автор: mamontovo_dyrvo

Мисля, че тъща ми не ме обича. До този извод стигнах оная вечер в „Черно море”, кръчмата дето си пием със Заро всяка вечер. Заро ме светна нещо и се вглъбих във въпроса. Да кажа, че съм влюбен в това агрегатно състояние, тъща ми, не мога. Но не я и мразя. Е, конфликтираме помежду си, но зет и тъща... няма как!
Спомних си, че в началото искаше да ме учи да ям постно. Домати с ориз. Домати... с... ориииз!? Да бе! Обаче още първата неделя турна една тава, голяма като Юпитер, пълна с горната гадория. На мен, ядачът на неделни кюфтета... абе лелеее, бе! Че ми напълнила чинията. Чакай ти, гиди тъщоооо! Спокойно взех една хапка с вилицата и я напъхах в устната си кухина. И...о! Хич не беше зле! Даже беше вкусно! Усещаше се масълцето... подправки уханни... Да де, ама като сравних ориза с кюфтетата изплюх всичко демостративно Пфууу! „Голема гадост!”. И посред мълчанието си нарязах къде половинка хамбургски, подкрепих го с горчица и се наплюсках. Кеф!
Май оттогава туй нещо зафана да се заяда с мен. Ама и аз зафанах. Избрах вицовата тактика. Ядоса ме и аз прас – разкажа и виц за тъща. В зависимост от пипера във вица си осигурявах няколкодневно мълчание. Най-дълго, една седмица, мълча след вица за обеците и пушката, дето не и били пробити ушите. Щото го разказах пред сестра и и още трима нейни роднини.
Оня ден започна и сметка да ми държи. Жена ми я командироваха в София за малко. И ний със Заро седнахме да отпразнуваме свободата. Май прекалихме. Какво май, направо се нацепихме яката. И значи се прибирам аз, а те едни сълби в дъртата къща, стръмни като шибания „Волски маршрут” към Еверест. И шумни сякаш стъпваш по цигански тъпани!. Та думкам аз бавно нагоре и таман качих върха вратата отдясно се отвори рязко:
- Къде беше? – гнусния въпрос се заби в мен като девет милиметров куршум.
„Абе тя щерка ти не ме пита, та ти ли? Ей сега щ’ ти кажа на тебе аз”!
- Мани, мани! Ако знаеш какво ми се случи, жив ще ме оплачеш – изхленчих с почти ужасен глас пускайки стръвта.
И захапа акулата:
- Боже, зетко какво е станало – съчувствено попита, само дето не каза „зетко мили.”
- Абе гепих едно маце с ей такива цици, ама еееей такива. И да взема да го загубя по пътя некъде! Как ще е заспя сам, кой ще ми прочете приказка сега... изфъфлих аз гледайки я мило в очите.
Сякаш я тресна апоплектичен удар! Занемя, замръзна като айсберг. Добре, че някъде зад нея се чу смеха го тормози.
И сега не мога да разбера изплютите домати ли, горната случка ли... абе май не ме обича тая жена.
От Зарката, авера, дато всяка вечер замръкваме в кръчмата научих за подслушания разговор между двете пирани, тъщите. Та мойта казала:
- Ама, Паскалино, к’о ша ги праим тез наш’те зетьове, всяка вечер дванайсе – един, дванайсе – един...
- Ааа, за твоя не знам, моят всяка вечер за новините си е в къщи – отвърнала Заровата. Това е то уважение към зет!
Та се чудя... да не би пък нещо... вицовете... а?
Питам Заро, аз от него ги запомням тия вицове.
- Дали пък, брато дето и ги разказвам, нещо да...
Заро ме погледна ужасено:
- Ама ти верно ли и говориш тия неща бе, пич?