автор: regulus

(опит за оправдателен отговор на заслужения упрек,
отправен дружески от seal11 съвсем наскоро :) )

Есента се вживява докрай в нетипичната роля
да пледира „невинна“ в процеса на земната Ос
срещу стария ред на нещата – студеният Полюс
закопнява за юг, за живот неподвижен и прост.
Обикалям нещата, инерция мека ме тласка
в коловози старинни. Залитащ по средния път,
зажаднявам предсрочна нирвана. Мастилено ласкав,
разпокъсан на части прозира ефирно светът.
По следите ти плитки предричам отвъдни пространства,
през които мигът разводнено изтича сега.
Разредена в духа си се вееш и етерно странстваш,
натежал материално на пода прилепям снага.
Но очите ми сляпо те чуват до там и обратно,
и ръката ми сякаш те вкусва през северни дни.
Триизмерно завръщан в затвора си твърд многократно,
по стените рисувам любезни крилати сърни.
Разкажи ми за там! В измерения горни и леки
предусещаш ли често усмивките в меки черти?
И какво оправдава деня ти? Открити пътеки
за такъв като мен към света си познаваш ли ти?
Не, едва ли… Вибрации ниски обгръщат изцяло
мисълта ми за теб, за нещата, за целия свят.
И потъвам дълбоко в материя, твърдото тяло
на студения Полюс в следите звездите въртят.
Помоли се за мен! Есента през нощта оживява
и помага на тежките горе да бъдат за час.
В лекота безтелесна ефирът за миг позволява
да предвкуся от сферите висши в съня си и аз.
И до скоро! Дано разбера и урокът ми свърши,
да премина пътеките! Годен за нови места,
да прелитам до тебе незрим, триизмерно завършен.
От червени дървета да гледа към нас Есента.