автор: Mia2442

Баба Станка беше блага и мила жена, говореше малко и винаги се усмихваше с беззъбата си уста. За нейните близо 80 години, беше много държелива – слаба, прегърбена, с изкривени от артрита пръсти, тя винаги беше в градината и копаеше нещо с мотичката. Допреди няколко години, когато нейният старец – дядо Стоян - беше все още жив, двамата поддържаха чудесен двор и градина. Садяха домати, пипер, царевица, гледаха козичка и магаре, а дядото вечно дялкаше нещо в работилницата си.
Всичко си произвеждаха и малките им пенсии стигаха за хляба и тока. А какви баници месеше баба Станка – с домашно изпечени кори, с много яйца и козе сирене – пръстите да си оближеш.

Даже наскоро в селото им купи къща един англичанин и той им стана чест гостенин – дядо Стоян му сипваше ракийка собствено производство, баба Станка късаше домати от градината, пък той им помагаше за двора, макар и да си говореха с езика на жестовете.

Най- голямата радост на баба Станка беше да събере родата за празника на селото – тогава се изнасяха маси под асмата, купуваха се лимонади, печеше се яренце и се правеха три вида баници. Баба Станка все принасяше и принасяше на масата, а очите й грееха. Но с годините тези събирания ставаха все по на рядко – синът им беше женен в далечно село, а дъщеря им живееше в областния град. Внуците им се изучиха и изпожениха в София, а правнуците се разпиляха да учат по света.

Но най-голямата болка на баба Станка беше синът й – Тошко. Неясно как, но още преди години се знаеше коя част от големия двор след смъртта им ще остане за Тошко и коя за дъщеря им. Падаше се частта с кладенеца да бъде за дъщеря им и Тошко бе много ядосан – искаше кладенеца да се премести в неговата част. Но дядо Стоян се беше заинатил като чорбаджия :

- Докато съм жив, нема да се мести герана, като умрем, тогава ше се дЕлите! – заявяваше дядото и баба Станка го гледаше тъжно – беше свикнала да става неговата – бяха изживели над 60 години заедно, но сърцето й майчино се късаше...

А Тошко се заинати и той и спря да им говори, спря да ходи да ги вижда, не им вдигаше и телефона. В селото се говореше, че не може заради един кладенец син да не поглежда родителите си и сигурно заради голямо имАне е тази вражда.

Но съдбата понякога е много жестока – първо от коварна болест си отиде зет им, после дъщеря им. Накрая и дядо Стоян се залежа – баба Станка го води по доктори и знахари, но нямаше полза. През войната старецът беше спасил един другар на фронта, неговата дъщеря беше пенсиониран лекар в селото и баба Станка й се примоли:

- Имаш един дълг да изплащаш, ама ти се молим като на човек – ела, помогни на моя дядо!

Но и лекарката не успя да помогне и в един сив, есенен ден, дядо Стоян издъхна. Тошко не дойде на погребението на баща си...

И баба Станка остана сама. Пак се грижеше за градината, пак месеше баница за англичанина, но се беше смалила и свила – с черната си забрадка, със залепените си с тиксо очилца – сякаш чудо я държеше на бялата земя – просто тя и земята бяха едно.

Обаче се случи нещо ужасно – цигани нападнаха и пребиха баба Стана, за да й вземат пенсията. Дотогава тя не бе имала проблеми с циганите – даже напротив – викаше ги да й прекопаят двора или отрежат дърво, а тя им даваше по някой лев и ракия, дрехи, туршия. Но тези били маскирани и баба Станка в болницата не можеше да каже дали познава нападателите си. Каквото взели - взели, но бабата съвсем се смали и колкото и куражлия да беше, личеше, че няма да я бъде дълго.

Затова, когато най-голямата й внучка каза – „Бабче, ще дойдеш да живееш при мен в Германия”, баба Станка първо се възпротиви:

- Не мой, бе, мале, за какво ти е една такава старица – аз вече съм взела –дала.

Но внучката настоя и баба Стана се заприготвя. Един далечен роднина я закара на летището, а внучката я настани в апартамента си в Хайделберг. Апартаментът беше светъл и хубав – за баба Станка имаше съвсем отделна стая. Но баба Станка залиня – вярно, след работа, внучката се връщаше и с асансьора сваляше баба си да я разходи около сградата. Всички къщи наоколо бяха разцъфтели в храсти с цветовете на дъгата и баба Станка се подпираше на бастуна си да им се радва,а когато видеше прекършено стъбълце, една сълза се търкулваше...

- Дай ми некаква работа, дай нещо да ти наготвим – не мом да ти ям парите бадева. – каза един ден баба Станка.

- Ех, бабче, каква работа – аз съм на диета, стой и гледай телевизия или плети плетки.

И баба Станка, с изкривените си от артрит пръсти, започна да плете някакви възглавнички, които внучката й просто прибираше...

Но в един пролетен ден, в края на април, баба Станка събра багажа си и когато внучката й се прибра, каза:
- Връщам се в България!

- Чакай, бабче, как така – кой ще те гледа?

- Сама ще се гледам, България ще ме гледа! – каза баба Станка. - Вече е време за разсад на доматите, моля те, Поли, нека се върна в България – чувствам, че дядо ти ме вика, но оттука го чувам слабо...

Далечният братовчед взе баба Станка от летището:

- Е, как е, хареса ли ти Германия? – подкачи я той.

- Убава е Германия, ма от България по-убаво нема. И да знаеш – да ме закопате там – до дедо ти Стоян – иначе мира нема да имам.

- Е, стига де - Бог ти е дал още...

Баба Станка живя още година и половина, след като се върна от Германия – доматите й станаха превъзходни. Както бе залиняла в Германия, така й се събудиха силите в България. Пак копаеше с мотичката на лехата и един ден така я намериха – в градината - беше паднала и не бе имало кой да й помогне...

На погребението дойдоха много хора, дори и Тошко – той се разпореждаше като главатар, но личеше, че му е тежко. Най-много плака англичанина – хвърли буца пръст на гроба на баба Станка, а после просто занарежда на английски и сълзите му се търкаляха...