автор: apostola

Прилежен работник над бели листа,
аз думи си търся за зид на стиха.
Така се изостря във мене страстта
и тъй си намалям в душата страха...

Страхът от бездарност над чистия лист
от думи безлични с беззвучен заряд.
Така се загубва и образ лъчист,
словата попадат във нисък разряд.

Попадам на думи потънали в прах,
но щом ги изтупам и мия с памук
възторгът се връща и губя аз страх:
стихът ми ще бъде със чувство и звук.

Макар разпиляни, събирам ги в път-
със тях аз си ставам стократно богат.
И бруля дървото за думи със прът
напук на кибици и дявол рогат.

Строени, пиляни във ред и без ред
оставям аз думи от бели слънца.
Макар, че до днеска не станах поет,
от мене остават словесни зрънца.