автор: d-Zen

Стана толкова лесно. Само трябваше да тръгне след Тити.
Дал Сандърс дълго време не искаше да му каже изобщо нищо. Дуеше се и мълчеше, сякаш ставаше въпрос за кой знае каква конспирация. Та това не беше никаква полицейска акция, по дяволите! Не беше никакъв криминален случай. Нямаше престъпление. Никакво престъпление нямаше и проклетото му ченге го разбра още при първия разговор, но се дуеше и мълчеше, сякаш ставаше въпрос за кой знае каква конспирация.
А той не можеше да си намери място. И започна да му звъни по три пъти на ден преди ядене ``Намери я! Намери я! Кога ще я намериш? Ще я намериш ли изобщо някога? Ти, всъщност, търсиш ли я, Дал?``.
Дал Сандърс прояви доста инат и самообладание преди да му писне. Но, накрая, разбира се, му писна. В края на краищата, за никакво престъпление не ставаше въпрос. А той му изтърси, че ще го почака още малко и ще наеме частен детектив. Тогава Дал му каза, че, според него, Тити много добре знае точно къде се намира Мара. Тити му се закле, че не знае. Закле му се, че и да знае - няма да му каже. Веднага ѝ повярва. Тити беше станала нацупена, раздразнителна и избухлива, но една вечер настроението ѝ се разведри. Първата мисъл на Лео Пал беше, че дъщеря му се е сдобрила с гаджето. Но после си помисли - Мара?...
Разбира се, че не трябваше да я пита. Трябваше само да тръгне след нея.
Когато колата на дъщеря му напусна очертанията на града, Лео Пал усети, че стомаха му се свива на топка, а в главата му започват да се въртят ужасяващи предположения. Предположения, които се въртяха около думички като ``примамка и изнасилване`` или ``отвличане и откуп``... Как Константина Виктория можеше да бъде толкова наивна?! Как можеше да бъде толкова глупава?! Когато я видя да отбива след завоя, да спира насред мрака и снега, насред нищото, Леонард Пал вече беше убеден, че е попаднал на сред криминален кошмар, а като я видя да слиза от колата си и да се оглежда, направо не повярва на очите си. Беше спрял със загасени светлини, достатъчно далече, за да не може тя го види, а първия му импулс беше да изскочи от колата, да изтича там, да я сграбчи и... Мара го изпревари.
Тя беше - Мара - нямаше никакво съмнение, макар че едва я различаваше в тъмните ѝ дрехи...
Никога нямаше да забрави как я беше видял за пръв път - да се върти, да се върти - сред утрото, мъглата и листата...
Сега пък изскочи от нощта, от снега, от мрака, изскочи от нищото и скочи да прегръща дъщеря му...
Мара беше там - нямаше никаква ``примамка и изнасилване``, никакво ``отвличане и откуп``, Леонард Пал забрави за тях, това нямаше нищо общо, това беше съвсем друга история, това беше Мара. Той слезе машинално, машинално блъсна вратата на колата, без да откъсва очи от двата силуета - гласовете им звънтяха в нощта, смеховете им звънтяха в нощта, те тръгнаха край някаква ограда и той не сваляше очи от тях, за да не ги загуби... започваше да зъзне, класическата риза залепна ледена и мокра за ръцете и гърба му, той осъзна, че е забравил якето си в колата... и елегантните му обувки, които не бяха ходили по-далече, освен да пресекат тротоара от офиса до колата и от колата до входа,за нула време се намокриха и протекоха, да не говорим, че подметките му се подхлъзваха на всяка втора крачка, но той не смееше да свали очи от тях, отклонеше ли поглед, никога повече нямаше да ги открие в този черен лабиринт от зеещи изкопи, стърчащи скелети и струпани машини. Те бяха взели доста преднина, дори гласовете им едва се чуваха. Продължаваха да дърдорят оживено, но той вече не различаваше думите и едва долавяше мелодиката - звънкото сопрано на Тити и ниският, леко сипкав мецосопран на Мара сякаш всеки миг щяха да се загубят в тишината и тогава той щеше наистина да се загуби насред два квадратни километра строеж...
...беше намерила работа на строеж. Само Мара можеше да го направи. Бременна, по средата на осмия месец, беше намерила работа като монтажник-оператор на строеж. Някак си беше убедила някой да я назначи. Не беше подсъдно. Просто не се случваше. Не стига, че я беше назначил, но някак си ѝ беше разрешил да живее там. Как ставаха тези работи, а?! Как ставаха? Лео Пал се сещаше за един-единствен възможен отговор, от който в стомаха му завираше сярна киселина, а пред очите му се спускаха аленочервени и пурпурнооранжеви облаци... А краката вече го боляха от студ. Боляха го така, че от очите му изскачаха сълзи.
Тогава се изправи пред тясната, замръзнала пътека, между двата необезопасени изкопа. Спря. Не можеше да премине това с хлъзгавите си подметки. Не можеше да се върне. Не беше запомнил пътя. Изобщо не беше погледнал пътя. Щеше да се лута часове.
- Не може да бъде!... - прошепна той удивено. Не можеше да повярва, че това е той - уважаваният финансов съветник Леонард Пал - същият, който беше следил тайно родната си дъщеря, за да търси избягалата си, бременна от друг мъж, любовница - беше се шашардисал дотам, да излезе през нощта, в снега, по риза и стигна до тук, където нито можеше да продължи, нито можеше да се върне. Сега - какво? Да свърши на дъното на някой от двата изкопа със счупен гръбнак и пукната кратуна? Да осъмне свит кротко край някой панел, умрял от хипотермия? Или да вика спешно служба ``Охрана`` и да ги излъже - какво? - че е дошъл до тук, по риза, да краде железария?
Отсреща се виждаше някаква светлинка - лампа на сглобяемо бунгало или склад.
Те бяха преминали.
Леонард Пал прехапа устни, разпери ръце и пристъпи колебливо напред. Постепенно доби увереност, а към края се беше изпълнил с гняв и самопрезрение до мозъка на костите си. Тя беше лягала с мъже, които водеха галактически войни, защо да иска някой плюнчо, който се плаши от една замръзнала пътека? Имал пари? И други имаха пари. (А и - предвид къде обичаше да се навира Мара - тя май въобще не търсеше пари...) Пред очите на Леонард Пал отново плуваха аленочервени и пурпурнооранжеви облаци.
Откри, че светлинката, която беше видял от другата страна на пътеката, не принадлежеше на бунгало или склад, както беше предположил, а осветяваше кабинката на подемник, Мара и Тити вече бяха вътре, в кабинката, а под кабинката бавно се разгъваше някакъв лост или бутало, или каквото беше там и издигаше кабинката нагоре, а те и двете стояха с гръб към него и с лице към командното табло и изобщо не го забелязваха. Щяха да се качат кой знае колко високо (вероятно колкото подемникът позволяваше), да стоят горе кой знае колко дълго (може и цялата нощ) и да слязат когато им хрумне. А той трябваше да стои долу и да ги чака.
Скочи. Успя да стъпи върху някаква тясна, дълга скаричка, която изглежда играеше ролята на долен праг, улови се с лявата ръка за някаква метална дръжка и яростно задумка с юмрук по стъклото.
И двете се извърнаха смаяни. После Мара посегна към контролното табло и кабинката преустанови движението си нагоре. Но вместо да пренасочи движението надолу, тя започна да изтегля един сегмент от вратата встрани. Какво правеше, отваряше му да влезе? Не виждаше ли, че в кабинката изобщо няма място за него? - те, двете, едва се събираха вътре.
Намерението ѝ беше точно обратното. Тя излезе при него. Доста ловко се провря през тесния отвор (заедно с ужасно порасналия си корем), улови се за съответната дръжка и някак много свойски и непринудено се закрепи върху нейния край на тясната, дълга скаричка (а автомата затвори вратата веднага). Между това Мара беше успяла да съблече работната си пелерина и я тикна в свободната му ръка с приветствените думи:
- Облечи се веднага.
Тя не изглеждаше учудена. След първата си изненада изобщо не изглеждаше учудена, сякаш беше допускала, че рано или късно ще ѝ се домъкне в някакъв, такъв вид...
Макар някакъв остатък от доброто му възпитание да крещеше в ухото му, че взема палто от гърба на бременна жена, Леонард Пал беше вцепенен и му се гадеше от студ и опита да се облече, но това се оказа адски трудно упражнение така, както беше увиснал на лявата си ръка, около три метра над земята, та просто се уви колкото можеше.
А Мара го гледаше присмехулно, познатите му черни дяволчета се чекнеха и плезеха в очите ѝ, ядът и унижението му продължаваха да нарастват в геометрична прогресия и той изфуча:
- Защо първо не свали това чудо долу!
- Защото - заобяснява Мара търпеливо - Чудото не е предвидено да вози пасажери зад
борда и като сменя посоката, ще друсне. Друсне ли те без предупреждение ще се приземиш долу преди чудото. От тук до земята е около три метра и половина, но долу е хлъзгаво и необезопасеният изкоп е прекалено близо, а той е дълбок 47 метра и на дъното му има цимент и желязно скеле. Така, че дръж се здраво с двете ръце.
- Добре, сваляй го по-бързо и да ходим в къщи!
Ако Мара се беше оказала достатъчно дипломатична да подмине това изявление без коментар... Тя каза:
- Ще те изпратя до завоя.
- Мара, прибираме се и тримата.
- Няма такова нещо, Лео. Тина както иска. Аз тук съм си у дома.
- Тук, вътре?! Мислех, че общежитието ``Рилга`` е върха на личното ти постижение като жилище, но това, тук... - опитваше сарказъм, но едва дишаше от яд - тя го беше направила на маймуна, буквално на маймуна, а Тити гледаше отвътре...
- Няма значение.
- Мара, идваш в къщи!
- С това е свършено, Лео. Ако мислиш, че ти дължа още нещо - изпрати ми сметката. - плесна с длан по копчето, което отваряше вратата, погледна го в очите и додаде - В пари, ако обичаш. - и прекрачи да влезе.
- Мара!... - кресна той и я дръпна за яката.
В следващата наносекунда осъзна какво прави.
Мара залитна назад. Не изпищя. Само изхълца изненадано.
Леонард Пал имаше доста време. Имаше време да помисли ``Пада.`` Имаше време да замахне след нея. Имаше време да изреве. Имаше време да стисне въздуха в юмрук. Имаше време да чуе тупването на земята. Да я види как се плъзва и премята. Как изчезва в изкопа. Как косата ѝ се спуска подир нея.
Извадиха я след половин час омазана в кръв и кал.
Константина Виктория беше проявила достатъчно самообладание, за да повика помощ, да го прибере в кабината и да ги свали на земята.
Леонард Пал трепереше, тракаше със зъби и отказваше да повярва, че това се случва.
Константина Виктория разговаряше със служителите от служба ``Охрана`` и медиците от ``Спешна помощ``.
Леонард Пал седеше на седалката, в кабинката на подемника, стиснал юмруци между коленете си, трепереше, тракаше със зъби и отказваше да повярва, че това се случва.
Като на сън чу, че са регистрирали някакви следи от мозъчна дейност...
Три часа по-късно, във фоайето на болницата, продължаваше да седи с юмруци, стиснати между колената, да трепери и да отказва да повярва, това се случва.
А Константина Виктория не вървеше, не - тя плуваше към него - като през вода - през синкавото осветление на коридора - русалка с безкръвно лице и безкръвни устни, които се отваряха и затваряха безмълвно, а по безкръвните ѝ бузи се хлъзгаха огромни сълзи.
Леонард Пал не усети как се изправи на крака:
- Искам да я видя!
Тогава русалката срещу него присви очи, оголи стиснати зъби и се превърна в озверяла харпия:
- Не!- кресна тя и го зашлеви с все сила през лицето - Тя е мъртва, остави я поне сега, чуваш ли, остави я! Тя е мъртва и ако и сега влезеш при нея - никога повече няма да ме видиш мен!
Леонард Пал неволно залитна назад, наметнатото палто се свлече от гърба му и падна на пода. Той го вдигна и го загледа озадачено. Падна от гърба му, но не беше неговото палто. На Мара. Палтото на Мара.
Леонард Пал стисна палтото в юмруци и зави.

Седяха един до друг на пейката в парка и за нищо не си говореха.
Беше лято. Беше юни. Беше неделя сутринта.
А те седяха един до друг, на пейка в парка, като двойка пенсионери, които нищо не планират, нищо не очакват, само искат тихо и кротко да избутат предстоящия ден, да проспят нощта и да посрещнат следващия ден - за да го избутат по същия начин...
Добре, той наистина остаряваше, но Тити? Защо Тити посрещаше прекрасния летен ден на пейката в парка, край остаряващия си баща, с който - точно сега - нямаше какво да си говори... Заради проклетия Жул Ормонд, затова. Колко време щеше да ѝ трябва, за да го забрави? (Вчера Леонард Пал го беше видял да флиртува на ъгъла с някаква... с дълбоко изрязан цикламен потник, плътно намазано цикламено червило и слънчеви очила, закриващи половината ѝ лице...) ``Ако бях мъж на място - щях да му счупя врата... Ако бях мъж на място... Ако бях...``
Чувствуваше се странно. Не, че се вълнуваше. Просто се чувствуваше странно.
Миналата сряда беше чул, че бунтовете на Грилет са избухнали отново. От тогава се чувствуваше странно. Защо трябваше да го засягат бунтовете на Грилет?
Откакто свят светува все някъде, по света, се водеха войни - анексираха се територии, издигаха се и се сриваха империи, избухваха и се потушаваха бунтове... хвърчаха кървави отломки, злощастни емигранти, опитващи се да оцелеят сред студената, оскъдна милост на чужденците... Защо се чувствуваше така горчив, изтръпнал и... изобщо...
Край него Тити се въртеше неспокойно. Оглеждаше се.
До съзнанието му достигна силна детска глъчка. Най-малките възпитаници на интерната ``Сарков`` бяха окупирали люлките и катерушките на съседната детска площадка.
Слънцето напичаше и на поляната пред тях с плясък се включи автоматична пръскачка за поливане на тревата, изви дълга струя, капките захвърчаха, заблестяха и заискриха на слънчевите лъчи...
... и тя се втурна с тържествуващ писък.
Боса. Загоряла от слънцето. С издрани колене, развяна коса и грозна сива рокличка, от чийто джоб стърчеше грозна сива играчка... Едва ли имаше три години...
Втурна се с победоносен писък от детската площадка, през алеята, към поляната, гмурна се под водната струя, разпери ръчички, обърна личице нагоре, към водните пръски и се завъртя. И се въртеше. И се въртеше. Танцуваше и омагьосваше водата. И се кикотеше щастливо. Косата ѝ се слепна, рокличката ѝ натежа... Водните пръски я обсипваха с искрящи звезди...
Леонард Пал не усети, че е захапал пръстите на ръката си, но усети, че сърцето му секва.
...Мара се въртеше сред брезите, листата и мъглата. Мара танцуваше и омагьосваше есента. Мара...
- Пак ли ти, отвратително детенце - през алеята, към поляната маршируваше млада жена, облечена в сиво-синята униформа на интерната и спря извън обхвата на водната струя – Виж се, цялата си мокра! Къде са ти сандалите? Ела тук!
- Няма.- отвърна малката изцяло в контекста на ситуацията и възрастта си и щастливо цопна дупе в мократа трева.
- Айна Кергоелен! Стани веднага и ела при мен или ще те накажа да не ходиш на разходка цяло лято!
- Уф, добве, де... - примири се тя с досада и се изправи без да бърза.
Леонард Пал се озова на крачка от нея, наведе се и посегна към косата ѝ:
- Ти... Как се казваш?...
- Айна Кевгоелен. - ококори тя срещу него огромни, тъмни очи, изцяло игнорира треперещата му ръка (която все още посягаше и все още не достигаше косите ѝ), измъкна грозната играчка от джоба си и прошепна заговорнически:
- Виж. Мишката ми се намокви.