автор: pavlinag

Един много странен човек ме покани на среща.
Може би искаше заедно да помълчим.
(Аз не знаех дори как изглежда).
Аз не знаех изобщо дали е добър и дали ще си струва
с него да почнеме разговор, който и двамата да вълнува.

Той ме чакаше чинно на маса в средата.
Беше направил поръчката и нервно следеше вратата,
откъдето ще влезе едно непознато момиче.
(Той не знаеше аз дали ще съм хубава или само “прилична”).

Кратък тържествен момент на запознаване.
Думи, отронвани плахо и леко сподавени.
Дълго напрегнато взиране, погледи остри и галещи.
Мислите се търкалят като картофи изгарящи.

Слънчеви залези по раменете ни плуваха.
(Той забеляза ли колко му се любувах?)
Розови храсти се скъсват под напора на цветовете.
Той беше стиснал една в друга ръцете си.

Уж бе весело всичко и някак фриволно се лееше...
Уж ме хареса (така ми се щеше понеже).
Той внезапно си тръгна.
Кратко сухо сбогуване.
Толкова ме потресе,
че все още тъгувам!