автор: d-Zen

- Проклятие, Дан, какво искаш?!- нахвърли се тя вечерта върху него - Власт?! Пари?! Отмъщение?!
Той сви устни. Усмивката му напомняше ръб на нож.
- Искам си наследството.
- Наследство? Какво наследство? Роден си син на банкер, а Империята е обрала мангизите на баща ти?
- Роден съм свободен.
- Глупости. Свободен. Роден си в самото сърце на Империята, на Земята, ако не са ме излъгали нещо. Най-малко там някой може да се има за свободен.
- Точно това е другата страна на проблема с наследството ми, нали?

„Роден съм свободен.“- стресна я гласът му на заспиване.
„Роден съм свободен.“- уплаши я гласът му на разсъмване.
„Роден съм свободен.“- скърцаха стъпките му по коридора.
„...свободен... свободен...“- шумолеше адаптера в ушите ѝ.
Свободен. Глупости. Това е ИНФАНТИЛНО!
- Ти знаеше ли, че Дан Марън бил роден свободен?- запита тя Албина Алан (последната се опитваше да ѝ преподава медицина, но Медрин не бележеше кой знае какъв напредък в тази област).
- Така ли?- повдигна високо красиво оскубаните си вежди Албина - Не, не знаех. Понякога съм се чудила дали е роден по естествен път, но не подозирах, че е толкова зле.
- Хм, не знам.- сви рамене, по същия повод, Териса Ченлъл - Чувала съм, че бил роден в някаква дупка...
Медрин не пожела да слуша по-нататък.
- Лаброна е виновен!...- въздъхна Лал Олида - Той го зарази. Макар, че ако питаш Марън - ще отрича до последно...
Така, че никой с нищо не ѝ помогна да си изясни ситуацията.
Разбира се, не можеше да попита Сирил Брант (не, че очакваше точно Брант пък да ѝ каже нещо). Със Сирил Брант тя изобщо не разговаряше за Дан Марън. Брант я притесняваше. Ту ѝ се цупеше, ту любезничеше с нея някак прекалено. Тя стъпваше около него по натрошени стъкла, но просто нямаше как да го прати по дяволите. Брант я учеше да пилотира и никога нищо по-интересно не беше вършила. Дори стрелбата и СВБ(сборната военизирана борба), които изучаваше с Дан Марън не ѝ бяха чак до такава степен интересни. Дан Марън ѝ се усмихваше, но тя нито за миг, нито наяве, нито насън можеше да забрави как беше запитал Сирил Брант дали от цялото население на галактиката - точно тя им трябва на борда. В интерес на истината си се оправяха съвсем добре и без нея (както ѝ беше казала Албина), а ако толкова им трябваше още един член на екипажа - защо не вземеха някой от хората на Крере - имаха страхотни възможности... На нея също винаги можеха да ѝ намерят някаква работа на базата. Затова учеше. Учеше от момента, в който си отвореше очите сутрин, до момента, в който ги затвореше вечер. Докато обядваше повтаряше наученото до обяд, докато вечеряше преговаряше наученото през деня, събуждаше се нощем и разиграваше мислени ситуации от тренажорите, които да провери на другия ден, а на закуска преговаряше абсолютно всичко, което беше научила до момента.
- Туй, малкото, е упорито като конска муха.- отбеляза веднъж Лал Олида и Сирил Брант се засмя одобрително. Но Дан Марън не беше при тях и не чу. Самата тя никога не беше виждала конска муха, отдавна беше наясно с факта, че е упорита и той не ѝ правеше никакво впечатление. Искаше мястото си на борда на „Сивия козел“, искаше никой никога да не се съмнява, че мястото ѝ е на борда, че това място е нейно!, а шансът да го заслужи се появи чрез комуникациите. Комуникациите се оказаха нейната стихия, много скоро близките връзки започнаха да ѝ се удават със затворени очи, а далечните ставаха все по-лесни, все по-далекообхватни и широко разклонени. „Достъп до информация.“ усмихна се Дан Марън, а на гърба ѝ се разпериха огромни криле (той непрекъснато повтаряше „Всяко знание е ценно.“ и „Информацията е страхотно оръжие.“ и самият той непрекъснато разучаваше някаква апаратура, непрекъснато се ровичкаше в някакви проекти, чертаеше чертежи и правеше изчисления и слушаше лекции, когато не можеше да заспи...)
Най-много ѝ харесваше пилотирането. Никога нищо по-прекрасно не беше вършила. Стига да застанеше на пилотския пулт – дори и това да беше само тренажора - изпитваше усещането, че НОЩТА се разгръща пред нея, ГАЛАКТИКАТА се разтваря и самата БЕЗКРАЙНОСТ ляга в краката ѝ. Тя не беше човек, не беше някаква си топка плът, тя беше звезден лъч, а границите не съществуваха, какво я засягаше, че някакъв тъпанар ги беше измислил? Тя беше свободна, но до сега, не го знаеше, тя беше РОДЕНА СВОБОДНА, но света беше скрил тази дребна подробност от нея, още от самото ѝ раждане и ето как тя трябваше да я научи... ИНФАНТИЛНО ли беше това?!
Само че за да овладее пилотирането горе-долу колкото Брант, например, и бяха необходими пет-шест години интензивно обучение и доста практика, а на борда на „Сивия козел“ н момента нямаше нужда от трети пилот. Пет-шест години интензивно обучение ѝ бяха необходими, за да овладее СВБ (сборната военизирана борба), а никой не можеше да каже колко десетки години биха ѝ потрябвали, евентуално, за да се ориентира приблизително в електрониката или в силните енергии - владенията на Дан Марън (пречеха ѝ огромни липси в математиката, физиката и химията и... кой знае още в какво...) Разбираше, че Дан Марън ѝ обяснява възможно най-елементарно, но едва успяваше да долови какво има предвид, а мисълта, че му изглежда като тъпа дивачка можеше да я побърка. И вече беше повече от ясно, че няма да може да поеме медицинския сектор вместо Албина. Най-много, при нужда можеше да ѝ асистира, максимално съсредоточена и треперейки от ужас да не сгафи... Много повече ѝ се удаваше да нанася рани, отколкото да ги лекува. Бързо стана добър стрелец с различните видове персонални оръжия, относително добре се справяше и с оръжейните системи на борда и с оглед светкавичният ѝ напредък в комуникациите, Дан Марън започна все по-често да я качва на „Сивия козел“, а тя веднага се съгласи да поеме и длъжността на домакин - работа, която всеки от тях можеше, но никой не искаше да върши. Беше досадно, принуждаваше я да отделя време за неизбежни глупави разправии (време, през което можеше да учи нещо или да го прекара с Дан Марън), но можеше да го върши и считаше, че им го дължи.
Освен това си имаше любимо занимание на Крере, макар в началото изобщо не допускаше, че е възможно. И през ум не ѝ минаваше колко може да ѝ хареса, когато за пръв път Сирил Брант я хвана за едната ръка, Лал Олида - за другата и я цопнаха в канала. Медрин крещеше, пищеше, смееше се истерично и плачеше със сълзи и едва не удави Дан Марън, който я хвана във водата. Тя, откакто се помнеше, се беше разписвала за литър и половина вода на ден, беше се къпала само с химически душ, беше мокрила единствено и само устните си, за нея да разсипеш капка чиста влага се равняваше на престъпление далеч по-страшно от убийство, тя все още не можеше да ПРОУМЕЕ съществуването на канала, а те си ИГРАЕХА С НЕГО!... Мислеше ги за разглезени неблагодарници, които не ценят съкровищата, които притежават... Те пък я мислеха за тъпа дивачка, която едва ли не боготвори нещо, което не познава. Поне в този смисъл звучаха откритите подигравки на Сирил Брант и на Албина Алан. Лал Олида се посмя, макар да не се включи, Териса беше тази, която ги спря „Стига вече, всеки от нас е НЯКАКЪВ и за това сме тук, НАЛИ?“, а през това време Дан Марън я гледаше с леко спуснати клепачи и леко повдигната горна устна изпод която се белееше тясна ивица от едрите му зъби... Гледаше я с очакване и още нещо. И очакваше да види нещо, което не видя - стана и излезе. Медрин нито за миг не се усъмни, че го разочарова. Намери Териса насаме и я запита със заекване „Ще ме научиш ли да плувам?“. Териса плуваше като риба. И веднага се съгласи. Веднага се съгласи и да не казва на останалите. Медрин имаше респект от водата, но нямаше страх от удавяне. Не след дълго настъпи денят, в който, през обедната почивка вървяха по брега на канала с Дан Марън, тя го блъсна във водата и с триумфален вик се хвърли подир него. Цяла седмица след това се кикотеше с глас, колчем се сетеше за огромните му, облещени, кафяви очи и слисаната му физиономия. Но когато той ѝ каза, че на Крере, разбира се, има океан, тя импулсивно изпищя:
- Не искам да го виждам!
Другото преживяване, което почти се равняваше по сила с това, беше ремонта и подобрението на системите за далекопространствено проучване. Беше се появила повреда в някои от съоръженията, скрити в горите, той отиваше да ги поправи и я взе за настройката, като се надяваше с нейна помощ да подобри дълбочината и широтата на покритие. Ако останеше доволен от резултата, щяха да пренастроят цялата мрежа според нейните указания.
Тя вися над сметките и чертежите 24 часа преди да станат и да тръгнат. Не спа, не яде и вода не пи, само дето не забрави да диша...
После Дан Марън ѝ връчи зелен дъждобран и я поведе по каменистата пътека.
Присъствието на огромната зелена гора я погълна като наркоманско съновидение.
Цяла седмица валеше дъжд, сивите и кристални капки се провираха през листа и клони като милиарди живи същества, хлъзгаха се, пързаляха се, висяха по треви и храсти и сияеха - всяка поотделно и всички заедно - със собствена вътрешна светлина... Гората светеше, дишаше, живееше на някаква неясна своя честота, неясна, но толкова близка, че всеки миг можеше да я разбере и заговори, гората ги обгръщаше, люлееше, дишаше в лицата им... Беше опияняващо, беше...
Ремонта и пренастройката на съоръженията се превърна само в благовидно извинение за тази среща с дъжда и гората. Но, разбира се, беше зарадвана, че той оцени работата ѝ добре и заяви, че ще пренастроят цялата мрежа, това щеше да има огромно значение за нея, щеше да бъде истински триумф... след 3-4 часа. Довечера, в базата. Сега имаше значение само, че седяха в средата на дъжда и гората, върху едно повалено дърво, дъвчеха сандвичи, пиеха чай с ром от термоса, мокри и измръзнали отвън и горещи отвътре...
Нито за миг не се съмняваше, че Дан Марън също изживява тази среща - промяната в израза му, в стойката му, в жестовете му се виждаше с просто око, но той, сам, нямаше да каже нищо. Но дали пък тя не можеше да го предизвика?
- Дъждът и гората се любят...- изтърси тя.
Той наклони глава и веждите му бавно се повдигнаха нагоре:
- Това тънък намек ли беше?
Смехът ѝ изкипя като гейзер:
- Не, никакъв намек не беше, но... ти го приеми така...- засега не можеше да го изненада, но защо да не превърне провала в успех?
Отвърна ѝ онази негова усмивка, която включваше на четири етапа:
- Така и го приемам.- провря ръце под дъждобрана ѝ и я придърпа към себе си.