автор: D_Karov

Очите ме болят от многото слънце, от погледи, тютюнев дим и ветрове, и облаци разкъсани. Често се събуждам и сънят ми е още в мен. Чувствам го как си заминава, как бавно изгубил и цвета, и усмивката си, си заминава.
А колко ценен е той,едва ли някога ще разбера.
Вечерта бавно се спускаше над хоризонта,и закъснелите гларуси и хора,като малки светулки пореха въздуха към домашния уют.
Няма еднакви залези,няма дори и такива които си приличат.Огромни ледено червени търсещи постоянният си запад,забързани,незабелязани от хората,обливащи
със страст и толкова много неизказано желание,рейда на пристанището.Малки,мънички такива,които само ти забелязваш,само ти за миг обърнал се и ти естествено забързан за някъде, усещаш.
Залези,никога не свършващи,като оня първия,единствения които наистина те накара да се чувствуваш щастлив.
Вечерта бавно се спускаше над хоризонта.Имаше нещо тая вечер,имаше нещо във въздуха.Тишината отдавна се бе примирила със самотата си.Никои от нас не каза и дума.Не знаех кое е по-страшното примирението,или просто безразличието.Дори и светлината не беше същата.Лекотата с която отминаваше всичко,ме плашеше.Просто изтичаше,нямаше го.А всичко си беше същото.
Но защо чувствах страх,защо сигурността че дори бездната на нашето крушение,което с нито една вълна не ще успее да нахлуе от другата страна на вълнолома на нашето "обичам те" ,чезнеше.Защо ме беше страх че няма да намеря моя запад?Защо?
От упоритост или страх си легнах нея вечер до нея без да я целуна.Безнадежден.Безшумен.Безмълвен.Знаех че нямаше нужда от условности и от настойчивост.Просто си легнах до нея.Отдавна беше минало полунощ.Виждах силуета и.Усещах топлината и.Докосването на дъха и.Водопада на косите и.
И поисках да избягам.Да избягам надалеч.Да спя ,и да сънувам ,стадо делфини,разцъфнала роза и гола жена,прерия пуста и празна кутия цигари само да мога да кажа свобода.Исках да избягам надалеч.И не защото се бяхме скарали нея вечер а защото.......не знам,понякога на човек му се приисква нещо просто ей така.
Просто да опиташ как е,какво е да усещаш отново,абсурдността на всички морета които не си видял,да чувствуваш топлината на неизбежността от необмислено поетия риск,да виждаш стремителните съзвездия които се раждат,да имитираш за миг безпределността
Не знам понякога на човек му се приисква нещо просто ей така..
Може би малко след полунощ,или преди полунощ,звъни една приказка.Една приказка идва или се завръща,ако в къщата няма звънец,или просто в пространството няма къщи,приказката звъни в платната,оставя по пясъка нежни следи.Ако няма платна,ако предположиш,че няма или наистина няма мечтателни заливи за следите и,приказката звъни малко преди полунощ,или малко след полунощ,във сърцето ти.Колко ти трябва за да поискаш да избягаш,колко?Дали наистина въпроса е колко или пак е защо звъни.Нима си готов за бягство?Нея вечер бях готов да избягам.Далеч.И бягах о наистина бягах.Но накъде?Дори не се бях уморил когато вече сънувах,че бягам.Сънувах защото бях заспал.Сънувах на морския бряг есента,неочаквано започна да вали дъжд,вълните със дива тъга налетяха върху белия плаж.Хоризонта бавно се разтваряше и брегът губеше своите очертания.Но нали аз бягах,знаех морето има хиляди пристанища,отплуваш без да се сбогуваш с нито едно от тях!И странно,дори в страха си намерих бягство от непривичния дъжд.Запитвал ли се бях колко често човек сънува дъжд?Намерих си друго пристанище за моето бягство.Някъде там отвъд реалното и малко преди фантазията.Там където със прилив нежно син трептеше и тихо биеше сърцето ми.
Тогава може би внезапно го усетих.Аз никъде не бягах.Сърцето ми тъгуваше на брега.Нищо че корабът отдавна беше отплувал.Зелени вълни шумяха,разсечени от кила на моето отплуващо спасение.Моето бягство се топеше в синята безкрайност,виждах мачтите,платната.Усещах грохота на вълните.Усещах пръски по лицето си, в съня, в който бягах.Дали са били сълзи.Не знам?Но аз никъде не бягах.
Аз бягах към нея.
Видях как тъгува.А аз никога не съм обичал когато тъгува.Видях как реки от умора текат в погледа и,тъй далечен,тъй хладно разумен и чужд.Но вече знаех накъде да бягам.Към нея бягах със всичките си сили,защото не обичах когато тъгува.Защото тя ме викаше аз бягах,тъй далечна но я виждах,тъй хладно разумна но в непохватно забуленото в мрак нейно желание,тъй чужда но като пристанище на кораб чужда.
Аз бягах,но знаех накъде.
Да спя,и да сънувам стадо делфини,разцъфнала роза и гола жена,прерия пуста и празна кутия цигари само да мога да кажа свобода.Тя беше моя запад и моята свобода.
Когато се събудих видях очите и.Явно се беше събудила преди мен.Колко красива я видях тогава.Как исках да я нарисувам!
Ще започна от лицето,ще опиша, кратък профил,как исках да я нарисувам. Ще наподобя косите на буен водопад,и дълго,дълго на устните ще спра.Ще я
нарисувам не със четка а с усмивка,исках да я нарисувам и дълго,дълго на устните ще спра.С четка от светлина ще продължа да я рисувам..Накрая очите ще загатна като мека топлина,не със пръсти ще рисувам а с моята душа.И после дълго,дълго по малката рисунка аз нея ще чета.

* * *

А исках да избягам,и исках не защото исках свобода а защото исках нея.Как кораба тъгува по пристанището,и очаква деня в които пак ще акостира на брега,там от където е избягал?Пак отново да усети глъчта по доковете,познатия мирис на вино от пристанищната кръчма,пияния от многото вино,познат вятър пак да гали платната му.Да усеща мириса на евтин моряшки тютюн.
Аз бягах към моето единствено пристанище.