво…
- Виолетово май му беше името илиии? – пак я допълвам аз, но тя може би се докача на чест и започва да се върти до мен, натискайки по невнимание дистанционното, а на екрана се появяват новините.
- Не го знам този цвят! А тате ти знаеш ли как кафявото можем да го превърнем в жълто? Защото аз опитах да го смеся със синьо и със зелено ама не ми става…
- Не! Не знам! Не съм художник – отвръщам и лекичко я побутвам - Ама видя ли сега с твоето въртене какво направи. Смени ми филма… А беше на едно интересно място.
- Амиии…! Без да си искам бе татко…! Извинявай – отвръща виновно тя и посяга към копчето, но аз я спирам.
- Чакай малко!
- Защо?
- Нали питаш от къде идват извънземните?
- Да! От къде?
- Ето точно за това сега говорят по новините.
- Ама то по новините на казват ли работи само за убийства, за кражбиии… И за онези чичковци в костюми, които все се карат в една голяма класна стая? Защото на Красито майка й така казва. И за това не гледала новини.
- Класна стая ли? Чичковци?!
- Е! Има и някоя леличка… Но аз все не мога да разбера защо всеки път когато изпитват някой от пред, зад него има не само един, а няколко учителя? – после свива рамене слага шепата си пред устата и започва да хихика – Хи, хи, хи! Ама тате да знаеш понякога и техния клас май са непослушни точно като нас.
- Как непослушни?
- Ами все се карат. И не дават на учителите от зад да чуят, как си е научил урока онзи когото го изпитват. Също като нас са по време на междучасие!
- Като вас ли са? – питам и едвам се сдържам да не прихна, виждайки непорочната откровеност която струи от моята принцеса.
- Ми да! Всички говорят много високо, а никой не слуша. Нали ти казвам все едно се гледам как сме ние в междучасие.
- Еее… Не само за онези от голямата класна стая показват по новините… Понякога казват неща и за по-умни хора, пък и за по-интересни неща…
- А кога е това понякога?
- Ами например точно сега. И ако за малко запазиш тишина ще разбереш – тя млъква и поглежда към екрана, а от там звучи:
„Най близката екзопланета е Планетата, наречена Проксима Б. Тя се намира само на 4,2 светлинни години от Земята (40 трилиона километра). Орбитира около червеното джудже Проксима Кентавър - най-близката звезда до нашата планета звезда“
- Нищо пак не разбирам. Какво е това екзопланета? А орбитутитира?
- Тихо сега! – смъмрям я на момента, защото и аз не съм точно на ти с отговора – Слушай и ще ти стане ясно – опитвам се да се измъкна по терлички от ситуацията, прикривайки невежеството си зад родителския си респект.
- Ама какво да слушам бе тате - те говорят с едни такива думички. Пък ти не искаш да ми ги казваш какво значат – сърди ми се малката после важнически се фръцва и заявява – Отивам при мама да и покажа и на нея рисунката.
- Добре! Отивай – отвръщам почти механично и се заслушвам в новините.
В материала, който върви се говори за това, че на планетите от светове извън нашата Слънчева система евентуално можело и да има живот. Разказват за няколко примерни такива системи с различни видове слънца. В които се очаква да има планета с подобни на нашата земя живителни характеристики. Сочат някакви факти. Започват да редят сложни астрономически термини, като пулсари, червени гиганти, бели джуджета… И на мен като на малката ми доскучава от всичката тази космическа сложнотия. Вземам дистанционното, но в мига, в който го насочвам, за да сменя канала ръката ми буквално замръзва във въздуха. На екрана се поява анимация на планетна система. А то сферичките, които се въртят в кръг около някакво слънце – и като цвят пък и като размер са точно същите… Същите като тази, които из онези дни ми се стори, че изскочиха от очите на Флекси.
Стоях и гледах като хипнотизиран.
Малко май даже съм се изпопритеснил. Щото почти като напердашено дете побързах да си легна рано, рано. Чак жената се зачуди какво ми става. Ама то след такова нещо как се заспива я. Поне три пъти ставах уж да ходя до тоалетната. Но то очите ми все в небето и звездите.
И като се заблъскаха едни въпроси в главата ми.
Това дето изскокна онзи ден от очите на Флекси истина ли бе или внушение? Наистина може ли човешката раса по някакъв начин да се смеси с някоя извънземна? И ако има някакъв такъв начин защо се прави? Или защо са го направили? И кой го е направил? Дали е работа само на онези от другите светове. Или има замесени и наши си земни хора в това нещо? И ако се прави защо пък на плодът на този експеримент му се позволява да показва такива неща на нас земляните? А какво всъщност е Флекси? Ама пък може ли и тя да е гледала това предаване преди време…? Или тази обемна анимация…? И сега просто да ми го прередава по този странен начин? Или тя наистина има някакво касателство с такива странни звездни системи?
И какво стана на края. Хората броят овце за да заспят. А аз започнах да броя звездни системи, в които може да има умен живот. Ама и точно така съм си и заспал.