автор: hristam

По улиците скита вечерта
и сплита стъпките ни като прежда.
Във локвите е паднала луна.
Изгубили сме се. Като надежда.

Нощта се утаява по первазите,
отпива глътка време. Неизстинало.
Ухае роза в шепите на вазата.
Несвършени сме с тебе. Като минало.

Излива тънък звън ръбът на чашите,
а виното пияно е от устните.
По тишината грапав шепот дращи.
Непредвидими сме. Като изкуство.

Загърнати във нощната си приказка,
събираме звездите й по тъмно.
Отвън щурците дрезгаво се кискат.
И неизбежни сме. Като разсъмване.