автор: lightgreen

Чаените листа се уталожиха на дъното на чашата и тя си пое дълбоко дъх. Стояха в полупразното кафене и ръцете й трепереха леко. Навън есента се размазваше в сиво петно от коли и дъжд.

- Може би трябва да почна да си лягам по-рано, - каза. Все още дишаше дълбоко, чувството за давеене в гърдите й.
- Защо? - попита я Марта
Погледът й се зарея в нищото.
- Сънувам… фрагменти от… оф, не знам. Дори не си спомням повечето, просто части. Снощи беше ръка, която ме душеше. Днес имам чувството, че цял ден ме преследва.
Марта поклати глава.
- Да не преяждаш вечер?
- Глупости. Просто е странно. Ръка около гърлото. Мъгла и аларма.
- Може би трябва да си почиваш повече.
- Да.
Листата оформяха вихър от думи в главата й. Беше един от онези дни, в които искаше да пестелива на думи, защото беше пестелива на мисли. Ядяха сладкиши, пиеха чай и всичко, което се случваше в историите им бяха арт филми и книги.
- Та, да, сега горят хора, - завърши Марта и я изтръгна от транса.
- Чакай, не говорехме ли за понита?
- И ето къде не слушаш.
Тя сви рамене.
- Аз ти казах, ръката. Не мога да се фокусирам над друго. Сякаш се давя в чашата си с чай.
- Да, бе, ясно.
Когато допиха чая, решиха да поцапат дъжда. Тя беше с огромно есенно яке с качулка, а Марта носеше чадър. Имаше нещо разкошно в градът, нещо диво в уханието на влага, смог и паднали листа, което караше смехът й от подметнатите забележки и от самото диво удоволствие да подскача в локви и да бяга от коли изцяло ново. От време на време онова ужасно тягостно чувство я свиваше в гърдите, сякаш, за да й напомни, че то е там каквото и да прави, но в крайна сметка денят продължи с кино и бутилка вино.
Важното е, че не искам това… а искам…
Марта я гледаше с любопитство.
- Искам, абе заеби, подай виното.
Скриха се в една беседка из крайните квартали. Въртяха си евтина цигара, гледаха как въздуха посинява бавно около тях, а студа обграждаше сивите панелени блокове. Насреща молът започваше да блести със студената, безжизнена светлина на хром и бетон. Един по един прозорците на панелките присвяткаха в мрака.
- А преставяш ли си как след години сме успели и богати и имаме пари за истинско вино? - подсмихна се в мрака.
Марта се изхили.
- Да, и ще си ходим на гости в лъскавите къщи и ще се радваме една на друга.


Когато се върнах в България, Марта не ме посрещна. Още беше в Южна Америка, цял един свят я делеше от мен.