автор: josefinne

Когато бях млад, всичко беше черно-бяло. Буйният пламък на младостта заличава всички други нюанси и пред очите ти светът грее в ослепяваща правота или в дълбока, непрогледна несправедливост.
Често се вълнувах, говорех високо и разпалено за неща, които винаги са съществували, никога не са били, трябва да се случат или други абсолюти. Така е, защото в сърцето на младостта живее някакво абсолютно знание, което му се нашепва от друг един свят. В този свят животът, времето и смъртта съществуват едновременно и непрестанно, като изрисувани на карта. Както и да обърнеш тази карта, тя е винаги една и съща.
Едва дочаках да стана на осемнайсет и се записах в армията. Тежките тренировки разпалваха още повече влечението ми към абсолютната справедливост. Тя щеше да грее на върха на острието ми в битката. Всяка капка пот, която падаше от мен, щеше да се възвърне като капка вражеска кръв. А врагът беше всеки, които се намира от другата страна на това, в което вярвах.
Вечер лягах със сънища за битки, в които славата взима своите справедливи жертви. Бях горд, бях велик и бях истински в тях. И тази истина се вливаше в мен и ми даваше всеки нов ден още сила за още пот, която щеше да се превърне в кръв.
Млад глупак…
Не мина толкова време и ето, че бях мобилизиран. Не осъзнах как вече бях навлякъл тежките доспехи, в ръката си стисках копие и бях един от стотиците строени в студената зимна утрин на бойно поле, което не познавах. Не знаех срещу коя армия точно ще се бием, нито какво ще завладеем. От речта на капитана някак изсмуках достатъчно смисъл, за да си припомня моите абсолюти за истината, вярата и свободата. Стиснах здраво дръжката на копието и си казах, че съм от страната на правдата.
Ръката ми се потеше. Едно чувство, което не познавах, поникна някъде между стомаха и сърцето ми и започна да пробива абсолютите, които бяха моя щит. Закрачихме напред. Земята беше суха и се ронеше под краката ми. Въздухът беше влажен и студен. Големи сиви облаци се въсеха недоволно. Грохотът от хиляди крака, стъпващи в ритъм, не ме вдъхновяваше както преди.
Но аз гледах напред и си въобразявах, че не виждам всичко това. Че това неприятно предчувствие е лъжа и лъжата ще се разтвори и ще изчезне във въздуха, когато врагът се появи. И тогава всичко отново ще бъде черно и бяло.
Битката започна изведнъж. Врагът се появи като демон, призован от отвъдното. Тези зад мен се втурнаха след тези пред мен. Притиснат между тях, тичах и аз. Когато достигнахме вражеската линия и телата ни се сблъскаха с тези на другите, нямаше вече строй. Не знаех коя армия напредва и коя отстъпва. Хората, идеалите и абсолютите се оплетоха като клони в гъст храсталак.
Още преди да успея да замахна към някой с копието, ме блъснаха и аз паднах в рохката пръст по лице. Няколко чифта крака ме стъпкаха, преди да успея да се изправя. В същия момент, в който бях на крака, някакъв се втурна към мен. Ръцете ми се извиха под натиска на движение, повтаряно хиляди пъти, и сами обърнаха копието в правилната посока. Острието проби бронята му, ала трябваше да натисна, за да навлезе навътре в плътта му. Онзи не умря веднага, както си го представях. Лицето му се изкриви, тялото натежа и с последния си дъх, той ми показа истинска агония. Осъзнах, че на острието ми не танцува никаква богиня на справедливостта и истината. На копието ми имаше само смърт и болка. И ако не ги държах от към острата му страна, те щяха да полазят по мен.
Единственият истински абсолют, който съм изпитвал, беше в онзи ден. Не го усетих като ден, а като безкрайна вечност. Не бях човек, нямах мисли, нито думи. Нямах и усещане за време. Животът, времето и смъртта бяха на карта и онези, в другия свят, я извадиха от тестето и я метнаха вяло на масата.
Вечността продължаваше…
Една дума ме върна към този свят – „отстъпвай“. Първо я чух отдалеч и не й обърнах внимание. Постепенно започнах да я чувам по-често и по-наблизо. Другарите ми оставяха своите противници и тичаха обратно. „Отстъпвай“. Побягнах и аз. Зарязал своите абсолюти в онази зверска вечност, напрягах всеки мускул в тялото си, за да се движа по-бързо. Земята вече беше напоена на някои места и кракът ми потъваше по-надолу в нея. Помагах си с ръце и по ръцете ми полепваше кал и кръв. Където не успявах да подбера крачките си, чувах пукането на костите, върху които стъпвах. Тези другите тръгнаха след нас.
Тичах… Но явно съм тичал в друга посока. След време стигнах до бясно течаща река. Бях нагазил до колене в нея, когато до мен профуча една стрела. Следващата щеше да е в гърба ми. Погледнах реката – в краката ми не течеше вода, а живо, огромно и безмилостно влечуго тласкаше снага във и извън своето корито, понасяйки всичко по пътя си. Макар едва нагазил, трудно задържах краката си на дъното. Пуснах копието и вдигнах ръце. Бавно се обърнах. Преследвачите ми – двама – стояха на брега на реката, опънали лъковете към мен. Предадох се. Стрелата ме спаси от сигурна смърт.