Тоя бил темерут, оня бил темерут. Думичката ми се стори странна още като я чух за пръв път. Тогава бях висок колкото масата или май малко отгоре. Хич и не ми мина през главата да попитам интелигентното си родителско тяло като какво ще да значи. Защото и без да знам ми звучеше адски готино. Тайнствено... Приключенски, лъхаше ми на джунгла, на самотни острови, на пиратски кораби! Тайно си мечтаех Фанфан Лалето да се изправи и да каже за мен: “оня ден с Васо... Как кой Васо бе, Васо Темерута, суперския ми приятел”! Лелеее! Мечтаех да съм най-големия темерут на света!
После май порастнах защото един ден разбрах какво значи темерут. Чичо Стоян, комшията над нас се оказа олицетворение на това понятие. Тогава я разлюбих тая дума. Щото по-неприветлив дъртак не бях виждал от него. Колко да е бил дрътльо не знам, но така ми изглеждаше, щерка му ми беше съученичка. Ти го поздравяваш учтиво, дето се вика почти мазно, а той – няма добър ден, здрасти, как си мойто момче... нееее! Върви като нек’ъв парен валяк, пуфти едно гадно, а – ааа да те премаже, е някакси те избягва, по това познаваш, че все пак те е видял. Намръщен, кисел, ако все пак кажеше нещо беше от рода на „я мръдни малко бе, мърльооо”. Е как да харесваш такъв изрод! Забелязах, че никой не го обича в блока. То какво ли да му обичаш на един валяк. Избягваха го. Затова, когато се върнал една нощ от командировка и заварил леля Цеца кипрата, жена му, не съвсем сама и напълно необлечена с фурнаджията, дето работели в една хлебарница, без дрехи и той, никой не му съчувства. Може би само аз, ама малко. Чичо Стоян и половинката му станаха най-популярните личности в махалата. Мало и голямо бистреше тая история. Как си играела леля Цеца на „тури го – вади го лебо” у нажежената фурна, как хлебарят, гол, само по лопатата за вадене на хляба прескачал по три стъпала надолу. Точно тогава темерутът изчезна някъде, спря да се мярка много, много и жена му, превърнала се в секс идол на не едно поколение. На моето със сигурност. После чичо Стоян се върна на бял кон. В смисъл, че се роди Люлю, рожбата на помирението. Казват, че бил от него. И животът си продължи забравил любовните неволи на темерута и неверницата.
Порастнах, станах студент. Често отивах на изпит с... хм... недостатъчен запас от научени въпроси, един вид подготвен по произволно съкратен от моята особа конспект. Прозрението ми дойде, когато взех един шибан изпит само с два научени въпроса. Безпелационно и с адмираци, че от мен ще стане добър инженер. Гледах доцента да не разбере колко съм слисан докато размишлявах от къде долетя туй птиче на рамото ми! И прааас – еврика! Птичето се оказа темерута от горния етаж! Излязох сутринта с походката на обречен смъртник и поех към института. И тогава чичо ти Стоян налетя отгоре ми като угоен пуяк в атака. Бутна се в мен, ни здрасти, ни извинявай, изпуфтя си и замина. Обаче гле’й – на изпита четворка! Паднаха ми се и двата въпроса дето ги знаех. Малеее, ако бях научил три... Бре, дали е истина това умозаключение? Разчовърках си инженерния мозък и взех, че се сетих се за още две такива срещи с темерута. И виж ти. Ми да! Миналия семестър нямах грижи с два от проблемните изпити. Спомних си, най-гадния, по машинни елементи беше на рожденния ми ден! Тогава направо ми изкара въздуха като се блъсна в мен... И тоя ми писа тройка. Е, к’во като се явявах четвърти път...
Така се превърна чичо Стоян от Темерут в Талисман! ТТ!
Ами завърших без проблеми. Нямаше изпит да ми се опре, ако бях срещнал ТТ, разбира се. Даже спрях да паля свещи на иконата на св. Николай Чудотворец, там вляво от олтара в Александър Невски. Нямаше защо да се разкарвам, след като брат му живееше един етаж по-нагоре.
Минаха много години. Ама много. Вече наближавах петдесетте. Седях един ден в градинката на пейката под върбата и пушех. Бях разведен, имах си едно готино гадже, малък бизнес, животът беше хубав. Да ме пита човек, що съм седял следобеда преди Бъдни вечер, дето се вика баш в зимата, навън. Ей богу, не помня. Сигурно е имало слънчице, знам ли. Тогава към мен се приближи темерутът. Не каза нищо, седна и ми подаде ръка. Както го оцених визуално беше над осемдесет вече. Същото неприветливо копеле, само че съвсем одъртяло. Обаче ако щете ми вярвайте взехме, че се разговорихме. А за това, а за онова... Дълъг разговор... И аз по едно време му казах за талисмана. В смисъл, че хората си имат талисмани и моя талисман е той. Как всеки път като съм го срещнел съм си вземал изпитите. Даже един път ме взеха на работа след един сблъсък на стълбите И че го уважавам безкрайно. За темерутството нищо не му казах.
- Ами... хм... Васко бе! Ама си и ти! Много си глупав! Що не си ми звънил сутрин като толкова ти е вървяло? Аз ставам рано. Да беше звънял, да си заслужа докрай уважението – и докато тракаше тази тирада сложи приятелски ръка на рамото ми и погледът му някак се очовечи.
Благодарих му изненадан от дружеското отношение, обясних му, че „виждаш ли, чичо Стояне, трябваше да те срещна случайно, без аз да те търся” и други такива вятър работи за съдбата му наговорих. Въпреки, че направо си ламтях да му звънна всеки път преди изпит, ама така звъни ли се на темерут... Пожелах му „Весела Коледа” и отидох да подготвяме с мойто момиче празниччната вечер.
И грях, не грях напихме се здраво баш на Бъдни вечер. Постихме до дванайсет с некви бобени чушки и ошаф и после стана каквато стана тя. Амнезионна карта от бели петна...
А на сутринта, явно някой недоклецан инкасатор звънна рано, рано къде немаше десет и половина още.
Станах облечен като новородения младенец. Залепих кървясалото си око за шпионката.
Отвън се мъдреше темерутската мутра на Талисмана, чичо Стоян. И един вдигнат нагоре палец.
- Честита Коледа и на теб, чичо Стояне – промърморих на себе си преди си легна отново.