автор: neraida

Понякога, докато си правя кафе гола
и дори и сутрешният ми екзистенциален гняв
все още е скрил носа си под завивките,
си мисля, че вече си в своето омагьосано ателие
и вършиш тайнства,
които аз и моите посредствени таланти
едва ли можем да си представим.
И те ревнувам и обожавам
с безнадеждния фатализъм
на непосветения.
И те търся и ровя
сред купчината от сънища,
за да намеря най-пророческия,
най-страстния,
най-нежния,
за да го скрия
в лявото си джобче,
и да мога да премина с него през деня
и някак да дочакам следващата нощ без теб.