автор: Methodius

(кратко философско есе)
--------------------------------

Принципът, а той е принципът на познанието, няма нищо общо с истината. Не аз съм магьосникът... Но с какво право Ницше запитва сам себе си (в "Ecce Homo") "Защо съм една съдба"?... Аритметическото положение "1+1=2" не е истина, а едно критериално съответствие за истината, една критериална, квантова проекция за истината, едно познание за истината, диаболизъм, субект-обектно съотнасяне (разцепление). Познанието е "инструмент и аршин на дявола", не врат, а шия, уж едно и също със сбъдването на познаваното, но не съвсем. Битие = мислене. Рефлективно, светът е категориален (той трябва да е такъв!), мисловна дифракция през "Прокрустова решетка", в крайна сметка: прагматичен, упорядъчен, битов. Трябва ли да е такъв? Светът е категориален. Но не съвсем - доколкото битието е и инобитие, действителност; и доколкото инобитието е успоредно с реалността и нейните пикселни изображения и силогически принципни схеми. Че що е действителното, ако не магнетичният дъх, непорядъчният пакостлив дух - облъхващ диалектическия растеж на конструкциите! Действителното е неразумното. Гносеологията (епистемологията) е в онтично насаждане. А познанието не е нищо друго освен подлъгване, fata morgana, феноменология; т. е. истината (присъствено-сумрачна по естество) бива потапяна, отчуждавана (по парадокса "воля за познание") към "нещо само по себе си", към "нещо абсолютно черно", бива усмъртявана и погребвана. Всъщност - воля, воля към мощ, воля за познание - са едно и също. Всички ние сме "летящи холандци"... Magica!... По силата на изначалното всемогъщие на Волята (дотолкова могъща, че необходимо да снема собственото си всемогъщие) познанието, т. е. грехът, е изконно вложено, е заложено във възможността на съществуването. В качеството си на познавателна априорност принципът е архереалия, е неизменен корен на всяко познание, е, в заключение по разкроените в самия принцип механизми, "първородният грях", сократическото. Дотук, и ни на йота по-нататък, се домогва философията (или още: "Платон под линия"). И както грехопадението (паднало във висине важене на принципа) изскача с квалитативен скок из-от истината, присъстваща в своята магмена пълнота, тъй и откровението на вярата приижда в скок, избиващ в самопонятието на критерия (самопонятието и без това е "пуста къща без врата и покрив"), и налива съществуването отново с динамиката на действителното. Омагьосаният кръг на циркулация на Дионисиевата кръв е наречен от Киркегор "двойно движение на безкрайността", а от Ницше: "вечен възврат"... И кой е магьосникът, сърцето, "пулсът на засрещащото се време"? Магьосникът - анатомически битува в езика под името съдба, орис, fatum... Amor fati.