автор: gogata622

Когато ти си тръгваше, дъждът
отмиваше сълзите от очите.
И някак си различен бе градът
И облаците бяха тъй сърдити.

А ти не ми подаде и ръка,
не пожела дари да се сбогуваш!
Изгуби се във гъстата мъгла
и там сега със някой друг пътуваш.

Но споменът ще бъде дълго жив
и ще запази твоя смях в душата.
Аз истински със тебе бях щастлив,
а всичко в миг изгуби се в мъглата!

Сега на друг ще даваш твоя смях.
Друг ще те люби, друг ще те целува.
Ти нашата любов превърна в прах.
За тебе май тя нищичко не струва?

Проклето време! Дъжд студен! Мъгла!
Но пък подхожда точно за раздяла
с любимата, обичана жена!
С една любов до пепел изгоряла!