автор: Tiranozavar

Фоайето прилича на летище. Сякаш сме се приземили в Париж, Мексико сити, Рим и древен Вавилон едновременно. Окъпана в неон вдясно примигва някаква умалена Айфелова кула, а на метри от нея пирамидите на ацтеките, които никога не са припарвали по тези места. Ние сме в пустошта, в зеницата на първичния взрив.
А всичко, което виждаме е клепач. От вътрешната му страна пълзят червеникави и зеленикави пукнатини, а в канала, отвеждащ светлината директно в черепа, потъват с крясък рекламни надписи. Хотелът вляво е окичен с ликовете на „Бийтълс“ – двамата, преминали отвъд и останалите сред нас ни гледат от плакат ала 70-те, докато над черните им коси – бретони и бакенбарди – присветва надпис „Мираж“. Никак не им отиват мустаци, искам да ти кажа, докато крачим към рецепцията, но ти си толкова забързан и толкова уморен, че мога да говоря само с гърба ти. Тук фаровете на автомобилите не заслепяват. Приличат на железни влечуги, вперили жълтите си очи право напред, докато под подметките ни земята без никакво съмнение пари. Вече знаем защо всичко тук е от бетон. Никой инженер не би изсипал врящ асфалт насред пясъците и под жаркото слънце. Залезите тук са ръждиви, пламъците им парят дори в прозорците, а сутрин градът е затиснат от непоносим смог. Отникъде не подухва, затова въздушните маси се размесват от трафика, белите дробове на милиони човешки същества и климатиците, измислени, сглобени и почти боготворени от същите тези същества. Кислородът, който поглъщаме, е осеян с капчици – пот, задъхани от жегата пори, оплезили мазен език, вряща смес от остри ухания, освободени с впръскване под мишници, от вътрешната страна на китките, върху ключиците, зад ушите. Тълпата се носи бавно от хотел до хотел. А по пътя спира по извити мостове, снима се под мраморни арки, оглежда се в огледални като оникс витрини. Знаем, че зад бляскавата фасада, този град е кратер. Огромно пространство, което не отразява, а само поглъща. То няма зъби, нито хранопровод, няма вътрешни органи, но цялото е едно огромно жадно и може би влажно гърло. Изплезило е език навън и можеш да подушиш копнежите на всички души, които същата тази паст е погубила само преди дванадесет часа. Преди десет, преди шест, преди три, в този миг и този, който угасва с поредното мигване на рекламите отсреща.
А аз инстинктивно те хващам за ръка, защото съм сигурна, че ще те изгубя сред тълпата. Не си единствен с бяла риза и не си единственият бял. Когато докосвам топлите ти пръсти вече зная, че всички длани в този град приличат на твоята. Тази нощ ще бъдеш хладен, защото никога не си играл на истинска рулетка, напрегнат, защото край зелената маса няма да си сам, а после и запотен, защото всяка жива кожа след такава корида диша учестено. Интуиция, която подвежда, надежда, която се сгромолясва. Но ние си обещахме да не говорим за това. Ти обличаш бялата риза – ръкав след ръкав, и копче в илик, копче в илик, копче в илик и мърмориш под носа си, че тази нощ няма да сме рационални, скъпа, няма да му мислим много, даже никак, казваш, когато се приближаваш към огледалото в банята и с пръсти изтръгваш едно косъмче от дясната си ноздра. Студената вода го отвежда през етажите, а след час твоята ДНК ще се изсипе със стотици други отпадъци в пречиствателни инсталации, огромни, задъхващи се машини, които накълцват със зъбчати колела всичко, произведено от теб, от мен, от онзи мъж на бара, от жената на рецепцията, даже и от онези сладки русички близнаци, чиито детски гласчета достигат до нас иззад стената на съседната стая.
И аз съм готова, казвам ти с поглед. Привечер лицето ми изглежда по-гладко, клепачите мъничко по-отпуснати, устните с естествен блясък в крайчето. И всичко, погледнато от нашата хотелска стая на тридесет и втория етаж, е идеално. В далечината се издигат някакви планини, но те никак не ни интересуват. Намираме се по-високо и дишаме почти в стратосферата. Не сме алчни, никога не сме били, но тази вечер въздухът нахлува в нас трескаво и убедена съм, сърцето ти почти опира в адамовата ябълка. Ако те докосна с устни, ще го усетя в кожата ти – бясно тремоло, над което ноздрите ти се издуват като платна. В този град не се нуждаем от нищо, освен от портфейл. Сухата хартия на банкнотите, металния звън на монетите, релефните букви и безкрайните цифри върху кредитните карти. И нашата девственост. Защото душите не са осквернени, защото окото никога не е преливало, защото ако уцелим джакпота при някой еднорък бандит, ако ни се падне червено, когато сме заложили на него последния си жетон, тогава ще дарим част от печалбата за благотворителност. И даже на прием ще идем, за да се покажем като загрижена за обществото двойка на средна възраст от средната класа в средна Америка на една средна планета в една средностатистическа спрямо вселената галактика.
Вече сме навън. Върху тези бетонни плочи, с които е осеяна нашата мечта. Можем да наемем автомобил, за да се порадваме на Сфинкса, окъпан от електричество, на виенското колело, което загребва хора, издига ги в шепи и после ги изсипва, погалени от милионите и милиони разноцветни и немигащи очи на този град. Като че ли не можем да го изразим с думи, толкова сме изненадани от откритието и двамата, но въздухът тук е напоен. Нито ти, нито пък аз можем да бъдем излъгани. Мирише на страст. Дори хотелът отсреща е като кула от сладолед, която всеки момент ще се свлече или разсъблече. По неоновите рамки на рекламите се издигат като че ли балончета. Въздухът е наелектризиран или може би газиран. И очакваме всеки момент някъде във виолетовия мрак на безкрайното небе да изхвърчи тапа. И над града като в чаша да се разпени прозрачно шампанско…
– О, не – казваш, когато някаква японка те спира и ти подава фотоапарата си.
Оставям те, докато тя позира, облакътила нелепа скулптура, която трябва да имитира някакъв ранен християнски баралеф или може би египетска фигура. Истината е, че щом излязохме от стаята, попаднахме върху барабан. Някой замахва с палка от небето и всички ние сме сигурни, че ударът ще ни издигне над този булевард, над хотела, над планините и над континента даже. Знаем, че можем да се скрием във всяко казино. Онова, което е изпънало червен плюш до върховете на обувките ни или другото, което обещава мрамор, изпотена чаша вино и дори купичка фъстъци. Светкавицата от фотоапарата отбелязва японката като точица насред кокафония от светлини и грамади.
И най-сетне след още десетина снимки, няколко питиета, които можехме, но не ни се щеше да отклоним, един опит за разговор, който заглъхна сред огледалата на асансьора, се оказваме в центъра. Това е мишената, към която летяхме – ти със снежнобялата си риза, а аз с новата си рокля, вече полепнала по гърба. И стигнали, почти близнали крайната цел, вече сме омаломощени. Този град ни е изгризал, сдъвкал всеки все още свеж сантиметър от нас, изсмукал е всеки сок, прерязал е всяка пълнокръвна вена. Уморени, но не и изтръпнали, се настаняваме край зелената маса. И тогава, когато пръстите ти подреждат жетоните, вече знаем, че именно този звук сме чували досега. На всяка крачка, във всеки дъх на пространството е прищраквало именно това. Удар на венчална халка върху пластмасата на въображаемите пари, забързан бяг на топчето от слонова кост върху циферблата на рулетката. Това е и животът, разбираме го с остротата на въздуха, раздвижен от климатиците и издишан от палмите навън. Това е прашинката, която последна каца върху везната и я накланя опасно близо до смъртта. Защото играта е именно тази. Най-древната. Първичната. Първата. Спечелим ли от това завъртане на червено, сърцата ни ще избухнат като онази бутилка, която си представяме и двамата, елегантно облегната в изящна кофа, пълна с лед. И сигурни сме, онези фойерверки над хотела отсреща отбелязват не нечие раждане, а преливащ от банкноти джоб.
Пет пъти черно. Трак-подскок-трак. Болезнен черен цвят. Знаем, усещаме го в ноздрите си, по гърба, от вътрешната страна на бедрата, по косъмчетата, опънали нежна пътека под пъпа, че идва ред да удари червено. Да прекоси като в конно надбягване този манеж, да подскочи в последно колебание и накрая да закове. Въображаемо и двамата се прицелваме. Някакъв отдавна приспан от цивилизацията ловец опъва тетивата, притваря око и отпуска пръсти. Стрелата изсвистява край ушите ни, а ние следваме дирята й, докато промушим заедно жертвата и по брадичките ни се спусне металическа, с щипка захар, кръв.
В този момент някаква сянка се приближава към масата. Всеки момент крупието ще обяви край на залозите. За нас това ще е шестото поред завъртане. С всяка своя фибра знаем, че малкото пулсиращо топче, ще залепне върху червения плащ на циферблата. Но за сянката, този, изскочил от преизподнята, призрак това залагане ще е първо. И за него вариантите са два. Червено или черно.
Земното кълбо се завърта, прилича на пумпал, описващ елипса покрай някакво си слънце. Трак-подскок-трак. Някой е погълнал гравитацията и ние политаме от двете страни на кръга, за да стигнем, преградим и убием скоростта върху последния си шанс. Трак-подскок-трак…