автор: anonimapokrifoff

Сара вървеше – 10 крачки до ъгъла, откъдето започва нейната улица. Усети сърцето си в гърлото, лицето ѝ пламна. Какво по-грозно от изчервена мургава кожа? От слепоочията ѝ рукнаха щипещи ручейчета, слабостта, свила се като котка в нея, подкоси краката ѝ.
Щом мярна Халед, се вторачи в пътя. Когато и да се прибира тя, той неизменно е пред магазина на баща си. Само веднъж зърна очите му с цвят на евкалиптово листо, а прогореното от зеления им огън не ѝ даваше покой.
Скоро щеше да завърши училище, чакаха я две години казарма. Не искаше да мисли за тогава, когато светът щеше да опустее без Халед, без тези трийсетина метра до вратата на дома ѝ, през които олекваше, превръщаше се в пеперуда. През другото време беше тантуреста и тромава, безлична и самотна. Мразеше черните си коси, кафявите си очи, тъмната си кожа. Нощем сънуваше Халед, събуждаше се внезапно и плачеше. Защо се беше родила точно тук, точно такава, каквато е?
Сара стигна до магазина на арабина и сякаш ослепя – спъна се. Учебниците ѝ се разпиляха. После видя две ръце, които ги събираха. Внезапно дълги, бледи пръсти помилваха лицето ѝ.
***
Халед не откъсна поглед от Сара, докато тя не се прибра. Защо не ѝ каза думите, които толкова време вече си повтаряше на иврит: ани оев отах? Аз те обичам! Пак не намери смелост. Какъв мъж е той?
Влезе в магазина, но сега се сблъска не с прохлада, а с ледените погледи на баща си и брат си. Първа изригна яростта на брат му:
- Халед, полудя ли? Тя е еврейка! Каква работа имаш с една еврейка?
- Какво, като е еврейка…
- Отдавна подозирам, че ти е взела ума, но сега съм сигурен! Поне да беше красавица, а то – някаква груба, товарна кобила!
- Не говори за нея така!
- Халед – намеси се и баща му. – Брат ти е прав. От колко време вече те чака Мелиха? Девойка принцеса, слязла от вълшебна планина! Щом срещна баща ѝ, все ме подпитва за теб. Знаеш, че отдавна сме си дали дума да се сродим. Хора от една черга сте и със здрава, чиста кръв, ще създадете щастливо семейство. Виж се какъв хубав мъж си, синко – с Мелиха ще бъдете като двойка от приказките. Майка ти щеше да е щастлива с такава снаха.
- Не искам Мелиха, татко. Не я обичам.
- Той наистина е луд! – Брат му яростно заскуба брадата си. – Говори за някаква измислена любов! Даваш ли си сметка, че според еврейския закон децата ти ще са евреи? Кръвта ни ли искаш да омърсиш?! Дано Аллах те вразуми!
- Или Сара, или никоя!
- И къде ще отидете с нея, Халед? Как ще живеете? – Баща му губеше търпение.
- Все трябва да има място на земята, татко, където един арабин и една еврейка да са щастливи – отвърна Халед.
- Погледни ме! В очите ме гледай и ме чуй! – Халед сякаш потъна в безкрайната горест, изместила гнева от очите на баща му. – Няма такова място, синко! Поне на тази планета няма.
***
Сара нахлу вкъщи. Сърцето ѝ спря да бие, задавено от щастие, бузите ѝ горяха. Прибра се в стаята си – сега не искаше да вижда майка си, която щеше да я заразпитва защо е пощуряла, все едно е Ханука и тъгата ѝ е чудодейно изцерена. Погледна се в огледалото – лицето ѝ грееше, за първи път се видя красива. Прокара леко пръсти по страните си – сякаш че докосна Халед.
Денят, прашен и жарък, вече беше прекрасен – като чаша прясна, студена вода с парченце лимон, като току-що откъсната сочна, утринна праскова. Какво ми става, аз никога не съм откъсвала праскова, засмя се Сара. Пусна любимата си песен и за първи път запя.
- Сара? Кога се върна? – Майка ѝ стоеше на вратата и гледаше изумено. – Пееш ли?
- Мамо! – Момичето се хвърли в прегръдките ѝ и се разплака.
***
Халед бързаше трескаво – сякаш край нямаха заповедите на баща му: да пренареди подправките, да напръска с вода зеленчуците, да изхвърли увехналите. Днес брат му не се вясна никакъв. Не попита къде е, с баща си разменяха само кратки реплики за работата.
- Премести тази щайга! – каза той.
Синът като че ли не го чу – Сара щеше всеки момент да мине по улицата. Халед излезе навън. Ето я! Тя застина и той усети смайването ѝ, а после и ужаса ѝ. Видя брат си и преди още да чуе вика му „Аллах-а акбар!”, полетя. Заслони Сара, нещо заседна в гърдите му и го повали.
Светът беше въртележка, а оста му – писъкът на Сара:
- Халееед! Хабиби! Хабибиии…
Халед е на 5. Изкатерил се е до тънкия връх на дървото. То е високо, високо, вятърът свири в ушите му и го люлее страховито. Поглежда надолу, вижда океан, раззинал огнена паст, и се опитва да се вкопчи в гласа, който го вика. Ръцете и краката му изтръпват, не може повече да се бори. Пуска се и пада в прегръдките на майка си, ухаещи на кафе и кардамон.
***
Сара се прибра. Не помнеше нито какви въпроси ѝ задаваха полицаите, нито какво е отговорила. Линейка откара тялото на Халед и после настана толкова непоносима пустота, болката от която запрати момичето в нереален, безмилостен свят.
Майка ѝ плачеше, но Сара сякаш не я видя. Опипом стигна до стаята си, легна и заспа. На сутринта не стана от леглото. Майка ѝ се надвеси над нея – Сара тихо спеше по корем. Тя не се събуди нито на другия, нито на следващия ден. Вече лежеше по гръб, отворените ѝ очи бяха огромни и безжизнени, но дишаше.
Беше в будна кома. Задържаха я два месеца в болницата. Лекарите не даваха никаква надежда и посъветваха родителите ѝ да я настанят в хоспис. Те предпочетоха да се грижат за нея в дома си – слънцето като че ли се бе отказало да го огрява и денем властваше мрачна тишина, нарушавана единствено от стъпките и хлиповете на майката.
***
Беше боса, но не усещаше камъчетата под стъпалата си и острите треви. Сара хлътна в зеленото безмълвие на гората, а тя я опари с ледения дъх на евкалипт. После… после я приласка в обятията на Халед.
Ръцете на Халед, устните на Халед, очите на Халед! Тя – част от него, той – част от нея. Безвремието ги люлееше в милостивите си обятия и те преливаха един в друг – бяха един разум, една душа.
- Сара! – Дъхът му погали ухото ѝ. – Отдавна си тук.
- Мъртви ли сме, Халед? Не усещаме нито глад, нито жажда.
- Ние не можем да умрем, любима. Но ти… ти вече трябва да се върнеш.
- Не! Няма да те оставя! Дори не си спомням за онзи свят – зная само, че е зъл. Не искам да се връщам в него, Халед!
- Той е болен, Сара. Много болен и само любовта може да го изцери. Ти я носиш в себе си и ще му я дадеш. После всичко в него ще бъде различно, хората ще са добри.
- Халед! Моят свят си ти! Ако теб те няма, няма ме и мен. Искам това, което е сега, да продължава вечно.
- Върни се, Сара! Заради мен, заради себе си, заради любовта ни. Аз винаги ще бъда тук, винаги ще те чакам. Трябва да се върнеш, Сара!
***
Огромната тълпа поклонници, очакващи появата на месията, роден от девица, се разтваряше пред линейката като морето пред Мойсей. Хората носеха запалени свещи, въздухът беше натежал от молитви и песнопения.
Когато лекарят пое в ръцете си новороденото, то го прониза със зелените си очи и в операционната се разнесе ароматът на евкалипт. Момченцето сгърчи лицето си, сякаш изпитваше цялата мъка на този свят, и изплака. Тогава Сара се събуди.
В минутата, в която се появи синът ѝ, по света се родиха още 365 младенци, за да сковат кръста.