автор: Antioh

Тихо, че шефа работи с тромпета
Ударен от вдъхновението... и приспива липите
Натискаш, звънеца, а той те захапва подло...
Пяната на дните ни е в повече
И този път нямаше Есен в Пекин, нито кораби
С пиратски платна, с които да превземем нещо......
Защото единствения начин да поправим сърцата си
Беше да ги изтръгнем.......
Но и това не даваше гаранция,
При продължителни пътувания до Коностров
Разбирахме, че Любовта е сляпа и в мъглата можеш само да споделяш плътта........
Опасността от класиците,
Затулваше небето над Пловдив, а ние като истински деца
Се мотаехме из тепетата да гоним залеза, потънал всред Червената трева
И машините на времето
Преди всеки купон у Леобил.......
Майора, подло ме пипаше под опашката на терасата.......
От което странно ми ставаше хубаво.......
Но се съмнявах в мъжествеността му
Защото си тананикаше „Заблудени мацки“....
Сутрин, покрай Марица, изгубен в търсенето си
Намирах покой единствено в люлките
Застинали в пространството на детската площадка, което свиреше
Старателно на контрабас с вятъра......
Блус за един черен котарак, а нотите играеха на суинг......
Неусетно, пяната на дните ни заля отново, наводни всичко, а ние стояхме смирени....
Мъртвите имат еднаква кожа........каза, някой дискретно........
А жените, които ни караха да съжаляваме, че сме родени мъже,
Раздаваха безплатно спукани пояси за спасение на всички......
Започваме отначало, влажно със Смут всред тревите
И гребане обратно към брега......
Човекът вълк, строго гледаше с рубинените си очи,
Детето, което намери книгата...
И го наказа поучително..........
.......
От тогава шепне шефа, тихо в ушите ни,
Страдате от силен Вианизъм.......опасно е и неизлечимо!
И все пак за да излекувате сърцата си, става
Само чрез изтръгване...........


2018. 23ти япряк. Безавторно.