автор: regulus

12. Пет хиляди долара

Оставаха ни още цял един ден и една нощ в Рейкявиик. Трябваше да решим какво да правим през това време. От разходката ни през града вчера ми стана ясно, че няма кой знае какво толкова да се гледа там, като за цял ден. През първия ни, провален от бурята в Цюрих, ден в Исландия трябваше по план да посетим така наречената Блауа Лоунидх (Bláa Lónið – „Синята Лагуна“), представляваща нещо като каскада от езерца, пълнени от горещи серни извори, разположени в югозападната част на процепа между континенталните плочи.
Лагуната бе светлосиня на цвят и атрактивна на вид – нейни реклами имаше навсякъде в града. Доста бях чел за нея и бях гледал сума ти картинки, затова, честно казано, ме домързя да ходим чак дотам (четиридесет километра в едната посока), за да се топим в смрадливи топли води. Предпочитах океанският градски плаж с неговата леденостудена красота. Все пак, демократ по природа, дадох право на хората да решат какво да правим, като подчертах, че посещението на Синята Лагуна струва над 160 лева на човек, отделно се пътува един час в едната посока. Забравих да кажа, че в единия край на мястото има и зона за свободен достъп… Народът мисли кратко. Потрошили сума пари вече, досвидяха им се още за някаква си сярна дупка, пък била тя и красива. Нещо взе и да не им се пътува много вече. Затова с още малко реторика полекичка ги подтикнах към градския плаж. И то така, че да излезе като тяхно решение. Ромейска му работа.
Речено-сторено. Станахме към девет и се приготвихме. Плажът се намираше в южната част на полуостровчето, на което се намираше самият град, съвсем до градското летище. С Караман стигнахме за малко повече от десет минути. Намерихме място на широкия паркинг и радостно (поне аз) заоглеждахме океана. Водата беше тиха, без вълни, времето слънчево, с тук-там по някое облаче, колкото за украса. Спуснахме се към самия плаж. Оказа се едно полукръгло пясъчно пространство, с диаметър от около тридесет метра, по краищата си заградено с натрупани едронатрошени скали. Два изкуствени скални насипа затваряха нещо като малко заливче, почти кръгло, от двете страни на което имаше пясъчна ивица. На нея лежаха и седяха тридесетина човека, на малки групи или сами. Повечето бяха с някакви дрехи и съвсем малко имаше такива, само по бански. На ръба на лагуната бе оградено кръгло детско басейнче, чийто топли води преливаха през каменния ръб във водата долу и така я затопляха донякъде. Малко по-навътре в сушата, до постройките със съблекални и кафене, видяхме и топлия басейн за възрастни – правоъгълен, плитък (петдесет сантиметра) и пълен с хора.
Ориентирали се бързо, заехме място на пясъка до лагуната и се разхвърляхме. Пресметнах, че това ми е четвъртата океанска баня за тази година, отделно имах две черноморски и две речни (Велека). Не беше съвсем зле… Веднага отидох да пробвам водата в изкуственото заливче. Бррр! Доста хладничка, не повече от петнадесетина градуса. Малко хора стояха вътре, плувайки насам-натам. Размърдах се и аз. Дойдоха и другите, като едната жена остана на брега, с дрехите при това. След няколко минути вече ни се прищя да отидем в топлия басейн. Седнахме и изпънахме тела под водата. Доста топла ни се стори в началото (45 гр.), но след малко свикнахме и блажено медитирахме. Не беше лесно обаче, понеже всякакви деца пляскаха и бягаха дори тук, при възрастните. Заради хубавото време народът бе дошъл масово на плаж, макар, че бе понеделник. Та не стана кой знае каква медитация и мъжете решиха да отиват в открития океан, извън скалните насипи, ограждащи позатопленото заливче.
Дори и там се мяркаха отделни хора, плуващи с нещо като ръкавици и чорапи от неопрен. Стори ни се глезотия някаква това, но скоро разбрахме, че има смисъл – само след половин минута пръстите на ръцете и краката ни измръзнаха болезнено, а после и китките. Упорствахме обаче и само след минута това усещане премина съвсем, оставяйки ни тюленовото блаженство от гмуркането и волното плуване в студената вода… След няма и пет минути забелязах, че започвам да се усмихвам безпричинно и малко след това се досетих, че това не е усмивка. Реших да излизам, веднъж, че се боях да не измръзна, втори път – да не би някоя от многото самотни жени наоколо да помисли, че ѝ се усмихвам (разбрахме след малко, че това било място за запознанства), а най-вече да не би да лепна някаква нордическа зараза от океанската вода – на петстотин метра виждах и сега работещи пристанищни съоръжения.
Какво блаженство е да излезеш от под десет градуса на седемнадесет! При това да те пече, добре де – да те грее слънце, че и вятър да няма. Рай! Толкова топло ми стана, че легнах на хавлията по очи, да се пека. Но то колко да издържа така? Повдигнах се на лакти и зазяпах към скалите. На седем-осем метра по диагонал от нас забелязах самотна жена, седнала с лице към водата (и към нас), по бански, с плажна шапка и слънчеви очила. Веднага ми се усмихна мекичко, а аз примижах и се прозях леко. Каква пък беше тази? Погледнах небрежно към водата, не, нямаше други зад мен. След малко пак хвърлих едно око – беше свалила очилата и определено пускаше плавни усмивки, бавно мигайки. Ха сега де! Двама мъже и една жена на едно място - вероятно изглеждахме като флуорен атом, готов активно и бързо да влезе във връзка, дори с инертен газ. А тази не беше инертна! След малко видях, че се е преместила още два метра по-близо до нас. Огледах се за другата ни жена в лагуната и към топлия басейн. Нямаше я. Реших и аз да изчезна, за всеки случай. Отидох в топлата локва и се излегнах сред дивеещите дечица и ленивите им родители. След няколко минути видях и липсващата жена да излиза от душовете, та се прибрахме заедно при другите.
Какво разочарование! Онази женица погледа още малко, пък после си сложи очилата и се премести съвсем до камъните, на завет сякаш от липсващия вятър. Разказах на другите за случката и едната жена сподели, че била чела някъде как хората се запознавали тук и пр. Брех, изтървахме петте хиляди долара пак!... Чели бяхме, в България още, че за да стимулират раждаемостта и да привлекат хора отвън, властите давали по пет хиляди долара (или колкото исландски крони са това) на месец за не знам си колко години, ако някой мъж дойде и се засели тук, оженвайки се за местна жена (жените, като навсякъде, са повече). Сума майтапи си правехме по този повод из цялата страна, визирайки хазяйките, някоя и друга яка ханджийка или продавачка в магазин („Тази ли, бе? Ами, че тя вечер се прибира от океана с по един тюлен на всяко рамо! И ако не съм сготвил и приспал петте деца, ще ме изстиска като пране! Мерси, не ща!...“), но пък и с младите девойчета, които виждахме тук-там (и за които бяхме стари, разбира се). Защо ли не вземат да внесат афганистанци, негри, араби разни? Цигани? Лошо ли ще им е? Хем ще се народят по-тъмнички исландчета… Отделно, че тук не се плаща нито токът, нито водата, нито парното! Сериозно. Напълно безплатни са. Еманация на потребителския рай! Мигрираш и си живееш на спокойствие. С яка жена. Буквално.
Предполагам, че като сключват сделката, от правителството ти предлагат определени жени, не каквито ти си избереш. Пък то стане ли така, чакай да я обикнеш после… Но е факт, че нито един „бежанец“ не видях, нито един! Това било безплатно, онова било, жени давали, пари… - няма араби. Предполагам, понеже трябва да се работи и нищо няма за крадене (освен красиви камъни). Как да останеш? Да не забравяме, че сега бе лято, но какво щяха да правят през зимата, когато полярната нощ те подтиква към самоубийство за добро утро? Ама било красиво северното сияние… Колко да е красиво (в един цвят при това)? Та може да се окажат малко петте хиляди долара. Като нищо.
Така или иначе, изтървахме тези. Помотахме се още малко там, повторихме балнеопроцедурите и постепенно се ориентирахме към оттегляне. По най-ексхибиционистичен начин се преоблякох на плажа, както и другият мъж. Жените обаче отидоха в съблекалнята, понеже не знам си какво. След безкрайно много време излязоха, дотолкова потресени, че почти три минути не казаха нищо. Наложи се да попитам какво става. Оказа се, че вместо гардеробчета, в съблекалнята имало един голям стелаж с нещо като плетени от камъш поставки-кошници, в които хората си оставяли дрехите и вещите – телефони, ключове (за коли и къщи), пари… всичко. А после излизали да плажуват. Огледали нашите известно време – така си било! Идвала жена, преобличала се, смотвала си нещата някъде, мятала отгоре всичко ценно и излизала.
Представих си как си оставям нещата така и аз… Ами трудно беше. А тук не им пукаше особено. Почти никаква престъпност нямаха, по статистика (освен тихи самоубийства в тъмното). Дори преди време полицаите се уговорили да не излизат с оръжие навън – постоянно го губели някъде, а пък можело, недай си Боже, да гръмнат неволно. То дори и да извършиш престъпление, къде ще идеш? Всички се познават поименно, че и са роднини вече, предполагам. Трябва да бягаш в кръг по острова. Или да набиеш в Кьолура, оставяйки се на милостта на нежните стихии… Едва ли някой ще те гони – сам ще си дойдеш, без пет хиляди долара даже. Какви ти престъпления? Просто не си струва.
Разсъждавайки така, върнахме се бързо в квартирата. Полегнахме малко, за да четем и дремем. Към четири-пет излязохме из града, за да го видят и другите, и най-после да намерим магазин за алкохол! Абстиненцията вече измъчваше някои от нас. Питах тук, питах там… надолу било, зад един ъгъл, от лявата страна на улицата… Къде ли не обикаляхме, е не и не! Не открихме нищо. А това, понеже преди време имало сух режим в страната и тогава въобще не се продавало нещо, което е ферментирало по някакъв начин. Когато след време го отменили, останало като традиция такива презрени места да се скриват от очите на обществото и ако някой (най-вече турист) поиска да ги открие – всички всячески да го объркват! Нямахме друго обяснение.
Затова и когато се прибрахме, спретнахме си питателна вечеря, полята умерено с козя бира (към която вече привиквахме) и съпътствана с весели разсъждения и идеи за бизнес с внос на мъже, от които като комисионна да удържаме част от петте хиляди долара (или колкото там са крони), като същевременно им намираме сносни (в смисъл на по европейски приемливи визуално) жени и т.н, и т.н.
Как да не заспиш усмихнат после?

13. Дотам и обратно

Утрото на последния ни ден в страната прекарахме в откровено излежаване. Към дванадесет часà трябваше да напуснем къщата и гледахме до последно да не ставаме и да не правим нищо, дори да не се обуваме – и без това сума ти часове щяхме да сме обути над цяла Европа. Багажът ни бе готов от предната вече и оставаха само дребни доработки по куфари и чанти.
Към дванадесет и четвърт дойдоха момче и момиче от почистващата фирма и вече трябваше да тръгнем. До полунощ Караман оставаше единственият ни подслон. Движим. Знаехме вече, че няма какво чак толкова много да се гледа из града, затова опитах един отчаян ход – да пробвам да ги заведа до Тхингхветлир (Þingvellir), един природен и исторически парк в близост до града, само на около четиридесет километра на североизток. Обясних, че е близо, че няма да се върви пеша (е, почти няма), че е хубаво времето и пр. Съгласиха се накрая, по-скоро от нямане какво да правят.
Подкарахме Мрох5 нататък. Като обръгнал вече столичен и трансисландически шофьор, смело поех към края на града. Оттам завихме на североизток и, през хълмисти равнини, през култивирана от мъховете лава, след малко повече от половин час стигнахме до бреговете на езерото Тхингхватлаватн (Þingvallavatn), на сто метра над морското ниво. От него изтича към океана голямата река Йолфуса (Ölfusa), която бяхме пресекли, след сливането ѝ с Хвиита, през първия ден от пътешествието, преди град Селфосс, на път за парка с гейзерите.
Мисля, че Тхингхватлаватн е най-голямото исландско езеро – не се сещам за по-голямо. И Мииватн е голямо, но това е може би два пъти по-голямо. Карайки покрай брега му не можехме да видим другия му край. Към хоризонта се мяркаха рибарски лодки, излезли на лов. Ние покарахме още малко по северозападния му край, за да стигнем самата долина Тхингхветлир. В нея вървят вулканични разломи, като най-известният и забележителен от тях е Алманнагхяу (Almannagjá). Представлява хлътване на земната кора с широчина от двадесет до петдесет метра и дълбочина над десет, което е дълго с километри от североизток към югозапад. Та там, на един паркинг слязохме и след десетина минути пеша влязохме в разлома.
Много особено място. Сякаш е правено изкуствено – като правоъгълен улей е. Дори в първия момент ми напомни външните бразди по Звездата на смъртта, в които при атаката си летяха корабите на бунтовниците в четвърта серия на Звездни войни. Само дето това си беше съвсем естествено. По дъното на разлома имаше малък асфалтов път, като алея, по която се придвижваха хората (преди време наистина било път, но после забранили движението там). Повървяхме няма и километър, за да стигнем до Йоксараурфосс (Öxarárfoss) – красив и пълноводен водопад, образуван от пропадането в разлома на река Йоксарау (Öxará – „брадвената река“), идваща от друго езеро и вливаща се в Тхингхватлаватн. Отдавна не бяхме виждали водопад отблизо та седнахме на припек да му се полюбуваме. Като сресани прави женски коси беше – обемен, пригладен, хубав. Доста хора имаше тук, понеже това е популярно туристическо място (от т.нар. „златен кръг“, включващ парка с гейзерите, Гхутлфосс и Тхингхветлир) – току обикаляха около нас. Нещо се почесваха моите хора, не им се стоеше вече, не им се и вървеше, че даже не им се говореше май. След обстоен визуален преглед отхвърлих инфекциозна причина и го отдадох на синдрома на „околоисландската умора“, който бях открил наскоро и още изследвах. Бях изчел сума неща за историята на страната и за това място и, като любител-историк, тръпнех от вълнение. Никой не ми обръщаше внимание обаче…
Според някой учени ирландски монаси се били заселили през седми-осми век някъде в Исландия (най-вероятно за същия кораб е нямало билети за връщане), за което имало и писмени сведения. Археолози обаче не били немерили следи от тях. То и какви ли следи да намериш от монах? Та чак в 874 г. едно семейство норвежци се заселва на мястото на днешния Рейкявиик. За петдесет-шестдесет години следват множество преселения - главно от норвежци, шотландци и ирландци – по всякакви места на острова. Е, по брега, разбира се – едва ли някой, бил той монах или не, би се заселил насред Кьолур, през девети век при това. И така се образували отделни общини, независими една от друга. Най-накрая се събрали отделните вождове в Тхингхветлир (понеже мястото било средоточие на разните пътища) и през лятото на 930 г. учредили своеобразно народно събрание, Алтхингхи (Alþingi), което се явява първият парламент в света! Че и не е спирал работата си, под една или друга форма, оттогава. Променил си е мястото само.
Оказало се, че разломът Алманнагхяу е много удобен за тази цел – от една страна давал убежище от ветровете и прислонявал торфените колиби на депутатите, а от друга, благодарение на добрата акустика сред отвесните скали, правел микрофоните ненужни по време на дебати. Затова и Алтхингхи се свиквал всяко лято на това място. Наред със законите и правилата, наоколо се организирали пазари, забавления и въобще мястото ставало център на правно-културния живот, така да се каже. На една информационна табела дори цитираха част от правилата за наказване на уличени в тежки престъпления хора. Зачетох се: на виновните мъже отсичали главите с брадви и хвърляли труповете в Йоксарау, а на виновните жени завързвали крайниците и ги давели. Пак в Йоксарау. Какво неравенство, дори и в наказанията. Изглежда ми, че жените са били по-виновни сякаш… Но накрая все в една река са хвърляли труповете – един вид са ги изравнявали по послесмъртни права. Но освен „Брадвена река“ бе трябвало да се казва и „Удавнишка река“ – по-справедливо е, въпреки, че не звучи викингско някак. Като дойде някой със странен пол на власт (въпреки, че скоро имаха гейка-премиер!), може да помисли по въпроса.
Към хилядната година народът се покръстил. Доброволно при това, след обсъждане на Алтхингхи! Като оставили възможността който иска, да се кланя тайно на Один. Демокрация отвсякъде – да се учат от Ислямска държава и САЩ. Нямало централна власт, всеки клан изпълнявал приетите закони на своята територия, като всеки човек можел да бъде и прокурор, и палач – нямало магистрати (съответно и корупция сред тях). Така си я карали местните, докато за около двеста години няколко по-големи клана взели да се налагат над другите, а в последствие, естествено, се сбили помежду си. И така доста време и дотолкова, че накрая се съгласили да станат васали на норвежкия крал (1262 г.), само и само да не признаят един клан за победител, и да не се избият съвсем.
Да, ама норвежкият крал е далече и много-много не му пука какво става в онази там някъде Исландия. Как се оправя народът с глобалното застудяване, с какво храни животните, има ли хляб, лови ли риба?... Оправял се народът, но трудно. През 1380 г. Дания обединява около себе си де що има държава наоколо (да ѝ се чудиш на притегателната сила!) – Швеция, Норвегия, а оттам и Исландия. Така последната става датски протекторат. Но на датския крал му пука още по-малко за местните – нито им ще вълната, нито рибата, нито нищо! Оказва се, че покрай църковните пости обработената на чироз риба-треска се котира доста добре и едва ли не това става основно перо в местната икономика (не видях да продават някъде). Дания тотално зарязва и местната сигурност – кой ли пък ще ги нападне онези там? Да, но през седемнадесети век ги нападат… османски пирати! Вършеят наоколо известно време и след присъствието им и мирното съжителство, откарват със себе си в робство няколкостотин местни жители (да плащат и до днес хората по пет хиляди долара за мъж!).
В следващите два века времето съвсем се скапва, разни вулкани бълват пепел и отровни изпарения, растенията съхнат, добитъкът мре, народът се чуди кой Кьолур да хваща. Много хора емигрират в Америка, най-вече в Канада (да плащат и днес хората по пет хиляди…). На Дания не ѝ пука – през 1814 г. се разделят с Норвегия, но Исландия остава за нея. Поне да беше направила някой СПА-курорт!... Пък тя, уж през 1874 г. дава право на сомоуправление на Исландия, после пък го отменя през 1904 г., после пък я признава за „напълно независима“ (1918 г.), само,че йезуитски добавя, че Исландия се обединява с договор с Дания, а кралят на последната го наглежда… Ей такива едни датски му работи! Както е казал поетът – „Има нещо гнило в Дания!“. И прав е бил, види се. Че и до ден днешен доизгнива гнилото, като гледам, под лустрото… Но датчаните да се оправят!
А нашите исландци дебнат сгоден случай. Втората световна война ги подтиква към неутралитет, който англичаните потъпкват, като ги окупират сериозно. После пък вечната мерудия – добрите североамериканци – се наместват на тяхно място… Дебнат исландците и, най-после, на 17-ти юни 1944 г. стават независима република, докато Дания още се води част от Германия. След референдум, разбира се! Добре, че е нямало Европейски съюз, че като нищо щяха да го нарекат нелегитимен, едностранен и неконституционен. И чакай пак от датския крал писмо…
Пък после НАТО, пък североамериканци, пък съюзници – познатия ни вече филм. Преди десетина години чак успяват да прогонят последния натрапник. Ама онези все пак щели да помагат в сигурността, ако се наложело… Сакън! Махайте се, бе! Не щем. Ей, нахални хора са това, североамериканците!... Както и банкерите, разбира се (транснационалният банков капитал). Добре, че стана т.нар. икономическа криза, че да прогонят банкерите от острова, обвинявайки ги основателно за станалото. И отказвайки да дават милиарди за спасението им. И какво стана? Нищо. Размина им се! На исландците. Дори се заговори за „исландския модел“… За кратко. Тях оставят, защото са извън Системата (вероятно и извън Матрицата до голяма степен), но Европа, нас? Ба! Има да чакаме и да бленуваме исландски или гренландски модели… Онези са 360000 човека – дето се вика, с тях и без тях. Още повече, че си стоят на острова и правят чирози. Но с нас тука няма да мине номерът – ще си плащаме милиардите, ще си взимаме заеми, ще си преизбираме губернаторите и т.н. (Ще видим и тази работа де! Но това е друга тема…)
Та такива неща си мислех край водопада Йоксараурфосс. На никой не му се говореше за такива работи обаче, затова ги запазих за себе си (след време един от тях каза, че не бил видял никакъв „парламент“ там, никакви сгради. Ами да, защото не бе разбрал, че са го правили под открито небе – не му бях споделил, щото не му се слушаше. Що не вземем и нашите депутати да ги пратим в Оборище, да заседават в Средна гора? Наметнати с по един ямурлук… И да спят на палатки там, на място. А наоколо да продават животни и зарзават, акробати и палячовци да забавляват народа… Интересно би било! Но и това е друга тема. Пък и не знам дали има достатъчно голяма река в района, за да побере всички трупове. След правосъдието на място, имам предвид.).
Неразбрали почти нищо, върнаха се нашите хора до Караман. Върна се и той малко по пътя назад, после се отклони към езерото и скоро спряхме на края на чакълест път, досами брега. Ех, красоти!... Огледални и тихи води копираха небето с тъмносивите му облаци на изток и розовото между тях. Непонасящи тежестта на тишината диви патици понякога изкрякваха, за да се уверят, че не са оглушали, но без да се виждат в тръстиките (явно бяха сигурни, че не са ослепели). Наблизо двама мъже избутаха във водата плоскодънна лодка, качиха въдиците си и отплаваха навътре. Писнало им бе да чакат на милостта на датския крал (или който беше сега там)… Пипнах топличката водичка. Приятна и някак мека, ласкава. Сладичка на вкус. Прииска ми се да поплувам, но си представих къде ми е куфарът, къде са ми банските вътре (къде ли?), хавлията… Отказах се. Позяпаха някои, попушиха други, а после тръгнахме обратно към града. Бавно. Имахме доста време за уплътняване.
Върнахме се по същия път и паркирах почти на същото място. Поразмотахме се из центъра и… открихме магазина за алкохол! Наистина не си личеше почти по нищо, затова и го бяхме подминали няколко пъти. Късно беше вече за покупки от него, но запомних къде точно е – да знаем за друг път. Седнахме после на ранна прощална вечеря в някакво заведение. За зла участ, оказа се, че го държат нещо като араби (дето уж нямало такива там), та дори и козя бира нямаше. Наистина беше прекалено! Ама предъвкахме по нещо на сухо и към седем вечерта решихме да отпътуваме вече.
Тръгнахме и след малко стигнахме Кефлавиик (някои го пишат Кеплавиик, може и така да е, не знам „ф“ пред „л“ дали не става на „п“). За последно напоихме обилно Караман, придадохме му търговски вид (втора ръка, но много добре поддържан, модел 2016 г.) и остана още час да се мотаем. Половината отказаха и, уловили мрежа отнякъде, останаха в колата да си губят времето. Ние пък се спуснахме до малкото и невзрачно местно пристанище, където ни очакваше изненада – на единия кей бе пълно с хора. Отначало помислих, че ще посрещат някакъв кораб и пр., но скоро видях, че всъщност всички са с въдици – замятаха плавно и бързо-бързо вадеха. Приближихме се. Какво да видим! Множество мъже, жени и деца, цели семейства, отделни хора (отделни мъже и отделни жени) ловяха един до друг риба от самия кей, а срещу тях мекичкото слънце гледаше в очите им, без да ги заслепява. Както в Черно море се лови сафрид – на чепаре – така и тук ловяха океанска скумрия, директно от брега! Съвсем същата скумрия, която у нас продават замразена – веднага я познах, въпреки, че сега беше жива. Често пъти се хващаха по няколко наведнъж, дори един мъж извади пет – на всяка кука по една.
Разчуло се беше, че има пасаж от скумрия и народът се бе юрнал да лови неистово (че то само с чироз от треска кара ли се?). В заливчето наоколо множество малки корабчета също пускаха дълги чепарета и пълнеха цели каци. Изваждаха ги на края на кея, откъдето директно ги соляха и товареха на камиони. Доста стройна организация. Само ние бяхме бавни и спокойни, разхождайки се сред хората. Очевидно бе, че не сме местни, но никой не ни обръщаше особено внимание, което ни даваше възможност да снимаме на воля. Интересно беше как дори малки деца вадят скумрии с радостни възгласи… На връщане към колата минахме покрай една протестантска на вид църква и дори си мисля, че успях да разчета надписа над вратата ѝ – „Иисус спасява“. „Понаучавам вече по някоя и друга дума!“ - поласках се мислено. Скоро бяхме при нашите хора, които си гледаха телефоните все още. Не бяха усетили отминалия час.
Отидохме до летището, стоварихме багажи и жени, а останалите отидохме да върнем Караман на собствениците му наблизо. В случая ги представляваше млада хубавица с ярко сини очи, чак неестествени. По-забележителна за мен бе дебелата ѝ плитка, която надолу, под кръста, разделяше задните ѝ части на равни половини. Зачудих са как ли си сресва косата сама и дали въобще го прави някога? Може би за Коледа… Иначе само я пере. Сетих се за Елица от „Време разделно“, дето като се решела, стъпила на голям камък, косата ѝ стигала до земята. И такива работи.
Жената огледа Мрох5 набързо (бяхме го драснали леко на едно място и треперехме да не ни уловят), върна се при нас радостна, разменихме си по един подпис (доста по-къс от косата ѝ) на документа и се сбогувахме с финални усмивки. Спрях за малко край Караман, колкото да го успокоя с блага дума. Доста бяхме преживели заедно. Потупах го ласкаво, а той врътна опашка. Обещах му, ако пак дойда, обезателно да го потърся! Пък и ако той идва – да се обажда…
Изчакахме си самолетното време, качихме се, настанихме се и пр. Плахо се озърнах за Гудрун и Рапунцел, но не, други бяха – усмихнати, тихи и учтиви (коката беше свършила, явно). Залетяхме след полунощ, заспахме. Призори бяхме в Берлин, а по обяд – в София. Какъв шок, Божичко! Но хайде, и това е друга тема!... Но пък колко хубави бяха българките! Колко топли, живи, одухотворени и… напрегнати. За кой ли път ми правеше впечатление, завръщайки се – най-красивите жени бяха тук! Млади, развиващи се, зрели… Какви ти пет хиляди долара, Бога ми! Стояхме и гледахме хората наоколо. Нашите хора. За жалост, това чувство минава доста бързо, забравя се. Като мъже сетивата ни и без това са по-слаби, притъпяват се с лекота, чувствата ни са нетрайни и избледняват лесно, като цветна снимка от седемдесетте години. След няколко дни нямаше да виждаме чудото край нас, а щяхме да се дразним от уместните му забележки, нямаше да го поглеждаме в очите, че и в лицето даже, останали чувствителни за най-грубото и нелепо шарено, до нечовечност, от целия богат женски свят. Тъжно, наистина… Трябва да ни задължат по две седмици на година да стоим някъде навън, сред чуждите, за да осъзнаем какво имаме тук, да може да го видим наистина, във всичките му възрасти и с всичките му лица. Да го оценим и да го ценим винаги, да го уважаваме и обичаме, пък било то и по мъжки несъвършено. И да няма нужда да скитаме толкова, за да си го припомняме.
Измъкнахме се почти невредими покрай София, добрахме се до по-хубави места, за да продължим да живеем там, благословени и знаещи.