автор: rygit

Че така добре въоръжен… А и вече с достатъчно инфо под темето… Аз и другите двама герои сядаме при всички в общата стая, по-известна като Голямата. Давам на Мой Човек неговите любими Монтесори и онези низанките.
На Преводача съответно таблета. На който вече съм прехвърлил снимките. И ги оставям под така наречената свобода на къс повод.
Пък ааааз…
Е!
Аз започвам да се правя на разсеян.
Все едно ме няма.
Или най-малко не ги наблюдавам.
Мой Човек естествено подхваща пластмаските. То се знае! Следвайки стриктно логическата си обсебеност, те непременно да са подредени по съответната си форма и конкретен цвят.
Буквално на лакет разстояние от него, Преводачът вече е започнал да разглежда снимките. Плъзга с плавни движения бавно, бавно палеца и показалеца си по повърхността на екрана. Сякаш тъжно и чувствено чете любовна лирика на браилово писмо. Ама то донякъде си е така. Той нали не е никак добре със зрението… може би има негов си начин донякъде чрез пръстите до попива всеки детайл от кадъра. Въпреки че за мен стъклото на тъчскрина е еднакво гладък на всякъде. Но то така е за мен. Пък как е за него - един Господ знае! То другото лошо или хубаво – не знам. Но като гледам костенурковите му темпове на разглеждане, веднага ми минава през ум, как до края на деня я прегледа три снимки - я не. И си мисля:
„Май, май накрая сам ще трябва да си я свърша точно тази работа с проучването на кадрите. Но пък то от друга страна, нали донякъде на това занятие такава му е и целта. Да ги занимавам с нещо докато бурите и мълниите се утешат.“
Така дамцата си ги гледкам цели два дена.
Пък то аз уж тайно ги наблюдавам. По-скоро Мой Човек и ситуациите около него като реакции. Но в повечето случаи блуждая. Всичко тихо, спокойно, и дори даже блудкаво… Че кажи речи достига и до едни такива дълбоки нива на приспивна тягавост.
Та в един такъв дремлив момент ми хрумва… Как видите ли аз няма като никак си да навредя на ситуацията… Ако ей така… Сънливостта си я погаля или по-скоро я погъделичкам с някакво рошаво перо от любопитство. И то по онази ми алея на Директива Едно – за новите прякори… Че викам да си хвана аз мозъчето за малко под ръка… И да си се пошлая с поглед около поведението на този или онзи Потребител.
Ми да! Поне от тези дето са наоколо.
Та чудейки се по какъв критерий или случка да си избера Човече… Си пускам самопозволение за една молба за Пинкиово СРС… Започвам да сканирам стаята и погледа ми попада на вирнатите крака на Беболина. Веднага се присещам, как из онези дни тя се държа крайно непривично - поне според Психоложката. Замислям се! Ми да! Щом при тази Потребителка има проявява на толкова голяма ненадейност… Дори за професионалните очи на пси-специалиста в Центъра… Значии… Може пък и нещо интересничко да се къта там в нея. Около нея. Или под нея.
Та така!
Подписвам си значи заповедта за СРС - то иии…
Започвам да я наблюдавам.
Ей така - в началото дори даже кажи речи на шега.
А не като надъхан експерт от специалните служби…
Не зная с каква диагноза бе постъпила тук. Но в процеса на настоящото наблюдение установявам, как в нея има някакви изключително странни особености. Първо като структура на тялото. Второ като поведение. И не на последно място в отношението и към света около нея.
Неее…!
Излъгах сега!
Неее…!
Тези неща още отдавна си ги бях мярнал аз. Но не им бях обърнал чак такова изследователско внимание. А сега вече се спирах да ги доразглеждам по-така! Детайлно! И то спазвайки стриктно всички правила по Директивите…
Първото което бях забелязал… Още там на времето когато идвах да оправям това онова… Бе как тя има изключителна гъвкава свързаност на тазобедрените стави. Погледнато от към тази си възможност, Потребителката е точно като едно малко бебе! Може би и за това всички и казваха Беболина.
В легнало състояние си сгъва кръста, до положение, в което да налапа палеца на крака си. Вярно! Точно това не го правеше. Но пък легнала по гръб. И с вирнати почти до лицето глезени. Можеш да си играе с часове – събувайки превъртайки два три пъти и отново обувайки маратонките си. Но най-впечатляващото от всичко бе... Че въпреки твърде непривичната за зрял човек поза - тип Хата Йога… Тя прави това без никакво видимо чувства за какъвто и да било физически дискомфорт.
Иначе като характер е изключително затворена. Което ще рече абсолютно неконтактна. Единствените и занимания бяха тези:
Йога позата!
Играта с маратонките!
Или да върти из ръцете си нещо
Примерно изработено от полиетилен.
Пластмасов канцеларски джоб.
Или тънка папка за документи от същата материя.
Вярно – да!
Разбира почти всичко.
Поне що касае елементарни неща от типа:
Ела тук!
Отиди там!
Пусни това!
Подай онова!
Храни се!
Изплюй книжката!
Нооо… само толкова!
Не може да говори. Не самообслужва физиологическите си нужди. Не участва в никакви групи. Не може да прави нищо конкретно или смислено. Само издава някакви гърлено-хриптящи звуци. Дланите и пръстите на ръцете й също са твърде къси и особени. С привидна смиреност се подчинява, когато някой от социалните работници я взимат в групите си. Но опитваш ли се да я включиш в някаква конкретна дейност, винаги извърта глава в страни и ръмжи като сърдито зверче. Което според майка й и социалната й асистентка е явен израз на несъгласие или нежелание. Така твърдяха и колегите. А моето шофьорско мнение е че тя така се опитва да избегне фронталната среща с чуждия поглед.
Първоначално си мислех, как това е някаква несъзнателна реакция… Или другото ми предположение бе че е форма на женска суета. Понеже всяко нейно око си има негова си посока в очните и орбити. И почти и самостоятелно се и движеше. Не съм сигурен… Но ми се струва по анимал планет съм виждал има животинчета, които го могат това разнопосочното гледане. Май за някой видове газели и сърни ставаше на въпрос - но за последното не съм много сигурен.
Ама то и самите й очи… Както и цялото и лице са твърди особени.
Като форма, големина и излъчване очите й много ми приличат на онези на руския певец от български произход Филип Киркоров. Само че той в повечето случаи демонстративно ги отваря, показвайки ги на всички. А тя нейните ги държи твърде притворени. Но ако нещо привлече вниманието й. Или пък ако иска да каже нещо или да изрази емоция… Тогава ги отваря широко, широко. Също както паун разперва опашката си. А те очите и са много красиви. И в момента при отварянето изпълват с чар и красота странното и лице. Непрекъснато повтарям това че е странно, защото то наистина е такова. Другата му особеност е в долната й челюст. Тя пък е някак си по бебешки малка. Но въпреки това не е грозна. Просто е несъразерна. Там в усмивката си на мен тя много ми прилича на онази чаровница - телевизионната водеща Цветанка Ризова. И така съчетавайки тези два силни чара в едно и също лице сякаш странността й се утрояваше.
Другата една особеност на моето ново Човече за наблюдение бяха двата й режима на ходене.
В единия тя се движеше почти като нормален човек. Но понякога без каквато и да е видима причина наклоняваше тялото си на около тридесетина градуса напред. Така буквално препускаше из стаята и то ускорявайки се за много кратко време. Виждал съм бързащи хора леко да се превеждат по този начин напред. Но това нейното бе твърде необичайно. И най-вече се осъществяваше не точно от кръстната част. А някак си по-долу. В зоната на тазобедрените й стави. Та най-интересното от всичко това бе, как така приведена се движеше доста по-бързо, от колкото когато е в нормално изправената си човешка походка.
Както вече казах още в първите дни на доброволстването това ми беше направило силно впечатление. Даже на няколко пъти в къщи съм се опитвал да ходя приведен и бързо като нея!
Хи, хи, хи!
Наистина се оказа невъзможно.
Че и май единия път щях да си разбия носа в любимия теракот на жена ми.
Определено бях много озадачен след експериментите си да я имитирам. А още по-по-най-интересното е, че дори в нета не открих нищо по темата. Честно да си призная не знам защо точно сега? Но въпреки неотложната задача около Мой Човек тази Потребителка твърде на дълбоко загложди любопитството ми. Може би наистина онова непривичното и тегелиране по средата на спора ми с Психоложката… Може – да! Не изключвам и то да ми е дало този моментен тласък. Също като капсул-детонатора едва ли не получих любознателна експлозия, която днес разтърси съзнанието ми. От които дълбини изплуваха доста спомени, около това Човече.
Та един от парливите въпроси, заподскачал от време оно на повърхността на мисленето ми бе:
„На какво ми напомня тази нейната ултра странна походка?“
Помня се тормозих с това почти две седмици.
И няма да забравя, как една неделя моята малка хубавица ме моли да гледаме заедно Джурасик свят. Искала да съм до нея. Било я страх от многозъбите динозавърски чудовища. И така докато си зяпундрим пред телевизора на мен изведнъж ми просветва. Как въпросната Потребителка в онази си особена поза много прилича на голяма ходеща по земята птица. Или пък и още на онези видове динозаври, които тичат бързо на два крака.
Че днес изпълнявайки Директива Едно, докато се бях вторачил отново в нея ми хрумна как да я кръстя. Ей така си реших. Как не е честно толкова богато на чар и странности Човече да бъде именувано само с едно обикновеното Беболина. Мисля си за мен тя да бъде - Флекси. От английското flexible – сиреч гъвкав. И си мисля, че на всички този прякор или прозвище щеше да им хареса.
Защото гъвкавостта и бе най-видимата й черта.
Всички колеги знаеха това.
Както и всички знаеха, че обича да краде хляб.
Още и всички знаеха, че може да се храни сама.
Но поне в Дневния Център не го правеше с желание.
За това и някой винаги я хранеше. А ако дори за миг този някой се разсееше… Стой па виж! Флекси включваше в режим наклонено скороходство. И като настървена граблива птица с хищнически устрем отмъкваше филийката на някой от по-флегматичните потребители. И понеже добре си знаеше, как дежурния обгрижващ асистент ще я преследва. Бързаше да си го натъпче в устата, издавайки гъгрещи звуци изпълнени с ехдно задоволство.
Та така улисано замислен и отдал се на опити да си спомня още някоя подробност за тази Потребителка усещам, как някой ме дърпа за ръкава. Че даже и ми звучи нещо на ухото. Обръщам се и виждам Преводачът, който сигурно от някоя и друга минута се опитва да ме изтръгне от мисловното ми пропадане и да привлече вниманието ми.
- Какво има приятелю! Да не би вече да намери нещо интересно из снимките? А?
- Да!
- Бравооо! Щом при тази скорост на разглеждане за два дена имаш някакъв резултат – ти си моят герой! Казвай симпатяга! Слушам те!
- Иии ввв двввваааата… Ссс…ллллучааая на ииинцидееенти тя оназзиии е била сссс еееедни ииии съъъъщщщи сааанддааалети.
- Сандалети – ясно! Ама коя е тая Тя Онази? – започвам както винаги да се шегувам с него аз, особено щом се опитвам да включа в действие Директивата за смехотерапия - Коя е тя – друже? – не спирам до тук с въпросите – Шефката? Червената шапчица? Или Мечтателката?
- Нееее – широко отваря очи и уста Преводачът и започва да се смее с неговия си специфичен съскащ смях - Неее еее Шееееефффф…кааааа….та!
- Ахааа… Значи за Червената шапчица ми говориш? Нали?
- Неее...! – пак се смее хъхкайки на пресекулки като изпуснат компресорен маркуч на безиностанция Преводачът – Ххххх, кххххх, хххх – Нееее мееее рааааазсссмииииваааай такааа Пииинооокио! Зааа Онази тааам ти гооооворяяя! – сочи ми той към Мечтателката.
- И какво като Тази пардон Онази е била със сандали? Лято е! Няма да е с ушанка и ботуши я?! – говоря много сериозно аз, а той пак отваря широко очи и уста и отново започва да се смее, издавайки хъхкащите си звуци - Че какво от това казваш, като е със сандали?! – опитвам се да спра смеха му с въпрос.
- Аааамиии нееее… зззнаааам! Каааа…ккк..во оооот тоооова! Нооо помня! Иии… Преееди е бииила пак ссс тях. Ноо Твооой Чоооовеееек неее пооомня дааа…я еее заааак…ааа…чал.
- Сигурно е така. За това те питам и какво от това?
- Миии не знааам. Тооова вииидяях в сссснииимките… Кааато ееееднно иии съъъщо.
- Благодаря ти друже! Към момента не мога да предположа какво се криеее – и се обръщам към нея, поглеждам я с какво е обута в момента и питам – За тези ли ми говориш? С които е днес?
- Дааа – отговаря ми Преводачът.
- Не знам какво скрито има в нейните чехли, сандали ала мънистени джапанки… Или какво се крие в липсата им през останалото време. Но обещавам! Ще помисля! – казвам доста неглижиращо, подминавайки информацията на моя асистент-помощник и пак се вглеждам във Флекси.
И да! Ето за сандалите не знам, но при Флекси дори в момента откривам или по-скоро се сещам за още интересни неща. Едно от тях бе, как всъщност не само аз я наблюдавам. За мое изненадващо учудване, връщайки си лентата назад установявам:
„В случите когато са ни се срещали погледите тя май прави същото! Как кое същото?! Наблюдава усърдно. И то не само мен. Или този който я гледа. Наблюдава всичко и всички наоколо. И то под това си камуфлажно прикритие на човек роден с вродени неспособности да се грижи сам за себе си.“
Е!
Вярно!
Може и да си внушавам!
Но си помислих, как пък и Преводачът не е изключено да е прав в това, че някой от Потребителите ни наблюдават по-задълбочено. В смисъл по-разбиращо от това, което ние си представяме че е възможно. Въпреки че ако съм логически откровен:
„За човек с толкова висока степен на умствена изостаналост, ми се струва, как в определени моменти аналитичната целенасоченост на нейния взор е наистина повече и от странен!“
Иии…
Докато си го умувам това…
Сякаш нещо набожда мислите ми на шиш…
Защото за вас лъжа за мен истина, но точно докато се правех на Шерлок Холмс тя поотваря пауновите си очи. А аз решавам да проверя какво ли ще се случи, ако си задържа погледа върху нейния - колкото и особен да е той.
Правя го!
Флекси спира да си играе с папката.
Почти замръзва на мястото си.
Лееекичко накланя настрани глава.
А аз виждам, как всеки от ирисите й се задвижва по онзи самостоятелен начин. Както тя си го прави. Но за мое най-голямо учудване. Този път. Вместо очите да се разкривяват. Поне така както съм виждал да се случва когато е ядосана за нещо. Те започнаха да се събират. Буквално за някакви си части от секундата застават изключително симетрично. Имам в предвид едно спрямо друго в орбитите си. Като при всеки нормален човек. А тя все едно се опитва да ме постави на фокус. Миг след като очите и спират да се движат погледът и придобива досущ излъчването на този на Филип Киркоров, напълвайки пространството между нас с някаква неведома интелигентна изразителност.
Случващото се направо ме стъписва.
Оглеждам се притеснено за някакви смущаващи индикации в стаята, които биха могли да отключат някакво такова странно поведение.
Но не!
Всичко в стаята си тече по нормално му.
Госпожица Бързакова влиза и излиза през вратата.
Преводачът гледа в таблета.
Мой Човек си ниже пласмаските.
Мечтателката гледа сериала на телевизора.
Пак поглеждам към Флекси и отново спирам поглед в нейния. Този път тя ми се усмихва повече от загадъчно… И в мигът, в който аз и отвръщам с усмивка… Там някъде от към дълбоката вътрешност на зениците й към мен сякаш полита нещо. Дръпвам се малко уплашено. Но е вече късно. За частици от секундата въпросното нещо се раздува като полупрозрачен балон направен от оризова хартия. И заема доста голямо пространството от стаята.
Махвам с ръка.
Едва ли не в глупав опит да го спукам.
Или поне да го разпръсна.
Но не ми се получава.
Почесвам се зад врата и си мисля:
„Ама си и ти Пинокио с Пинокио! Какво си се размахал. Това е все едно да си на 3D кино и да можеш да махнеш субтитрите дето ти се кумят точно пред носа… Ама си и ти Пинокио с Пинокио!“
Пак поглеждам към усмихнатата Флекси, с надеждата да мога нещо да си изясня. И тогава пак от същата дълбина на погледа й в балона се стрелва нов сноп светлина. Този е също като при заря от фоерверки. Но и той като предния се разпръсква между мен и нея, огрявайки периферната повърхност на вече раздутия балона в различни нюансови отблясъци. Стоя и немея срещу нея. И имам странното усещането, как гледам дете, което се усмихва зад голям сапунен мехур. Направо съм като шашнат. Но пак на ум си казвам:
„Пинокио ха си мигнал, ха това чудо е изчезнало без нищо да разбереш! Така че дръж се мъжки. Гледай без да мигаш, но не си губи ума - ами мисли какво ли е това!“
И си се кокоря аз така, а може би точно на едно мигване време онези ми ти светлинки не стоят и те мирни. Започват бързо да се раздуват. И от малки блестящи точици стигат до размер на малки светещи разноцветни сферички. И още и започват да се въртят всяка в нейната си орбита по средата на онова ми ти балонно пространство.
Първо наистина си казах, как най-вероятно нещо ми се привижда. Разтърквам нос, очи, слепоочия. Отново се оглеждам наоколо.
Стаята си е стая като стая.
Има под, таван, врата, прозорци.
Щорите и те нормално си висят от тавана към пода…
Тук са си все още и двете колежки.
Ми да!
И Медицинската сестра.
И едната социална работничка!
… са си все тук!
Че и мърдат.
Даже си и говорят.
Вярно виждам ги през балона малко като зад запотено стъкло. Но си ги виждам и чувам съвсем ясно. А пък видите ли ни една от тях не проявява дори грам от моето безпокойство.
Ами сега?! Като не мога да разбера те виждат ли го това, което виждам аз.
Или пък може би не?! Или пък се държат така защото вече са го виждали!? А може ли пък тоз балон с летящите сферички по средата изобщо да не съществува. Веднага се светвам:
„Пинокио, Пинокио това най-вероятно може да е от онази мешана скара дето я налапа снощи. И нищо чудно да е някаква обмена 3D хранителна халюцинация!“
Връщайки обаче отново поглед към Флекси забелязвам, как тя в отсрещното мъгляво битие съвсем осезателно ми се хили. И още по-широко повдига клепачи. Ще каже човек че е нарочно. И сякаш иска да ми покаже Нещото. Или по-скоро не само Нещото, а и още нещо за Нещото. А даже в един момент ми се струва и как чувам кикота й зад възхитрата й усмивчица. Ноооо определено пък това което долита от нея до мен никак не е онази нейната хихня. Онази изпълнената с подигравателна ехидност. Там когато успее да си открадне хляб в столовата.
Не! Не! Не!
По-скоро сега ми звучи някак си предизвикателно. Или по-скоро закачливо. Но не по женски. А някак си по беладжийски. Все едно малко дете те кани с поглед да джапате из калните локви:
„Чичко ха така! Ти гониш! Чичко ти при мен ела! Стигни ме в ти тази моя цветна светлина. Хвани ме моля ти се за ръка! Хвани ме! И ще си играем на една космическа игра!“
И докато си го умувам това буквално се ощипвам по крака:
„Да бе да! Космическа игра! Пинокиооо! Ти нещо – а ? Ааааа…!“
После се обръщам към Преводача, като към спасителен пояс:
- Ти виждаш ли това?
- Кооое Пинокио?
- Тези светлинки, които се въртят там в средата на стаята? Приличат на цветни играчки-топки за коледна елха. Но не са закачени никъде. А висят в нищото като на 3D кино.
- Преееддд Онази ли? – пита Преводачът и ми сочи с брадичка към Флекси.
- Да пред нея! Ти виждаш ли ги? Ходил ли си на 3D кино?
- Нееее… не съм ходил. Наааали знааааеш, че недоооовиждаааам.
- Вярно - извинявай. Забравих за проблема със зрението ти.
- Няяяяма ниииищоооо! Амааааа ааааз зззззнам зааааа каааквоооо ми говориш. Иии знааам - тоооова нейното сеееега ссссаааамо тиии можеееш дааа го виииидиш.
- Защо? Ама чакай! Ти как не си го виждал пък знаеш за него? – питам наистина уплашено, а Преводачът отваря очи и уста и ми отговаря през онзи неговия пневматичен смях на отварящи се в градския транспорт врати:
- Ххххкксссииии, ксссхххххи, Хххххсссиии! Зааащоооото тя сссссаааамоооо нааа теееб гиии покаааазва ввв мооомента.
- А другите?
- Тяяяя не гиииии пооокаааазва виииинаги иии нааа вссеееки.
- Ахааа! А на кого ги показва?
- Саааамо ннааааа тоооози коййййто мооооже да я рраааазбереее беееез да сеее плашиии оооот дъъълбооочинааата нааа зениииците й. Ииии оооот друуугите жиииииви светооове. Тееееб наааали неееее тееее е ссстраааах от еееекззззо планнннети?
- Не! Не ме е страх! – отговарям почти рефлекторно.
- Еееето! Ззззаааа това ииии ти ги ииии покааазва.
- А на някой друг показвала ли го е?
- Дааа!
- На кого?
- Нааа сссооооццциииааалната ассссииииссстенткааата кооояяято я водди и прррииибира.
- Сигурен ли си?
- Даааа! Чууух я ддаааа гооо кааазва поооо теееелллееефона нннаааа някоооого еееедин пъъъът. Тааам катоооо сееее приииибираааахме саааами сссс миииикроообусааа. Щооото тааатко нееее мооожа дааа доййде дааа ме взеееме. Тяяя тоооогава мееее прииидружиии доооо нас. Иии неееея нееее я ееее сссстрааах оооот еееекзоооо свеееетоовве. Ииии заааа тооовваааа Онаааази мноооого си я хааааарееесва. Дааааже ииии яяя ооообича.
- Ахааа…! – аакам щото нали съм шашардисан от случващото се и пак отговарям почти механично - Ясно! Ясно! - но после се замислям и започвам да се оправдавам - Ама то мен не че не ме е страх защото не ме е страх. А по-скоро защото не знам какво е то това екзосвят!
- Дааааа бееее … Нееее знаеееш – отново включва на съскащ пневматичен смях Преводачът.
- Не знам друже! Наистина не знам! – отговарям аз опитвайки се да се държа като зрял човек.
- Еееее… Ако не знаеееш знааааччии е време дааааа научиииш – прекъсва мислите ми Преводача - Налиииии си вееееече голяяям – после замахва несръчно, но не може да ме уцели по ръката.
- И аз си мислех че съм голям. Амааа… на! Нали виждаш ли! С едни светлинки не мога да се справя! - подавам длан за петак, срещаме си ръцете и му, казвам - Ама май ще се окаже, че не съм чак пък толкова голям - завършвам мисълта си обръщайки се рязко назад, защото ми хрумва, как всичко това може да е отражения от прозорците.
Но в следващия миг разбирам, че няма как да е отражение.
Висящите щори от плат по всички прозорци са плътно спуснати.
А пусто да опустее всичко друго в стаята си е наред.
Точно като преди малко.
Мечтателката гледа сериала.
Мой Човек си ниже пластмаските.
Двете колежки нещо си говорят.
Пак поглеждам към Флекси.
И да!
Наред, наред… ама онова и то си виси там.
И да!
Вероятно както казва Преводачът, никой от другите не ги забелязват.
Ето!
Медицинската сестра става. После буквално минава през виртуалния космически модел, излизайки от стаята. Наистина започвам много сериозно да се чудя какво се случва в момента. И докато си се мая и умувам, чувам разтревожения хъхкащ глас на Преводача:
- Пииииинокииио… вииииж… Твооой Чооовек.
С мъка отскубвам погледа си от този на Флекси и от кълбото със сферичките. Завъртам очи малко в ляво и с ужас съзирам, как Мой Човек устремно се отправя към количката на Мечтателката. В главата ми сякаш нахлува ураган.
Скачам на момента.
Но за проклетия вратата на стаята е останала отворена след излизането на медицинската сестра. И точно в този момент госпожица Бързакова влиза за пореден път през нея. Изпречва се пред мен. Обгръща ме с ръце. Усмихва се широко. И много държи да ми говори:
- Пинокио…
- Да! Кажи моето момиче! Ама мръдни се малко, че бързам.
- Пиникио искам да ти кажа нещо много важно…
- Не сега моето момиче! Дръпни се!
- Няма! Искам да ти го кажа нещото!
- Не точно сега! След малко!
- Искам сега – настойчиво ме обгръща тя през кръста и започва да ми шепне на ухо - А пък да знаеш вече за трети път чувам Медицинската сестра и онзи Дидо - социалния работник да говорят лоши неща за Твой Човек.
- Добре, добре! После ще ми кажеш! Дръпни се сега, че имам работа! – отговарям проформа аз, опитвайки се по най-бързия начин да я изтикам малко по-встрани, и докато правя това буквално се провиквам - Мой Човек не я доближавай – но докато успея да се откопча от прегръдката на Госпожица Бързакова - Мой Човек вече е хванал Мечтателката за врата – Недей така! - отново надавам вик аз - Пусни я веднага! – и в така създалата се олелия виждам, как на всичкото отгоре той се опитва да и навежда главата на някъде – Недей така Мой Човек! Недей! Махни се веднага от нея – не спирам да му говоря и същевременно за сетен път се опитвам да се изтръгна от Бързакова.
След моя вик в стаята настава паническа суматоха.
Освен мен…
Тук са току що влязлата Чистачка
… и една от Социалните работнички.
И двете също се развикват.
Мечтателката се окопитва от първоначалната уплаха и веднага надава неистов писък. Госпожица Бързакова се изплашва и се разревава… Пуска ме, хуквайки панически към коридора. Това и действие ми освобождава път към зоната на сблъсъка.
С два скока съм на мястото на инцидента.
Хващам Ръката на Мой Човек в основата на китка. Стискам колкото сила имам. Това начинание притиска болезнено сухожилията на палеца кутрето и безименния пръст. Захватът му се отпуска. Това и целя. С отривисто движение освобождавам врата на Мечтателката от „любезностите“ на Мой Човек. И го питам на висок глас:
- Кажи Мой Човек! Какво искаш от нея? Нали ти казах да не я доближаваш. Разбра ли ме?! Нея я е страх от теб. Кажи! Какво искаш?! – питам, продължавайки да му държа двете ръце, повтаряйки му – Тя се страхува от теб! Разбираш ли! Стра-ху-ва се! – насичам последната дума, но понеже Мечтателката не спира да пищи се обръщам към социалната работничка – Моля те колежке! Опитай се да я успокоиш! Аз ще си се оправям с Мой Човек – обръщам се отново към виновника за какафонията и го питам за пореден път - Кажи Мой Човек! Кажи! Какво толкова видя!? – питам си аз, въпреки да знам, че е невъзможно човек, който не е говорил тридесет и осем години, ей сега на мига и току така да ми проговори.
- Мммммъъъъ! – отвръща ми повече от възбудено той, оглежда се за миг и пак – Мммммииииииии! - върти глава, сякаш иска да ми покаже нещо, аз обаче не го пускам, а той продължава с неговото – Мммммиии! – буквално извивайки цялото си тяло като червей.
Китките му започват да се изпотяват. Стават хлъзгави. За това и аз стискам още по-здраво. Но с всеки неистов гърч в мен се просмуква убеждението, как той ме гледа от една страна със страхопочитание, най-вероятно заради болката която му причинявам. Но от друга е някак си уверен в това което иска да ми каже или покаже. Разбирам това защото макар и за кратко ме гледа право в очите. А не криви засрамено глава в страни. И не си пипа притеснено устните, както когато си знае, че е виновен за нещо. Пък и вече знам - аутистите много рядко гледат хората в очите.
За това и решавам малко да отпусна захвата.
Усетил известна степен на свобода, той отново започва доста интензивни опити да освободи ръцете си. Даже в гърченето си, избутва с гръб Социалната работничка, запътила се да туши кризата на Мечтателката. Която пък подусещайки, колко трудно контролираме действията на Мой Човек писва още по-силно.
След двадесетина секунди обаче Мой Човек се поизмаря. Или пък разбира, че няма никакъв шанс да ми се измъкне. И прави нещо, което най-малко съм очаквал. Спира да се бори и буквално с тропот се срива на земята, падайки на колене. Ръцете му обаче остават вдигнати високо над главата. Повече от ясно ми е, как това положение е още по-болезнено за него. За това и още малко му отпускам китките. Но за да имам пълен контрол над движенията му умишлено си отварям ръцете широко в страни. Надничам отново към лицето му. Притеснявам се да не би сега пък той да изпадне в криза. Като оная с килима. Та не знам защо, но в тази си мъченическа поза… С подгънати на земята колене… И силно разтворени в страни ръце много ми заприличва на едно живо Христово разпятие. Усмихвам се на странната си библейска хрумка. Но умът ми си е все така насред гъстата нощна мъгла, относно това какво става в главата на Мой Човек. Поради което отново правя опит да го погледна в очите. Вече знам. Ако успея с прекия визуален контакт - това може да се яви като миг на висока форма на доверие от негова страна към мен. И би ми дало шанс да се докосна до същността на проблема му. Та лутайки се около специфичностите в поведението на тези особени хора ми идва на ум и другата една скучна подробност. Може би точно невъзможността да си задържат поглед в този на отсрещния човек, кара аутистите да се фиксират в обекти, а не в субекти.
И суркайки цял такъв род разсъждения по грапавата неуточненост на тези въпроси, мисълта ми изведнъж задира, както камъче от запалка върху назъбеното й колелце. А насред тъмни неясноти около всичко касаещо действията на Мой Човек, щръква яркото пламъче на един горещ въпрос:
„Ами ако наистина той иска да ме насочи към нещо неодушевено? И това ми ти нещо далеч, далеч не е самата Мечтателката. Щото пък Пинокио тя нали все таки тя е одушевена?А? Ами тогава? Аз защо го спирам след като знам, че той няма как да иска да наранява някой друг? А само да се самонаранява?! А?!“
И решавам!
Мечка страх мен не страх!
Ще се доверя на блесналия Прометеев лъч озарил шесто ми чувство в огнен оранж.
И рискувам!
Пускам го изцяло!
Усещайки напълно свободни ръцете си, Мой Човек веднага ги опира на земята, запълзявайки по пода на четири крака. Но вместо да се насочи към Мечтателката - както може би всички очаквахме. Той навира глава под масата. Протяга се малко напред. Взема от земята нещо невидимо - поне аз не виждам какво е. Вдига го. И усмихвайки се на всички произнася повече от удволетворено:
- Мммммииииаааммм! Миииииааа – после, изправяйки се ведро на крака, показва трите си стиснати пръста - палец, показалец и среден които са свити в едно и започва да се смее - Хе, хе, хе, хе! Хеееее! - все едно, че нищо страшно към момента не се е случило, при което и двете колежки реагират с пуфтене, а Чистачката пита:
- Това ли било то? – а после клати глава – Вай, вай, вай! Ама си и ти! Хе, хе, хе - било! И какво? Заради някакво си въображаемо въздухче, или боклуче от земята… И едното му „хе хе хе“, пак ни ‘зема акъла? Ама си и ти бе човечеее! И какво е то това хе, хе, хе? – пита го пак тя, а той повторно повдига ръка към нея и мучи.
- Мииииииааааммммииииа – после се завърта и сочи с другата си ръка към Мечтателката, която е млъкнала за момент, но все още го гледа с втрещено от уплаха лице.
- Добре! Само че не разбрах! Какво е това Мой Човек? – питам и аз – Дай да го видя! – посягам внимателно към него, но той дърпа нервно ръка, скривайки трите си пръста под мишницата и възмутено измучава:
- Ммммм – след което отново се строполява на земята и за ужас на Мечтателката запълзява точно към краката й.
- Казаха ти вече - не я приближавай! – провиквам се повече от строго аз, но като го виждам да заковава на място, продължавам с по-умиротворителен тон – Нали се разбрахме за това Мой Човек?
А на него определено си му личи – наясно е, че за нещо му се караме. Видимо е стреснат. Разбрал е че не бива да я доближава, но продължава да мучи недоволно:
- Мммммииаааммм…Амммиииии мииииааамммии! Мииииииаааамммм… -
Заслушвам се и разбирам как той явно се старае да звучи по някакъв по-различен начин от друг път. Прави някакви нечленоразделни особени разделения в мученето. Все едно слушаш човек, който интонационно сглобява изречение. Но през цялото време не престава да ми сочи от разстояние към краката на Мечтателката.
- Добре де! Какво не е наред в краката й според теб? Да! Неподвижни са! Това всички го знаем. И то отдавна. Какво друго? Какво толкова ново си открил? – говоря му дружелюбно с надеждата, че ще мога да го разсея с въпросите си – Дай да видя какво стискаш там между пръстите – но го виждам че пак се дръпва и минавам в дипломация - Добрее! Добре! Няма да ти го взема! Само ми го покажи какво е то! Ще го гледам така както е в твоята ръка.
После го погалвам по главата и по врата. Той малко се успокоява и плахо вдига пръстите си нагоре. Аз поглеждам към ръката му и виждам за какво става въпрос. Между палеца, показалеца и средния си пръст Мой Човек държи малко жълто манисто.
- И какво като ти имаш такова търкалце. Добре разбрах – нещо там долу. И какво има там - соча и аз към краката на Мечтателката – Какво? - поглеждам го отново, но той не престава да ми сочи към степенката на количката.
Извъртам отново поглед към сандалите, търсейки някаква санадалено педикюрена логика на всичкия този емоционален фурор. И сякаш нещо, остро, ръждиво и горещо резва мозъка ми от вътре на вън:
„Ми да! Ама си и ти един дървен Пинокио с Пинокио… Ми да! Там в цветната редичка от маниста, на сандалите на Мечтателката липсват няколко маниста. А без тях канпчето грознее като мръсен оголен венец в усмивката на щърбав клошар. Ми да! То си и е повече от явно. Ама кой да ти тръгне да се заглежда в сандали скрити под масата. Ми да! Едно от липсващите топчета е точно въпросното жълто. А бе Пинокиооо с Пинокиооо… Как не се сети до сега?! Само шофьор става от теб“ – дърдоря си ги аз едни такива на ум, но после започвам и на глас:
- Добре де! И какво толкова? Паднали са и няколко от манистата! Голяма работа. Сигурно сандалите й са някой от онези индийските евтинджоси – и наистина се започвам да се чудя:
„Защо ли пък наистина това е чак такава голяма драма за него?“
А той сякаш в отговор на моето мисловно чудене продължава да мучи:
- Ммммииииааам! Мммммииииааааа! – и с прословутата си негова настойчивост не спира да ми сочи към сандалите.
Приближавам се още малко към Мечателката, държейки го настрана с изпъната си ръка. Заглеждам се по-отблизо в краката й. И отново онова ръждивото горещо рязване раздира мозъка ми от вътре на вън, карайки ме едва ли не да потреперя. Просто и до ден днешен това е пред очите ми… Въпросните опоскани тук- таме канапчета с остатъци от цветни маниста, досущ ми заприличват на неговите пластмаски преди да ги е подредил изцяло. Онези същите, които той с огромното си усърдно пристрастие ниже по цели часове. Веднага се хващам за главата… И казвам този път на глас, гледайки го право в очите:
- Лелеее Мой Човек! Ти ще ме побъркаш с тази си мания за подреденост! И какво сега? Да не би да искаш това жълтунче да го върнем там на мястото му? При другите жълтите?! А?! – и понеже така и не свалям поглед от него виждам, как той измества поглед в страни, усмихва ми се повече от доволно, кима утвърдително и започва да хихика:
- Хе, хе, хе, хе! - после прави онова треперене с ръце все едно пърха като пеперуда, симптом типичен за почти всички аутисти и значително по-успокоен се разсмива с цяло гърло – Хееееее, хе хе хе!
- Не може Мой Човек! - прекъсвам смеха му аз - Не може! То е паднало защото ето виж тук… Виждаш ли? – посочвам му мястото на повредата и доизяснявам - Тук се е счупило! За това и се е изпрошнало. Няма как да бъде върнато между другите. Пък и да го върнем насила то после пак ще си падне. За това и не може! Разбираш ли? Няма как! – после се обръщам към социалната работничка – Извинявай ще може ли да ги махнеш тези сандали от краката й и да и обуеш онези за навън? – след което се оглеждам за Чистачката, дали няма да помогне с успокояването на Мечтателката, но я чувам буквално зад гърба си да казва:
- Вярно бееее…. Ама как не се сетихме по-рано! – и се обръща към Мечтателката - Спокойно мила – спокойно! Той нищо лошо не е искал да ти направи! Спокойно! – след това се обръща към мен - Той май и в предните случаи горкичкият е искал точно това! Да върне някое паднало манисто върху сандала. Нали и тогава пак така пълзя по пода. Лелеее… Горкия човечец… Лелее… Искал е да ги отремонтира. Лелее… Пък ние го набедихме за удушвач. Лелеее… Че и почти насила го изведохме тогава от стаята… Абееее… Човечеее, човечеее… Ама си и ти… - вайка се съчувствено Чистачката и отново прави опити да туши притесненията на Мечтателката – Няма моето момиче. Той е добро момче. Той не е искал да те обиди или нарани. Искал е да ти покаже, че имаш паднало манисто от сандала. Ама на пусто да упостее тоз сбъркания аутизъм, като не може да говори човекът, как да ни каже я?!
- Дааа! Май за това е била и предните дни всичката тая олелия! – съгласява се и Социалната работничка, сваляйки сандалите на Мечтателката, но не може да довърши.
Чула писъците през оставената да зее от Госпожица Бързакова врата, в стаята влита Медицинската сестра. Без ни най-малко да се интересува кой, какво, защо - направо се насочва към Мой Човек. И то с явните намерения да го изведе принудително.
Аз обаче заставам пред нея. И я спирам
- Не, не, не! Стига му толкова! Нищо лошо не е искал да направи! Не е виновен за нищо.
- Как така? Щом тя пищи, значи той пак се е опитвал да я удуши. Психоложката ни каза, че в такива случаи можем да се намесваме даже с груба сила.
- Психоложката може и да е казала… Но в момента няма нужда от повече силови изпълнения. Каквото, когато трябваше му го приложих. Пък и едва ли ти си по-силна от мен, за да се справиш с него сама. Мисля не е редно да го стресираме допълнително. Особено пък за нещо, за което той си мисли, че си е напълно в реда на нещата.
- Напълно в реда на нещата ли? Той си мислел?! Браво бе Пинокио! Да душиш някого - това в реда на нещата ли е според теб?
- Не е то точно така както вие го твърдите… - започвам май да се ядосвам и аз.
- Кои ние? Всички са свидетели на неговите издевателства над това бедно и безпомощно момиче!
- Не всички. И не всички са на това мнение. По-скоро май вие сте няколко дето здравата напъвате да го изгоните от Центъра.
- Виж какво Пинокио - ти си тук само един доброволец. Днеска те има - утре те няма. А на нас щатните Психоложката така ни каза – продължава да упорства Медицинската сестра и се опитва да стигне до Мой Човек – Ако не ми позволиш да го махана от стаята… Хич няма да се боря или разправям с теб. Направо ще отида при Шефката.
- Върви където искаш колежке, но няма да ти позволя да насилваш Мой Човек да напуска стаята против волята му. Това си е закон тук. А той не прави нищо нередно в момента ще си стои където му душа желае.
- Не прави нищо нередно ли? А тя защо пищи?
- Защото не разбира какво иска той в тази ситуация. По-добре се опитай да й обясниш положението на нея. От колкото да го влачиш него насила навън.
- Да бе! – сопва ми се пак сестрата – И какво по-точно да и обясня? Че той иска да я удуши нежно. Или че това неговото не е агресия, а израз на любов ли? – хили ми се ехидно тя.
- Вярно е че няма какво да и обясниш. Защото ти не беше свидетел на случващото се. Както може би е било и в някой от другите случаи… - сопвам и се и аз и завъртам глава към Чистачката, търсейки подкрепа.
Знам че тя има син аутист. Пък и видях, как бързо схвана логиката на ситуацията. Но вместо Чистачката погледа ми попада в този на Флекси. Чак тогава се сещам за това, което наблюдавах между нас. От него обаче нямаше и следа. Но пък самата Флекси не отлепяше очи от мен. И най-интересното бе, че те отново бяха пауново красиви и широко отворени. А от горе на всичкото и със съвсем симетрично разположени зеници едно спрямо друго. Дори и за шофьор като мен бе очевадно, че тя наблюдава с нескрит интерес развоя на събитията в стаята.
Така или иначе помощта дойде точно на време - Чистачката и Социалната работничка се намесиха в моя полза, обяснявайки на сестрата за какво и де реч. И неща май започнаха да влизат в русло. Ако изключим факта, че макар и по-слабо Мечтателката продължава от време навреме да изпищява. Вече си мислех, как всичко ще приключи тук и сега. Няма да се раздухва допълнително. И случката няма да вреди изрично на Мой Човек.
Но не познах. Явно в стаята шумът става твърде голям и потребителят с мое прозвище Дайе си слага ръката пред устата и надава накъсан индиански вой.
- Юуууу! Юуууу! Юуууу!
Това наистина вече бе капак на всичката тази шумотевица. Звуковата какафония добива хаотични параметри достойни за композиция в стил траш-хаус за Евровизия.
Точно се чудех кой от колегите да привлечем на помощ… Защото ако и Дайе сега започне да се разсъблича обърквацията ще да е пълна - и в стаята връхлита Шефката. Поглежда право към мен. После към Мой Човек. Скарва се на Дайе, препопърчвайки му да не се прави на стрийптизьор, обръща се към нас и пита строго:
- Какво е това нещо бе колеги? Какво пак става тук? Някой ще ми обясни ли? - после буквално за секунди, сканирайки обстановката продължава да ни застрелва с въпроси - И защо след като има трима…? Не трима…! Дори четирима служители в стаята, някой от потребителите е изпаднал в толкова тежка криза?
- Спокойно колеги! – вземайки със светкавичен жест манистото от ръката на Мой човек, вдигам на момента ръце и го показвам на всички – Ето! Мистиката около агресията на Мой Човек е вече разгадана! Шефке готово! Мисля съм на ясно с нещата.
- Добре! Щом е така ти идваш при мен да ми обясняваш разгаданите мистиките около тези писъци – заповядва ми Шефката, а после с присъщата и строгост за подобни ситуации, сочи с пръст и раздава в телеграфен стил задачите – Медицинската сестра да утеши момичето! Другата колежка нека да попита човекът на Пинокио, ще иска ли да отиде за малко в другата стая. Чистачката да се захваща с хигиената на коридора – А ти Пинокио - нали се разбрахме? Идваш в кабината ми! – после се врътва и затваря вратата.