автор: josefinne

Първа част

Аз

Тук съм заради него. Знам, че е глупаво и невъзможно, но аз сякаш съм влюбена. Гледам го от далеч, обичам го от тук, сама, но това няма значение. По-добре едностранна, глупава и невъзможна любов, отколкото никаква. Нали?
Един ден минавах по площада и го видях. Времето спря. Всичко се сля в едно и аз исках просто да го гледам. Исках да попия всяка фибра от тялото му в себе си – устните, очите, косата, стойката... Образът остана с мен през целия ден. Вечерта го сънувах. На другата сутрин единственото, което исках да направя, е да го видя отново.
Станах един час по-рано. Облякох най-хубавите си дрехи и внимателно нанесох алено червило. Бързо закрачих към площада. Вперих поглед в него и сърцето ми отново затуптя. Времето беше едно с пространството и всичко, абсолютно всичко водеше към него. Не исках нищо. Просто да съм там.
Но не можех, разбира се. Огледах се и видях, че отсреща има кафене. Влязох в него, поръчах си кафе и седнах на масата до прозореца.
Едностранно е, да. И невъзможно, разбира се. Но за мен е любов. И е романтично.
Започнах всяка сутрин да ставам един час по-рано. Слагам най-хубавите си дрехи, алено червило. Вървя бързо към площада. Минавам и си открадвам секунди близо до него.
После идвам тук. Поръчвам си кафе и сядам винаги на тази маса до прозореца. Баристата вече ме познава и ми я пази. Изваждам книга от чантата си. Отварям я и галя страниците. Представям си, че кожата му е нежна и гладка като тях. И понякога сякаш го докосвам. Отпивам от кафето и си представям, че и той пие кафе с мен. Ароматът му ни свързва по необикновен начин. След това си паля цигара. Докосвам я нежно и когато вдишвам от нея, го целувам. Устните му са меки и аз пия от любовта си. Тя се влива в гърдите ми, разпростира се из цялото ми тяло, прегръща ме, гали ме, успокоява ме. Всички тревоги изчезват. Прегръдката му лекува всички болки. С него има само щастие.
Няма значение, че той е там, а аз тук. Че той е от камък, а аз от плът. И че той никога няма да ме обича; че това, което изпитвам, е непоколебимо, непроменимо и абсолютно едностранно. Сигурно ме мислите за глупачка, да се влюбя така безнадеждно в парче гранит… Но то все пак има ръце, макар да не може да прегръща с тях, и устни, въпреки че не може да ме целуне с тях, и очи – нищо, че не вижда с тях. Това е достатъчно за мен. И аз съм напълно щастлива.

Втора част

Той

„А, Вие защо сте тук“ – попитах аз на свой ред.
„Всъщност… Тук съм заради Вас! Виждате ли…“
Започна разказа си бавно – „В началото ми стана любопитно, че Ви виждам всяка сутрин тук. Идвате сама, пиете кафе, четете книга, а след това палите цигара и зарейвате поглед в далечината. И така всеки ден.“
Той се усмихна.
„След това започна да ми става приятно, че и аз, и Вие сме почитатели на силното и ароматно кафе рано сутрин в спокойна атмосфера. Хубаво е да има някой, който е като теб, макар и в едно отношение. Чувстваш се… По-малко сам. И това ми хареса.
Започнах да Ви очаквам всяка сутрин. Притеснявах се, когато закъснеехте…“
Руменина се появи по лицето му.
„Мислех си… В началото си мислех, че в крайна сметка ще забележите, че и аз идвам тук всяка сутрин. Щях да започна да Ви кимам първо, а след това да Ви се усмихвам. Така с времето, постепенно и съвсем естествено все щяхме да завържем разговор.
Но това така и не стана. Вие политахте в свой собствен загадъчен и необикновен свят, в който нищо от това, което съществува за мен, не съществуваше за Вас.“
Той повиши развълнувано глас – „Веднъж дори…“ – но се поколеба дали да каже това, което искаше. Беше започнал вече, нямаше как. Продължи, но с по-умерен тон и малко засрамен: „…Вие си изпуснахте ръкавицата и аз я прибрах. Помислих да я задържа. Но на другия ден ръцете Ви бяха премръзнали и зачервени. Почувствах се много виновен за това. След като си тръгнахте, оставих ръкавицата на бара, за да Ви я върнат на следващия ден.
И така дните минаваха, един по един, и моментът отмина.
Постепенно осъзнах, че и така съм си щастлив – да пием сутрин кафе заедно. Не ми трябваше името Ви – вече Ви познавам много по-добре от това. Не ми трябваха и думи, защото чувах всичко, което исках, с очите си. Виждах чувствеността, с която се наслаждавате на всеки един момент, прекаран тук. Когато влезете през вратата, грейвате от щастие. Винаги оставяте бакшиш на баристата. Сядате на масата и внимателно разгръщате страниците на книгата, която носите със себе си. Докосвате я внимателно сякаш е птица, която прегръщате. Когато за първи път отпивате от чашката с кафе, винаги затваряте очи, поемате аромата и вкуса му с цялото си тяло. И накрая, като дете, отхапало ягода, облизвате горната си устна от пяната. После потъвате в мисли, загледана към площада. Понякога се усмихвахте лекичко, само с крайчето на устните.
И това ми беше напълно достатъчно.“
Цигарата ми беше догоряла, погълната от своя вътрешен пламък. Гледах с широко отворени очи мъжа пред себе си и не смеех да поема дъх. Трябваше ми известно време, за да се осъзная. Загасих фаса в пепелника и покрих с ръка устните си. Срам ме беше. Виждах този човек за първи път, а той е бил тук през цялото време. Месеци наред не съм усетила нищо, не съм забелязала дори, че някой седи на съседната маса всеки ден.
„Защо…“ – Заекнах като ученичка аз – „Защо днес? Защо точно днес решихте да ме заговорите?“
„О!“ – започна той и ми се усмихна широко – „Утре заминавам в дългосрочна командировка. Няма да ме има две години. Не знаех дали след това все още ще сте тук.“
Сърцето ми се разтуптя в гърдите.

Трета част

На следващия ден

На следващия ден станах един час по-рано. Облякох най-хубавите си дрехи и внимателно нанесох алено червило. Бързо закрачих към площада. Влязох в кафенето, поръчах си кафе и седнах на масата до прозореца. Извадих книгата от чантата си. Отворих я и погалих нежно страниците. Отпих от кафето. След това си запалих цигара и се загледах… Към съседната маса.