автор: Angelche

Масата опънах и трапеза наредих,
поканих чувствата си на вечеря.
Дойдоха всички и ги настаних
бе тайнство, като в Тайната вечеря.
Започна шумно тържество
с наздравици, усмивки, че и песни,
Съдбата на пианото засвири болеро,
опиянено Щастието засия и блесна.
И Любовта дори бе там,
обичана от всички и желана,
със Нежността се впусна в плам
във вихрен танц и страст за двама.
Гордостта не спря надменно да говори,
от високо гледайки не можеше да прецени
възможно ли е със нищожества да спори,
защо ли до нивото им се принизи.
Тъгата бе обидена, че в ъгъла сама стои,
забравена от всички, мълчалива
отпиваше от чашата вина с сълзи.
Когато Истината заговори и силен глас изви,
тогава замълчаха всички и се свиха,
от Истината само как боли…
на Лъжата краката и се подкосиха,
пред всички бе разобличена.
Мечтите спряха в небесата да летят
и свиха си попарени крилата.
А Сребролюбието тихо се подсмихна
да можеше….как щеше да ги продаде
дори за три, а не за трийсет сребърника
от тях да може само да се отърве.
Властта поиска да командва,
тогава се развихри спор,
кое от всички най- е важно,
а всъщност бяха от един отбор.
Стоях и гледах безучастно, нима това съм аз?
Нима това са мойте чувства?
Да можех да ги усмиря, да чуят моя глас,
и да превърна спора им в изкуство.
…..на масата останала сама
Надеждата горчилката допи и счупи чашата,
поех я смело, това е моята Съдба
и продължaвам по парчета от стъкла да крача.